Михаил Лермонтов
Демон (16) (Източна повест)

XVI

Далеч останаха словата

и отлетяха звук след звук.

Тя скочи и неясен смут,

се вгнезди тайно във душата,

в печал и страх остана вслух,

възторг и скръб ведно се сляха.

Кипяха чувства с жар нечут;

оковите душата скъса,

пробяга огън по кръвта,

и този глас, звучал тъй късно,

пак сякаш чуваше го тя.

Пред утрото сънят желан бе,

замрежи морните очи;

но мисълта не заличи

мечта пророческа и странна.

Безмълвен пришълец в нощта,

блестящ с неземна красота,

склони главата си над нея;

и с много обич бе я гледал,

и тъжен поглед беше впил,

тъй милостив и много мил.

Не беше ангелът-хранител.

Не беше божият пазител:

венец небесен от лъчи

косите му не бе красил.

Не бе от ада дух ужасен,

порочен мъченик — о не!

Приличаше на вечер ясна:

ни нощ, ни мрак — ни светъл ден!