Михаил Лермонтов
Демон (15) (Източна повест)

XV

И сякаш от небето — зло —

в безгрижното семейство падна!

Без дъх на своето легло

ридае бедната Тамара;

сълза се стича след сълза,

задъхано гърдите дишат;

но ето сякаш чува свише

глас чуден да мълви слова:

„Недей рида, дете, напразно!

Сълза над трупа е безгласна,

не е тя живата роса:

ще помрачи очите ясни.

Ще гасне млада красота!

Той е далеч, не ще узнае,

за твойта скръб ще бъде чужд;

от друга светлина омаен,

очите му са с поглед друг;

Той чува райските напеви…

Какво са дребните мечти

сълзите, стонове на дева —

щом е при райските врати?

Не, никой смъртен на земята,

повярвай ми, мой ангел скъп,

не струва и сълза пролята,

ни твоята безкрайна скръб!

 

По океана на небето

без кормило, без весла

през мъглите плават леко

подредени светила;

сред поля необозрими

обикалят без следа

облаци неуловими

вакли вълнести стада.

Те за срещи, за раздели

не се радват, не скърбят;

от мечтите всичко взели,

те не жалят минал път.

В ден, когато си нещастна

ти за тях си припомни;

към земята безучастна

и безгрижна остани!

 

Когато нощно покривало

покрий Кавказки висини,

и щом светът с вълшебно слово

омаен е и се стаѝ;

и само вятър от скалата

премине тихо над тревата,

и птичка, скрита там била

потрепва весело с крила;

а под лозата натежала

роса небесна гълта жадно

и се разпуква нощен цвят;

щом месецът над горски свят

изплува целият във злато

и те погледне с поглед кратък

към тебе аз ще полетя;

твой гост ще съм до утрин синя

и над ресници от коприна

в сън златен ще те приютя…“