Михаил Лермонтов
Демон (23) (Източна повест)

VII

Мъгла се спусна в час вечерен,

грузински хълмове обви.

На навик сладострастен верен,

там Демонът се появи.

Но дълго той не се реши

да наруши мира в приюта

и стори му се за минута

да се откаже е готов

от свойте замисли безоки.

Замислен под стена висока

той броди: и шумът жесток

без вятър по листа трепери.

В прозорчето й той се взря

блещукат светлинките бели;

отдавна някой чака тя!

И сред мълчание усойно —

на саза^[1] ударите стройни —

и песен се понесе в миг;

а звуците са сякаш вик

като сълзи една след друга;

и беше нежна песента,

тъй сякаш за земята тя

бе съчинена в небеса!

Дали пък ангел се е втурнал

да види своя стар другар

и тук за кратко се е спрял,

за миналото му запял,

да му олекне на душата?…

Любовна скръб и чувство свято

бе в Демона за първи път;

от страх поиска да се маха…

Крилото му не се размаха!…

Помръкнали очи сълзят

и тежката сълза прокапа…

И край килията сега

се вижда през опален камък

как минала сълзата-пламък,

най-нечовешката сълза!…