Михаил Лермонтов
Тъжовният камбанен звън…

Тъжовният камбанен звън

в вечерен час неволно моя слух затрогва,

на моята душа измамена напомня

за вечност и бленуван сън.

И ако вятър, скитникът самотен,

премине там по гробищни треви,

сърцето ми със студ не ще обвий:

дълбоко в него е живота.

Съдбата, знам, не ще да умъртви

порасналия в мене жилав гений;

ала какво в света ще го спаси

от хитри клевети, от скучни наслаждения

и от порока развилнял,

от думи на ласкатели развратни

и от желанията непонятни

на хората със ум незрял?…

Че без подклада ярък пламък

в скалата влажна не гори:

слушателят студен е камък,

веднъж опитай, пробвай, отвори

за него извора сърдечен на блаженство

да може да тълкува, да се приобщи;

в бита не виждал съвършенство,

прекрасното несвикнал да цени,

тъй както оня, в гръд побрал природа цяла,

се мъчи със страдание да изплати

и гордо земното да победи

с душа божествена за свобода безкрайна.

1830 или 1831

Превод: 28.02.2016 г.