Михаил Лермонтов
Любовта на мъртвеца

О, нека със земя студена

        да съм зарит,

душата ми е все със тебе,

        другар си ми.

Тъгите на любов нерада,

        живеещ в мрак,

в безмълвието и в забрава

        аз помня пак.

* * *

Без страх в часа на крайни мъки,

        останал сам,

утеха чаках от разлъка ‒

        не е тя там.

Видях изящни безтелесни

        и закопнях,

че твоя лик в черти небесни

        аз не познах.

* * *

Защо е в блясък власт на Бога

        и светъл рай?

Пренасям аз страстта си родна

        с мен в този край.

Мечтата близка аз бленувам ‒

        една е вред;

жадувам, плача и ревнувам

        тъй както бе.

* * *

Докоснал ли е чужд с дихание

        страните ти,

душата ми немей в страдание

        и все трепти.

За друг насън, ако случайно,

        прошепнеш ти,

словата ти по мен чертаят

        със жар следи.

* * *

Да любиш друг ти няма вече,

        не е твой дълг,

ти на мъртвеца се обрече ‒

        до сетен дъх.

Уви, страхът ти и моления

        защо са те?

Забравата ‒ не е за мене ‒

        познаваш ме!

1841

Превод: 15.10.2014