Михаил Лермонтов
Към север бързам отдалече…

Към север бързам отдалече,

от топла, чуждата страна,

към теб Казбек, о, стража вечна,

аз странник, да се поклоня.

 

От векове чалмата бяла

увива строгото чело,

от гордата човешка врява

не трепва твоето тело.

 

Но тихата молба сърдечна

отнася твоята скала

в надзвездни висоти далечни,

пред трона вечен на Аллах.

 

И моля да е ден прохладен

във зноен дол и прашен път

да мога в пустош безотрадна

на камък в обед да поспра.

 

И буря да не ни затрупа,

бучейки с бойния си вой,

в Даряла, мрачната клисура,

измъчени със коня мой.

 

Но има в мен едно желание!

Трепти в душата ми страхът!

Че може в дните на изгнание

да ме забравят в роден кът!

 

Ще срещна ли там пак прегръдки?

Дали със стария привет?

Ще спомнят ли другари скъпи

страдалеца след дни безчет?

 

Или сред хладните могили

ще стъпча аз праха студен

на тези пламенни и мили,

делили младостта си с мен?

 

Но щом е тъй! със свойта буря,

Казбек, покрий ме бързо ти,

праха ми беден над клисура

без съжаление пръсни!

1837

Превод: май 2014 г.