Александър Пушкин
Към нея

В тъга, в безделие забравих моя стих,

въображение с мечти не се разпали,

отлитна гения, що в младостта открих,

сърцето охладня и бавно се затвори.

Отново ви призвах, о дни на пролетта,

прелитали под покрива на самота,

вий, дни другарски, на любов, на скръб, надежда,

поклонник на поезията безметежна,

на лира радостна възпявах в тишина

и трепетна любов, и мъка от раздели −

ехтяха от дъбрави в планина

замислените мои трели…

 

Напразно! Влачих аз срама на леността,

в приспивна хладина безсмислено изпадах,

далеч от музите, далеч от радостта

и — с сълзи на очи — със слава се прощавах!

Но изведнъж, бе сякаш гръм,

сърцето огън преобърна,

душата оживя след сън,

любов, надежда, скръб и радост се завърна.

И всичко разцъфтя! Трептях аз, оживях;

природата възторжен бе свидетел,

по-жив усещах се, свободно дишах аз,

плени ме силна добродетел…

Хвала любов! О богове!

От лира сладостна гласът ми млад се вдига

и звуци трепетни от струните преливат

към твоите нозе!…

1817

Превод: 25.05.2018 г.