Александър Пушкин
Към морето

Море стихийно и свободно,

прощавам се със теб сега,

люлееш ти вълни огромни,

блестиш със горда красота.

 

Като роптание на близък,

като прощалния му вик

е твоят тъжен шум и призив

долавям го в последен миг.

 

Душата ми все теб желае!

Тъй често в твойте брегове

смирен аз бродих и отчаян,

в заветни мисли потопен!

 

Обичах призивите странни,

от бездната заглъхващ глас

и тихия вечерен час,

и поривите своенравни!

 

Рибарски платноход в покой

от твоите капризи пазен,

се плъзга сред вълни и вой:

но щом разкриеш страшни пазви,

потъват кораби безброй.

 

Аз не можах да изоставя

скования и скучен бряг,

и теб с възторг да поздравявам,

по твоя хребет да отплавам

с безспирен поетичен бяг.

 

Ти вика ме… аз бях в окови;

към теб напразно се стремях:

от силни страсти очарован,

останах си на моя бряг…

 

Защо да жаля? Днес къде бих

аз в пътя си се устремил?

Едничка цел с душата любих

със нея ти ме заплени.

 

Една скала, за гроб и слава…

Потъна там във сън дълбок

и в незабрава величава:

угасна сам Наполеон.

 

Сред мъки той умря отблъснат.

След него бурята вилня,

различен гений чезне бързо,

различни мисли овладял.

 

И свободата го оплака,

остави й венеца свой.

Вълнувай се, море, във мрака:

за тебе бе певецът той.

 

Със тебе беше еднозначен,

от твоя дух създаден бе:

и като теб, могъщ и мрачен,

и като теб, неукротен.

 

Светът пустей… Сега къде ли

ти мен ще носиш, океан?

Съдбата хорска сме видели:

добро щом има, там са спрели

просветата или тиран.

 

Прости, море! Не ще забравя

вълшебната ти красота,

ще слушам дълго до забрава

шумът ти глух на вечерта.

 

В гора, в пустинята безмълвна,

изпълнен с теб, ще пренеса

скалите, блясъка ти скръбен

и на вълните песента.

1824

Превод: 06.06.2017 г.