Александър Пушкин
Към морето

Александър Пушкин
Към морето ^[0]

Море стихийно и свободно,

прощавам се със теб сега,

люлееш ти вълни огромни,

блестиш със горда красота.

 

Като роптание на близък,

като прощалния му вик

е твоят тъжен шум и призив

долавям го в последен миг.

 

Душата ми все теб желае!

Тъй често в твойте брегове

смирен аз бродих и отчаян,

в заветни мисли потопен!

 

Обичах призивите странни,

от бездната заглъхващ глас

и тихия вечерен час,

и поривите своенравни!

 

Рибарски платноход в покой

от твоите капризи пазен,

се плъзга сред вълни и вой:

но щом разкриеш страшни пазви,

потъват кораби безброй.

 

Аз не можах да изоставя

скования и скучен бряг,

и теб с възторг да поздравявам,

по твоя хребет да отплавам

с безспирен поетичен бяг.

 

Ти вика ме… аз бях в окови;

към теб напразно се стремях:

от силни страсти очарован,

останах си на моя бряг…

 

Защо да жаля? Днес къде бих

аз в пътя си се устремил?

Едничка цел с душата любих

със нея ти ме заплени.

 

Една скала, за гроб и слава…

Потъна там във сън дълбок

и в незабрава величава:

угасна сам Наполеон.

 

Сред мъки той умря отблъснат.

След него бурята вилня,

различен гений чезне бързо,

различни мисли овладял.

 

И свободата го оплака,

остави й венеца свой.

Вълнувай се, море, във мрака:

за тебе бе певецът той.

 

Със тебе беше еднозначен,

от твоя дух създаден бе:

и като теб, могъщ и мрачен,

и като теб, неукротен.

 

Светът пустей… Сега къде ли

ти мен ще носиш, океан?

Съдбата хорска сме видели:

добро щом има, там са спрели

просветата или тиран.

 

Прости, море! Не ще забравя

вълшебната ти красота,

ще слушам дълго до забрава

шумът ти глух на вечерта.

 

В гора, в пустинята безмълвна,

изпълнен с теб, ще пренеса

скалите, блясъка ти скръбен

и на вълните песента.

1824

Превод: 06.06.2017 г.

Сбогом, стихийо непокорна!

За сетен път пред мен шумиш,

и се люлееш неуморна,

и с горда красота блестиш.

 

Подобно вопъл пред разлъка

с приятел скъп в печален час,

за сетен път и зов, и мъка

във твоя грохот чувам аз.

 

Предел жадуван! Колко пъти,

терзан от скръб и самота,

аз бродех мрачен по брега ти,

увлечен в дързостна мечта!^[1]

 

О, как обичах твоя близък,

от бездната изтръгнат глас,

и твоя тих, вечерен час,

и своенравния ти плисък!

 

Рибарски платноход смирен,

люлян от волята ти тъмна,

вълните пори устремен —

но ти се разигра, ти гръмна,

и в миг цял флот е потопен.

 

Да можех с тебе да остана,

далеч от този скучен бряг, —

възпял бих твойта шир мечтана,

посред талази, гръм и пяна

поел в лиричния си бяг.

 

Зовеше ти… аз бях отчаян,

всуе пред теб пламтях в захлас:

от страст по-силна бях омаян —

и на брега останах аз.^[2]

 

Защо да жаля? Днес не зная

къде ли бих се устремил?

Един-единствен всред безкрая

душата ми би поразил.

 

Една скала, скъп гроб на слава,

и спят зад хладния й склон

следи от памет величава —

там гаснеше Наполеон.

 

Той там умря с криле сломени.

След него, като щорм в нощта,

изви и отлетя друг гений,

друг властелин на мисълта.^[3]

 

Оплакан бе от свободата

и завеща своя венец.

Шуми, гърми до небесата, —

море, той беше твой певец.

 

В лика му твоят лик блестеше

и твоят дух неповторим —

и като тебе мрачен беше,

дълбок, могъщ, неукротим.

 

И опустя светът за мене…

Къде ме носите, води?

Навсякъде човекът стене,

и бдят над него просветени,

или жесток тиранин бди.^[4]

 

Сбогом, море! Ще се вълнувам

от твойто дивно тържество,

и дълго, дълго ще те чувам

под залезното зарево.

 

В леса, в безмълвните пустини,

аз твоя дух ще отнеса,

скалите, заливите сини,

и блясъка ти, и гласа…

 

1824