Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Реката на времето
Сборник преводи на руски поети XVIII–XIX век - Оригинално заглавие
- К морю, 1824 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Мария Шандуркова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране и допълнителна корекция
- zelenkroki(2021)
Издание:
Автор: Гавриил Романович Державин; Александър Сергеевич Пушкин; Николай Василевич Гогол; Михаил Юриевич Лермонтов
Заглавие: Реката на времето
Преводач: Мария Шандуркова
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Жажда“
Град на издателя: Сливен
Година на издаване: 2020
Тип: сборник
Националност: руска (не е посочено)
Излязла от печат: май 2020
Редактор: Мария Шандуркова
Технически редактор: Теодора Суванкова
ISBN: 978-954-795-546-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15515
История
- —Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- К морю, 1824 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Петър Велчев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD(2013 г.)
Издание:
Руски поети
© Петър Велчев, встъпителна студия, подбор, превод от руски и коментар, 2009
© Петър Добрев, библиотечно оформление, 2009
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2009
Редактор: Андрей Андреев
Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
Коректор: Петър Апостолов
Предпечатна подготовка: „Алтернатива“
Формат 16/60/90
Печатни коли 20,5
978-954-09-0321-7
На корицата: „Пролет“, фрагмент, художник: Иван И. Левитан
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2009
Печат УИ „Св. Климент Охридски“
История
- —Добавяне
Море стихийно и свободно,
прощавам се със теб сега,
люлееш ти вълни огромни,
блестиш със горда красота.
Като роптание на близък,
като прощалния му вик
е твоят тъжен шум и призив
долавям го в последен миг.
Душата ми все теб желае!
Тъй често в твойте брегове
смирен аз бродих и отчаян,
в заветни мисли потопен!
Обичах призивите странни,
от бездната заглъхващ глас
и тихия вечерен час,
и поривите своенравни!
Рибарски платноход в покой
от твоите капризи пазен,
се плъзга сред вълни и вой:
но щом разкриеш страшни пазви,
потъват кораби безброй.
Аз не можах да изоставя
скования и скучен бряг,
и теб с възторг да поздравявам,
по твоя хребет да отплавам
с безспирен поетичен бяг.
Ти вика ме… аз бях в окови;
към теб напразно се стремях:
от силни страсти очарован,
останах си на моя бряг…
Защо да жаля? Днес къде бих
аз в пътя си се устремил?
Едничка цел с душата любих
със нея ти ме заплени.
Една скала, за гроб и слава…
Потъна там във сън дълбок
и в незабрава величава:
угасна сам Наполеон.
Сред мъки той умря отблъснат.
След него бурята вилня,
различен гений чезне бързо,
различни мисли овладял.
И свободата го оплака,
остави й венеца свой.
Вълнувай се, море, във мрака:
за тебе бе певецът той.
Със тебе беше еднозначен,
от твоя дух създаден бе:
и като теб, могъщ и мрачен,
и като теб, неукротен.
Светът пустей… Сега къде ли
ти мен ще носиш, океан?
Съдбата хорска сме видели:
добро щом има, там са спрели
просветата или тиран.
Прости, море! Не ще забравя
вълшебната ти красота,
ще слушам дълго до забрава
шумът ти глух на вечерта.
В гора, в пустинята безмълвна,
изпълнен с теб, ще пренеса
скалите, блясъка ти скръбен
и на вълните песента.
1824
Превод: 06.06.2017 г.
Сбогом, стихийо непокорна!
За сетен път пред мен шумиш,
и се люлееш неуморна,
и с горда красота блестиш.
Подобно вопъл пред разлъка
с приятел скъп в печален час,
за сетен път и зов, и мъка
във твоя грохот чувам аз.
Предел жадуван! Колко пъти,
терзан от скръб и самота,
аз бродех мрачен по брега ти,
увлечен в дързостна мечта![1]
О, как обичах твоя близък,
от бездната изтръгнат глас,
и твоя тих, вечерен час,
и своенравния ти плисък!
Рибарски платноход смирен,
люлян от волята ти тъмна,
вълните пори устремен —
но ти се разигра, ти гръмна,
и в миг цял флот е потопен.
Да можех с тебе да остана,
далеч от този скучен бряг, —
възпял бих твойта шир мечтана,
посред талази, гръм и пяна
поел в лиричния си бяг.
Зовеше ти… аз бях отчаян,
всуе пред теб пламтях в захлас:
от страст по-силна бях омаян —
и на брега останах аз.[2]
Защо да жаля? Днес не зная
къде ли бих се устремил?
Един-единствен всред безкрая
душата ми би поразил.
Една скала, скъп гроб на слава,
и спят зад хладния й склон
следи от памет величава —
там гаснеше Наполеон.
Той там умря с криле сломени.
След него, като щорм в нощта,
изви и отлетя друг гений,
друг властелин на мисълта.[3]
Оплакан бе от свободата
и завеща своя венец.
Шуми, гърми до небесата, —
море, той беше твой певец.
В лика му твоят лик блестеше
и твоят дух неповторим —
и като тебе мрачен беше,
дълбок, могъщ, неукротим.
И опустя светът за мене…
Къде ме носите, води?
Навсякъде човекът стене,
и бдят над него просветени,
или жесток тиранин бди.[4]
Сбогом, море! Ще се вълнувам
от твойто дивно тържество,
и дълго, дълго ще те чувам
под залезното зарево.
В леса, в безмълвните пустини,
аз твоя дух ще отнеса,
скалите, заливите сини,
и блясъка ти, и гласа…
1824