Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
К морю, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране и допълнителна корекция
zelenkroki(2021)

Издание:

Автор: Гавриил Романович Державин; Александър Сергеевич Пушкин; Николай Василевич Гогол; Михаил Юриевич Лермонтов

Заглавие: Реката на времето

Преводач: Мария Шандуркова

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Жажда“

Град на издателя: Сливен

Година на издаване: 2020

Тип: сборник

Националност: руска (не е посочено)

Излязла от печат: май 2020

Редактор: Мария Шандуркова

Технически редактор: Теодора Суванкова

ISBN: 978-954-795-546-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15515

История

  1. —Добавяне

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
К морю, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD(2013 г.)

Издание:

Руски поети

 

© Петър Велчев, встъпителна студия, подбор, превод от руски и коментар, 2009

© Петър Добрев, библиотечно оформление, 2009

© Издателство „Захарий Стоянов“, 2009

 

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Петър Апостолов

Предпечатна подготовка: „Алтернатива“

Формат 16/60/90

Печатни коли 20,5

 

978-954-09-0321-7

 

На корицата: „Пролет“, фрагмент, художник: Иван И. Левитан

 

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2009

Печат УИ „Св. Климент Охридски“

История

  1. —Добавяне

Море стихийно и свободно,

прощавам се със теб сега,

люлееш ти вълни огромни,

блестиш със горда красота.

 

Като роптание на близък,

като прощалния му вик

е твоят тъжен шум и призив

долавям го в последен миг.

 

Душата ми все теб желае!

Тъй често в твойте брегове

смирен аз бродих и отчаян,

в заветни мисли потопен!

 

Обичах призивите странни,

от бездната заглъхващ глас

и тихия вечерен час,

и поривите своенравни!

 

Рибарски платноход в покой

от твоите капризи пазен,

се плъзга сред вълни и вой:

но щом разкриеш страшни пазви,

потъват кораби безброй.

 

Аз не можах да изоставя

скования и скучен бряг,

и теб с възторг да поздравявам,

по твоя хребет да отплавам

с безспирен поетичен бяг.

 

Ти вика ме… аз бях в окови;

към теб напразно се стремях:

от силни страсти очарован,

останах си на моя бряг…

 

Защо да жаля? Днес къде бих

аз в пътя си се устремил?

Едничка цел с душата любих

със нея ти ме заплени.

 

Една скала, за гроб и слава…

Потъна там във сън дълбок

и в незабрава величава:

угасна сам Наполеон.

 

Сред мъки той умря отблъснат.

След него бурята вилня,

различен гений чезне бързо,

различни мисли овладял.

 

И свободата го оплака,

остави й венеца свой.

Вълнувай се, море, във мрака:

за тебе бе певецът той.

 

Със тебе беше еднозначен,

от твоя дух създаден бе:

и като теб, могъщ и мрачен,

и като теб, неукротен.

 

Светът пустей… Сега къде ли

ти мен ще носиш, океан?

Съдбата хорска сме видели:

добро щом има, там са спрели

просветата или тиран.

 

Прости, море! Не ще забравя

вълшебната ти красота,

ще слушам дълго до забрава

шумът ти глух на вечерта.

 

В гора, в пустинята безмълвна,

изпълнен с теб, ще пренеса

скалите, блясъка ти скръбен

и на вълните песента.

1824

Превод: 06.06.2017 г.

Край

Сбогом, стихийо непокорна!

За сетен път пред мен шумиш,

и се люлееш неуморна,

и с горда красота блестиш.

 

Подобно вопъл пред разлъка

с приятел скъп в печален час,

за сетен път и зов, и мъка

във твоя грохот чувам аз.

 

Предел жадуван! Колко пъти,

терзан от скръб и самота,

аз бродех мрачен по брега ти,

увлечен в дързостна мечта![1]

 

О, как обичах твоя близък,

от бездната изтръгнат глас,

и твоя тих, вечерен час,

и своенравния ти плисък!

 

Рибарски платноход смирен,

люлян от волята ти тъмна,

вълните пори устремен —

но ти се разигра, ти гръмна,

и в миг цял флот е потопен.

 

Да можех с тебе да остана,

далеч от този скучен бряг, —

възпял бих твойта шир мечтана,

посред талази, гръм и пяна

поел в лиричния си бяг.

 

Зовеше ти… аз бях отчаян,

всуе пред теб пламтях в захлас:

от страст по-силна бях омаян —

и на брега останах аз.[2]

 

Защо да жаля? Днес не зная

къде ли бих се устремил?

Един-единствен всред безкрая

душата ми би поразил.

 

Една скала, скъп гроб на слава,

и спят зад хладния й склон

следи от памет величава —

там гаснеше Наполеон.

 

Той там умря с криле сломени.

След него, като щорм в нощта,

изви и отлетя друг гений,

друг властелин на мисълта.[3]

 

Оплакан бе от свободата

и завеща своя венец.

Шуми, гърми до небесата, —

море, той беше твой певец.

 

В лика му твоят лик блестеше

и твоят дух неповторим —

и като тебе мрачен беше,

дълбок, могъщ, неукротим.

 

И опустя светът за мене…

Къде ме носите, води?

Навсякъде човекът стене,

и бдят над него просветени,

или жесток тиранин бди.[4]

 

Сбогом, море! Ще се вълнувам

от твойто дивно тържество,

и дълго, дълго ще те чувам

под залезното зарево.

 

В леса, в безмълвните пустини,

аз твоя дух ще отнеса,

скалите, заливите сини,

и блясъка ти, и гласа…

 

1824

Бележки

[0] Стихотворението е започнато в Одеса през юли и завършено през октомври 1824 г. в Михайловское. Някои автобиографични моменти се нуждаят от коментар.

[1] Става дума за намерението на Пушкин да избяга по море от Русия, за да се спаси от преследванията на царското правителство. В тази тайна са посветени някои от одеските му приятели, но впоследствие планът е изоставен.

[2] По това време поетът е лудо влюбен в графиня Елисавета Воронцова и това е още една причина да не избяга от Русия. Възможно е също така да го е възпирала старата му любов с Амалия Ризнич.

[3] Има се предвид Джордж Байрон, умрял на 19 април 1824 г.

[4] Най-важна за разбирането на философско-политическите възгледи на Пушкин е XIII строфа. За да предпазят поета от цензурни неприятности, редакторите на алманаха „Мнемозина“ публикуват само първия стих на тази строфа, а останалите са заменили с редици от точки.

Край