Александър Пушкин
Елегия (Аз мислих любовта…)

Аз мислих любовта − угаснала съвсем,

замлъкнал злият глас на страстите ми бурни,

че радостна звезда е дружбата за мен,

донесла на страдалеца надежда будна.

 

Представих си покой на истинския бряг,

че виждам отдалеч ръката как показва

плувците бедстващи във ад

на яростната морска пазва.

 

Блажен е онзи − казах аз,

живял свободно и прекрасно,

явил се както пролет ясна,

непомрачаван от страстта,

не страдал от любов напразна,

не знаел що е плен в скръбта.

 

Блажен! Но аз съм по-доволен.

Синджира скъсах на скръбта,

и пак приятел съм… свободен,

житейски мрак по път тъжовен

омаях с чар и красота.

 

Какво говоря аз… нещастник!

За миг сънувал съм в лъжлива тишина,

но скръбната любов във мене е била,

не е угаснал пламък страстен.

 

Другарите за веселба повиках аз

и лирата си исках да настроя с радост,

красавиците млади да възпея пак,

веселията Дионисиеви, Бакхус.

 

Напразно!… аз мълчах; безсилната ръка

лежеше, вехнейки, на лира непослушна,

гореше огън в мен − и в мъка равнодушна

аз гледах отдалеч младежката игра.

 

Любов, отрова в наши дни,

върви с лъжливите надежди.

Душата моя съхрани,

от огъня на парещи копнежи.

 

Летете, призраци… Амур, не съм аз твой,

върни ми радостта, ти дай покоя мой…

Хвърли единствен мен в безчувствена природа

или отново дай надежда да летя,

и нека да заспя и в тежка самота,

в мечти свободен аз да бродя.

1816

Превод: 05.01.2015 г.