Александър Пушкин
Есен

Александър Пушкин
Есен

„Какво ли не влиза тогава в заспалия ми ум?“

Державин

I

Октомври е дошъл − гората разпилява

последните листа, от клоните летят;

навява есен хлад и пътят се сковава.

Клокочейки тече зад мелница поток,

вирът е замразен; съседът ми тогава

в полето тръгва пак със пушката за лов,

посевите да пази от ловните забави,

събужда кучи лай заспалите дъбрави.

II

Сега е мой сезон: не любя пролетта;

тя скучна е за мен; от кал и смрад съм болен;

кръвта шуми; в ума и в чувствата тъга.

Във зима лоша, зла, живея по-доволен,

обичам й снега; под поглед на луна

как плъзгам се с шейна с другарката на воля,

в самурена яка, загрята с въздух свеж,

ръката ви държи, трепери с плам горещ!

III

Тъй весело е, ти, обут с кънки железни,

летиш по огледало гладко на река!

А празниците зимни със тревоги звездни?

Почитаме със чест, потъваме в снега,

на жителите от бърлоги не е лесно,

скучаят мечките. Нима ний век така

ще се пързаляме в шейни с Армиди млади

и нищо зад прозорци топли да не правим.

IV

Ох, лято чудно си! Как бих те любил аз,

но не във зной, във прах, с мухите и комари.

Способностите губи моята душа,

измъчваш ни, като полята сме страдални;

от засуха, ний търсим свежест в този час

и други мисли няма в нас, а само жалим

за зима, за старицата със вино, с млин,

за неин помен ние сладолед държим.

V

А дните късни в есента най-често мъмрят,

но те за мене мили са, читател скъп,

със красотата тиха, с блясъка им мъдър.

Тъй нелюбимото дете в семеен кът

към себе си привлича ме. Не съм ви лъгал,

в сезона неин аз щастлив съм всеки път,

тя с добрини е пълна; в любовта си скромна,

намирам нещо в нея от мечта свободна.

VI

Че ми харесва тя, как аз да обясня?

Тъй както пък на вас туберкулозна дева

понрави ви се с чар. Очакваща смъртта,

тя, бедната, без ропот и без гняв склонена,

с увяхваща усмивка вече на уста;

от гробен зов и зейнал трап не е смутена;

в лицето й играят пъстри цветове.

Тя още жива е, сега, но утре − не.

VII

Спокойно време! За очите си чаровно!

Така приятна си прощална красота −

обичам пищното увяхване природно,

обагрени гори със златните листа,

с дъх свеж шепти във сенките им вятър волен,

и пенят се мъгли, покрили небеса,

и кратък слънчев лъч, слани незакъснели,

и бури зимни във далечините бели.

VIII

И с всяка есен аз отново пак цъфтя;

че руски студ за мойто здраве е полезен;

и любя пак бита и простите неща:

редовно идва сън, гладът и той железен;

игрива, радостна в сърцето е кръвта,

желания кипят − аз пак щастлив съм, весел,

и чувствам пак живота в мене органично,

(но моля да простите мойта прозаичност).

IX

И водят кон към мен; в широките полета

размахва грива той, с ездача си лети,

и ясен звук разнасят бляскави копита,

в премръзнал дол ледът се цепи и звъни.

Угасва кратък ден, в камината зарита,

играе огън пак − ту в ярки светлини,

ту тлее като жар − а аз край него сядам

чета и мислите в душата си подкладам.

X

Забравям за света и в сладка тишина

понасям се във моя сладостна омая

и ме пробужда поетична светлина:

душата стегната в лирическа забрава,

трепти, звучи и търси, както във съня,

да бликне най-накрая волната изява −

и ето ги пред мен във призрачни черти,

познайници дошли от моите мечти.

XI

И мислите в главата пълни са със сила,

и леки римите насреща им текат,

и пръстите стремят се към перо и книга,

минута − стихове свободно се редят.

Тъй кораб дремещ неподвижно си почива,

но в миг! − матросите се впускат и пълзят

горе, долу − платната пълни с вятър волен;

и пори колосът, сече вълни огромни.

XII

Плава. Къде да отплаваме?…

. . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . .

Превод: октомври-ноември-декември 2014 г.

Какво ли не минава през моя дремещ ум?

Державин

I

Октомври е дошъл — горичката отвява

от своите върхове последните листа.

Подухва остър хлад — и пътя заледява.

Зад мелницата ври вода и бърза тя.

Но езерото е сковано; отминава

съседа ми на лов в залутани места

и посеви тъжат под вятърни забави,

и буди дълъг лай заспалите дъбрави.

II

Сега е мой сезон: аз мразя пролетта,

затоплянето; смрад и кал — съвсем съм болен

и ходя с тъжен ум, и в мен шуми кръвта.

От зимния сезон съм много по-доволен.

Обичам оня сняг с луната над степта.

С приятелка в шейна летите бърз и волен,

когато във кожух, с обветрено лице,

тя тръпне и пламти във вашите ръце!

III

И с кънки да летиш до крайна изнемога

по волните реки със огледален лед!

А празниците със блестящата тревога?…

Но после сняг и сняг — шест месеца подред.

На мечката дори в уютната бърлога

омръзва. Вечно ли ще скитаме навред,

понесени в шейни с Армиди неспокойни,

край печки ще висим и край прозорци двойни?

IV

О, чудно лято! Тъй обичал бих те аз,

ако не беше с прах и пек, с мухи досадни.

Погубваш светлите способности у нас.

Измъчваш ни; горим като поля на пладне.

Затуй единствено мечтаем всеки час

за въздух и вода… С блини, с напитки хладни

от скръб по зимата, сред тоя зной проклет,

и правим помени със лед и сладолед.

V

А есенните дни ругаем неизменно.

Читателю, но аз обичам есента

и красотата й, сияеща смирено.

Така в семейството ме радва лудостта

на лошия хлапак. Ще кажа откровено:

от всички времена най-скъпа ми е тя!

Прекрасна и добра — а аз не съм тщеславен, —

плени копнежа ми, макар и своенравен.

VI

Но как да обясня? Харесва ми се тя,

тъй както нрави се на вас туберкулозна

девойка може би. Пред прага на смъртта,

горкичката, без гняв се свежда грациозна,

с един повехнал смях на своята уста,

нечуваща смеха на пропастта си грозна.

Горят страните й със хубав ален цвят.

Тя днес е още тук, след ден — на оня свят.

VII

Унило време! Но какво очарование!

Прощалният ти цвят приятен е за мен —

обичам на света изящното страдание,

лесът в трептящ кармин и злато пременен,

върхарите шумят със ласкаво дихание

а сводът е с мъгла вълниста обкръжен.

И рядък слънчев лъч, начален мраз по рова,

закани отдалеч на зимата сурова.

VIII

И всяка есен пак започвам да цъфтя!

О, този руски студ все по-полезен става,

с природния си нюх усещам любовта:

ту ме наляга сън, ту глад ме навестява,

но радостно шуми в сърцето ми кръвта,

желания кипят и чувствам се тогава

щастлив и млад — такъв е моят организъм

(простете, моля ви, за този прозаизъм).

IX

Довеждат коня ми; и сред степта открита

размахва грива той и с конника лети

и еква звънко под блестящите копита

помръзналия дол, ледът разбит трещи.

Отива си денят; в оджака пуст полита

пак огън запламтял — ту весело блести,

ту тлее; аз чета, унесен в светлината,

или пък давам път на мислите в душата.

X

Забравил за света, във сладка тишина,

аз сладко съм приспан от своето видение,

поезията в мен намира светлина:

душата ми скърби с лирическо вълнение,

звучи, като насън тя лута се и на̀:

излива се след миг в свободно проявление —

и влизат гости тук, с невидими черти,

познати стари, плод на моите мечти.

XI

И мисли се въртят във буря поривиста,

и рими прелестни насреща им летят,

и пръсти молят за перо, перо за листа,

и ето — стихове несдържано текат.

Тъй дреме кораб, спрял посред мъгла сребриста,

но виж! — матроси там се хвърлят и крещят,

пълзят по мачтите, в платната вятър тича,

грамадата скрипти и гребени разсича.

XII

Той плува. Накъде?. . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .