Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Реката на времето
Сборник преводи на руски поети XVIII–XIX век - Оригинално заглавие
- Осень, 1833 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Мария Шандуркова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране и допълнителна корекция
- zelenkroki(2021)
Издание:
Автор: Гавриил Романович Державин; Александър Сергеевич Пушкин; Николай Василевич Гогол; Михаил Юриевич Лермонтов
Заглавие: Реката на времето
Преводач: Мария Шандуркова
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Жажда“
Град на издателя: Сливен
Година на издаване: 2020
Тип: сборник
Националност: руска (не е посочено)
Излязла от печат: май 2020
Редактор: Мария Шандуркова
Технически редактор: Теодора Суванкова
ISBN: 978-954-795-546-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15515
История
- —Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1833 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Иван Теофилов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
„Какво ли не влиза тогава в заспалия ми ум?“
I
Октомври е дошъл − гората разпилява
последните листа, от клоните летят;
навява есен хлад и пътят се сковава.
Клокочейки тече зад мелница поток,
вирът е замразен; съседът ми тогава
в полето тръгва пак със пушката за лов,
посевите да пази от ловните забави,
събужда кучи лай заспалите дъбрави.
II
Сега е мой сезон: не любя пролетта;
тя скучна е за мен; от кал и смрад съм болен;
кръвта шуми; в ума и в чувствата тъга.
Във зима лоша, зла, живея по-доволен,
обичам й снега; под поглед на луна
как плъзгам се с шейна с другарката на воля,
в самурена яка, загрята с въздух свеж,
ръката ви държи, трепери с плам горещ!
III
Тъй весело е, ти, обут с кънки железни,
летиш по огледало гладко на река!
А празниците зимни със тревоги звездни?
Почитаме със чест, потъваме в снега,
на жителите от бърлоги не е лесно,
скучаят мечките. Нима ний век така
ще се пързаляме в шейни с Армиди млади
и нищо зад прозорци топли да не правим.
IV
Ох, лято чудно си! Как бих те любил аз,
но не във зной, във прах, с мухите и комари.
Способностите губи моята душа,
измъчваш ни, като полята сме страдални;
от засуха, ний търсим свежест в този час
и други мисли няма в нас, а само жалим
за зима, за старицата със вино, с млин,
за неин помен ние сладолед държим.
V
А дните късни в есента най-често мъмрят,
но те за мене мили са, читател скъп,
със красотата тиха, с блясъка им мъдър.
Тъй нелюбимото дете в семеен кът
към себе си привлича ме. Не съм ви лъгал,
в сезона неин аз щастлив съм всеки път,
тя с добрини е пълна; в любовта си скромна,
намирам нещо в нея от мечта свободна.
VI
Че ми харесва тя, как аз да обясня?
Тъй както пък на вас туберкулозна дева
понрави ви се с чар. Очакваща смъртта,
тя, бедната, без ропот и без гняв склонена,
с увяхваща усмивка вече на уста;
от гробен зов и зейнал трап не е смутена;
в лицето й играят пъстри цветове.
Тя още жива е, сега, но утре − не.
VII
Спокойно време! За очите си чаровно!
Така приятна си прощална красота −
обичам пищното увяхване природно,
обагрени гори със златните листа,
с дъх свеж шепти във сенките им вятър волен,
и пенят се мъгли, покрили небеса,
и кратък слънчев лъч, слани незакъснели,
и бури зимни във далечините бели.
VIII
И с всяка есен аз отново пак цъфтя;
че руски студ за мойто здраве е полезен;
и любя пак бита и простите неща:
редовно идва сън, гладът и той железен;
игрива, радостна в сърцето е кръвта,
желания кипят − аз пак щастлив съм, весел,
и чувствам пак живота в мене органично,
(но моля да простите мойта прозаичност).
IX
И водят кон към мен; в широките полета
размахва грива той, с ездача си лети,
и ясен звук разнасят бляскави копита,
в премръзнал дол ледът се цепи и звъни.
Угасва кратък ден, в камината зарита,
играе огън пак − ту в ярки светлини,
ту тлее като жар − а аз край него сядам
чета и мислите в душата си подкладам.
X
Забравям за света и в сладка тишина
понасям се във моя сладостна омая
и ме пробужда поетична светлина:
душата стегната в лирическа забрава,
трепти, звучи и търси, както във съня,
да бликне най-накрая волната изява −
и ето ги пред мен във призрачни черти,
познайници дошли от моите мечти.
XI
И мислите в главата пълни са със сила,
и леки римите насреща им текат,
и пръстите стремят се към перо и книга,
минута − стихове свободно се редят.
Тъй кораб дремещ неподвижно си почива,
но в миг! − матросите се впускат и пълзят
горе, долу − платната пълни с вятър волен;
и пори колосът, сече вълни огромни.
XII
Плава. Къде да отплаваме?…
. . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . .
Превод: октомври-ноември-декември 2014 г.
Какво ли не минава през моя дремещ ум?
I
Октомври е дошъл — горичката отвява
от свойте върхове последните листа.
Подухва остър хлад — и пътят заледява.
Зад мелницата ври и бяга пак вода.
Но езерото е сковано; отминава
съседа ми на лов в залутани места
и посеви тъжат под вятърни забави,
и буди дълъг лай заспалите дъбрави.
II
Сега е мой сезон: аз мразя пролетта,
затоплянето; смрад и кал — съвсем съм болен
и ходя с тъжен ум, и в мен шуми кръвта.
От зимния сезон съм много по-доволен.
Обичам оня сняг с луната над степта.
С приятелка в шейна летите бърз и волен,
когато във кожух, с обветрено лице,
тя тръпне и пламти, и стиска ви ръце!
III
И с кънки да летиш е весело, ей богу,
по равните реки със огледален лед!
А празниците със блестящата тревога?…
Но после сняг и сняг — шест месеца подред.
На мечката дори в уютната бърлога
омръзва. Вечно ли ще скитаме навред,
понесени в шейни с Армиди неспокойни,
край печки ще висим и край прозорци двойни?
IV
О, чудно лято! Тъй обичал бих те аз,
ако не беше с прах и пек, с мухи досадни.
Погубваш светлите способности у нас.
Измъчваш ни; горим като поля на пладне.
Затуй единствено мечтаем всеки час
за въздух и вода… С блини, с напитки хладни
от скръб по зимата, сред тоя зной проклет,
й правим помени със лед и сладолед.
V
А есенните дни ругаем неизменно.
Читателю, но аз обичам есента
и красотата й сияеща смирено.
Така в семейството ме радва лудостта
на лошия хлапак. Ще кажа откровено:
от всички времена най-скъпа ми е тя!
Прекрасна и добра — а аз не съм тщеславен, —
плени копнежа ми, макар и своенравен.
VI
Но как да обясня? Харесва ми се тя,
тъй както нрави се на вас туберкулозна
девойка може би. Пред прага на смъртта,
горкичката, без гняв се свежда грациозна,
с един повехнал смях на своята уста,
нечуваща смеха на пропастта си грозна.
Горят страните й със хубав ален цвят.
Тя днес е още тук, след ден — на оня свят.
VII
Унило време! Но какво очарование!
Прощалния ти цвят приятен е за мен —
обичам на света изящното страдание,
лесът в трептящ кармин и злато пременен,
върхарите шумят със ласкаво дихание,
а свода е с мъгла вълниста обкръжен.
И рядък слънчев лъч, начален мраз по рова
закани отдалеч на зимата сурова.
VIII
И всяка есен пак започвам да цъфтя!
О, този руски студ все по-полезен става,
с природния си нюх усещам любовта:
ту ме наляга сън, ту глад ме навестява,
но радостно шуми в сърцето ми кръвта,
желания кипят и чувствам се тогава
щастлив и млад — такъв е моят организъм
(простете, моля ви, за този прозаизъм).
IX
Довеждат коня ми; и сред степта открита
размахва грива той и с конника лети
и еква звънко под блестящите копита
помръзналия дол, ледът разбит трещи.
Отива си денят; в оджака пуст полита
пак огън запламтял — ту весело блести,
ту тлее; аз чета, унесен в светлината,
или пък давам път на мислите в душата.
X
Забравил за света, във сладка тишина,
аз сладко съм приспан от свойто въображение,
поезията в мен намира светлина:
душата ми скърби с лирическо вълнение,
звучи, като насън тя лута се и на̀,
излива се след миг в свободно проявление —
и влизат гости тук, с невидими черти,
познати стари, плод на моите мечти.
XI
И мисли се въртят във буря поривиста,
и ритми прелестни насреща им летят,
и пръсти молят за перо, перо за листа,
и ето — стихове несдържано текат.
Тъй дреме кораб, спрял посред мъгла сребриста,
но виж — матроси там се хвърлят и крещят,
пълзят по мачтите, в платната вятър тича,
грамадата скрипти и гребени разсича.
XII
Той плува. Накъде? — — — — — — — — —
— — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — —
— — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — —