Георги Коновски
Времена и хора (9)

9.

На алената врата пишеше: 1908…

Иван се огледа за последен път. Е, наистина — досега мина три контроли. И моделиерите, и етнографите, и коафьорите бяха доволни. Външен вид, напълно подходящ за времето. Малко поспориха относно бомбето — да го сложи ли или да тръгне с обикновен каскет. Така — образ на селски интелигент, прехождащ учител, гордеещ се със своето гимназиално образование. Накрая се съгласиха, че бомбето ще е добър детайл, но за пред хората от провинцията най-хубаво ще е да бъде с каскет, при това леко кривнат. Млад учител, ерген, енергичен, леко уморен от лятната работа по нивята и готов да се развихри в новото село, където бяха го цанили…

Отвори вратата. И се озова на покритата с калдъръм улица. Наоколо беше още тихо и спокойно, но откъм чаршията се чуваха гласове, тропот на каруци, тих шум на плискаща се вода — първите чирачета вече почистваха пред дюкяните и чакаха с лек уплах оценката на чорбаджиите.

Иван тръгна в обратна посока. За града днес имаше други наблюдатели. Неговата задача беше позната — селата. Оставаха два дни до очакваното велико държавно събитие и трябваше да се съберат отзивите на българите за ставащото.

Два дни… Тъкмо колкото да мине през няколко села, да отседне в две кръчми или, ако намери нейде — в нечий дом, да се запознае с хората, да ги поразговори…

Макар че… Задачата беше трудна, наистина.

Българско си беше, обаче… Обаче, в хората отдавна духът на свободата пригасваше. Спомни си как беше прехвърлен — преди три месеца — осем години по-рано, нейде във Варненско. Наблизо, но безопасно отдалечен от размириците.

Тогава се представяше за търговец на зърно, искащ лично да се убеди, че на скелята в Балчик ще намери нужната му гемия. И ще откара поне един товар за Цариград.

А жито трудно се намираше тая година. Хората усещаха, че нещо ще стане, че нещо не е наред. Външни заеми, крадливи политици — дори в малките села се обсъждаха тия уж сложни проблеми. Мърморенията преминаха във вълнения, когато от София дойде вест, че се налага десятък като данък…

Селяните се развълнуваха. По турско десятък, по българско пак десятък… Как така? И оня, лошият Стамболов, дето го убиха, отмени тоя данък, а сега… Значи сегашните са по-лоши и от стамболовистите?!

Иван беше пратен във Варна, двамина други в Хасково и Ловеч. Митинги, протести, стражарите нападнаха в гръб хората с камшици, а после от една уличка заизвира конна войска…

Иван помнеше дребничкия селянин, когото повлече за ръка към една врата наблизо. Направо казано — измъкна го от под летящите кавалеристи. Човекът само преглъщаше и направо скимтеше: „Нали българска войска? Нали са наши? Не са турци, бе брате… Защо???“.

Още по-страшно му беше, когато слушаше разказите за потушаването на бунтовете в Дуранкулак. Разказвачът беше от селото, сега избягал във Варна и твърдо решил повече да не се връща.

„Работиш, работиш — идва някакъв, взема ти десетина от реколтата, а теб те бият хората му…“ После се разплака над мръсната чашка с ракия: „Брата го убиха… Посякоха го… Барем стотина души проснаха на пътя. Ние само искахме по закон да си е, ама наш, български закон. А те дали на откуп данъка, пуснали башибозуците… Защо идваха руснаците, а?“.

Сега трябваше да запише мненията за очакваното събитие. И се надяваше да са възторжени, ако не и бравурни. Все пак — независимост ще се обявява! Българска…

Първата вечер преспа в дома на селския кмет. Заможен човек, с голямо семейство, двама от синовете му учеха в близкия околийски град, ама смяташе да ги праща после в София. Пък, ако е рекъл Господ, и във Виена да учат…

Богат, богат, но не отказа приют на пътника — срещу порядъчна плата. Алтернативата беше кръчмата, но него ден имаше събор, трите стаичета пълни, навън хора спяха в каруците даже. Та се бръкна Иван, а кметът, като видя парите, облещи очи и даже го покани на вечеря.

Край трапезата бяха четиримата сина и три дъщери на чорбаджи Пеньо. Отдясно беше сложил жена си — вече тежка, с шарени фустани селска матрона, отляво големият син. Прислужваха две женици — тихи, мълчаливи, покоряващи се даже на вдигането на веждите от господаря си.

Разговорът беше вял. Вниманието — особено на двете големи момчета, беше насочено повече към паниците, отколкото към гостенина и подхвърлените от него теми.

Но големият син се разпали, щом чу, че в Търново ще обявяват независимостта.

— И за какво ни е? — попита той, като не пропусна да лапне полагащата му се по ред лъжица. — За какво?

— Те ония в София знаят — тежко каза баща му. — Казват, че трябва — значи трябва. Държавата трябва да е независима. Царство, ей! Царство сме били и пак ще бъдем! Господ така е казал…

По-малкият син се подсмихна, но големият прекъсна баща си.

— Тате, и каква ползата, че от княжество ще ставаме царство? Данъците няма да намалеят, хората по-добре няма да заживеят, ред и справедливост няма да се възцарят току-така…

— А как? — рече да подтикне разговора Иван. Пък и ролята му на даскал изискваше да се интересува от тия неща.

— Революция! — изтърси големият син и даже размаха дървената лъжица. — Революция всеобща и безпощадна…

Бащата вдигна ръка. Всички се умълчаха, момичетата впериха погледи в трапезата, момчетата любопитно се взряха в баща си, жена му мълчаливо сви юмрук и се закани на сина.

— Революция ли? Бе, аз тебе в града те пратих да учиш, не революции да ми правиш… Ама ха!

— Ама, тате, Ботев го е казал това. И кога още…

— Ботев! Остава и Бенковски да споменеш… Нехранимайковци са били! Зарязали си местата тук, отишли бунтове да палят отвънка. Я Бенковски що поразии направи в Средногорието! А тук също имаше бунтове. Е, в манастира що чапкъни паднаха… И оня, отец Харитон също… Тая политика не е за вас! Да си гледате учението! И да се радвате на празника…

— Ама, тате… — пак почна големият, а малкият го изпревари:

— Тоя празник не е на народа, бе тате! Държавен празник е, на царя и царщината. Ние си имаме празници — всеки ден по църковния календар, Новата година, Коледа, Заговезни…

— Млък! Не ща да слушам анархисти разни! — рече кметът и вдигна лъжица като сабя. — И в града да мълчите! Ще учите! Това тука за вас събирам, вие да сте добре… Революция! А после? Ония със скъсаните гащи всичко ще ви приберат…

Останалата част от вечерята мина тихо. Даже големият син не посмя да се обади. А Иван само се молеше записът да е хубав. И си мислеше, че един ден би станал писател. Колко истории има да разказва…