Георги Коновски
Времена и хора (7)

7.

Светът е малък, а хората са плъпнали по него като мравки по забравена храна. И никога не знаеш къде кого ще срещнеш, враг или приятел, забравен родственик или нов другар.

Така стана и в селцето. На малкия мегдан имаше две разпрегнати каруци, около голям дънер седяха няколко човека и единият от тях скочи насреща им при вида на Продан.

— Алексиии… — малко учудено проточи спътникът на Иван.

Онзи го прегърна, Продан го обхвана с яки ръце, завъртяха се в кръг, пък накрая се пуснаха.

— Алекси… — рече пак Продан. — Мислех, че са те утрепали оная нощ…

— Не успяха — Алекси, нисък, слабичък, чернокос и чернобрад, в неотличаващи го от околните тъмни дрехи, се засмя радостно. — Трябваше, ама не успяха. През Малката порта и — долу, в Асеновата махала. После цял месец се крих при сестрата и зетя, като утихнаха нещата, тръгнах си. И те ти сполука — намерих си тук и жена, и дом. Ей оная къща там, с новия плет. Жената е вдовица, три деца има, малко имотец…

— Чакай, чакай… — Продан отпусна торбата от рамо и посочи Иван. — Те моя спътник, Иван. От Боруй е, на търговец служи. Дай, ханджийо, малко вино да разквасим устни, сиренце, ако има, хлебец… И всичко ще разкажеш подробно…

Селяните ги гледаха малко учудени, малко страхливо. Иван метна поглед наоколо си и разбра — наскоро тук са минавали разбойници. Или побирчии. Или войскари някакви. А може някоя татарска шайка да е вилняла. Виждаха се опушени къщи, някъде оцелели основи само, другаде разбити врати висяха или избушени дупки по сламените стени зееха.

Ханджията потри ръце, впери поглед към Алекси, оня му направи знак, че новодошлият ще плати, пък влезе през ниската врата. Върна се с дървен поднос, върху който наистина имаше половин погача и бучка сирене, че и в ръка носеше бъклица, клапучкаща при мятането.

Продан и Иван най-напред промиха гърла с възкиселото винце, после разчупиха парчето хляб, разделиха братски сиренцето и на едри залци излапаха поднесеното. Продан посегна към висящата на пояса кесийка, но Иван го спря, бръкна в елека и от тайното място извади монета. Селяните впериха очи. Те пара отдавна не бяха виждали — на село и разплащанията, и данъците, всичко оправяха натурално.

— Да ни постелеш за тая нощ — каза Иван, макар Алекси да махаше настойчиво, че ще приеме драги гости. Наясно беше — къщурката малка, децата, жената, още трима мъже… Не можеше все да свикне на тоя бит — глава до крака, задник до лице, всичките на черджето нагътани…

От вратичката се измъкна млада жена. Провиснали коси, червени очи, хлипания…

— Хайде стига, ма! — викна ханджията. — Оня ден те насилиха и ти цяла седмица ли ще ревеш…

После се обърна към новодошлите.

— Татари ли бяха, ромеи ли — нахлуха, грабнаха що видят по-хубаво, жените насилиха, нас набиха… Те, гърбът ми син-посинял беше, ама мълча. Тя — за едното минаване що рев орева… Па само трима бяха, нали ги броих, дорде ме блъскаха с ремъка. И прихваща лесно — две деца вече роди от тия минаващите, сега сигурно трето ще се пръкне… Ма каквото Господ даде… И що реве?

— Така си живеем — поясни Алекси. — Аз спя все пред вратата. Колко пъти ги вдигам моите нощем — и давай през дворовете, към корията. Мъжът й, покойният, дигнал къщата на кръстопътя баш! Абе, човек не спира на кръстопът да пикае, опасно е, той къща вдигнал… Хората тук са свикнали. Те, на мойта жена едното дете е чернооо… Преди три ли, четири ли лета, минали пак ромеи. И сарацини имало. Та останало нещо тука…

— Остави това — каза Продан. — Разправяй как оцеля оная нощ. — И, като се обърна към Иван, поясни. — Когато оня княз дойде при Търнов дъщеря си уж да търси…

— Да, бе — дъщерята… Тоя е готов и задника си да даде — само власт и пари да получи. Нали заради него убиха царчето? Дето го прати с императора договор да сключи, пък Ростислав всичко, що е под Стара планина даде. И Цепина даже дал, макар нашите там яката да се държаха. Третинка от държавата подарил на ромеите. Само срещу даровете и златото им. И се готвеше цар да стане вместо зетчето си, ама Калиман събра болярите, убиха Михаил-Асеня и него на престола поставиха. А после — знаеш…

Продан го спря:

— Знам — нали бях в двора на Мицо. Рзглезен, глуповатичък си е той. Жена му командва. И тя — уж щерка на Иван Асеня, ама хич в главата я няма. Фръцка се, разпорежда и нищо свястно не става. Та тя Мицо вдигнала, смушкала го цар да става. Чак от Анхиало ни докара, войска си нае от ромейско. И за цар го обявиха. Тогава чухме, че Калиман убили. Ама наш Мицо си беше хърбав отдавна. Как се излъгал Иван Асен, та го за зет вземал… Не знам! И няма Мицо много да се удържи, ти казвам. А кой ще е… Представа нямам…

Селяните — зяпнали, слушаха двамата търновчани как спокойно разменят имена на царе, за столнината приказват, държавни работи ей така обсъждат. Интересно си беше — вярно. Ама само за приказката. Ще дойде зимата, ще седнат пред огнището, ще си припомнят: „Ей, сещате ли се за ония, дето разправяха как било в Търнов града голяма…“. И ще има цяла вечер какво да си приказват, да украсяват, да прибавят кой каквото чул или помислил, че е чуя…

Иначе — за какво им е да знаят кой е цар, кой кого убил… Убиваха и тук, в селото. И по пътя, че и по нивите. Убиваха роднини, близки, комшии, приятели и съселяни. Поменат го убития на деветини, поднесат за 40 дена и… Хайде, животът си върви! Тоя убили, друг ще се роди… А после отнейде ще се появят внезапно я побирчии, я войници, я разбойници… И — бегайте, крака, че отиде главата…