Георги Коновски
Времена и хора (3)

3.

Демотий насече заека с ножа си. Хвърли парчетата във вече закипяващата вода, добави глава лук и някакви треви. После се обърна към госта.

— Йоане, ти сигурно си видял войската?

— Видях… Много войници, конници, даже бойни колесници имаше. И хора различни — иберийци, батавци, алани… Виждал съм всякакви народи и даже се учудих, че чак тук са докарали наемници отдалече…

— Императора видя ли?

— Валент ли?

Демотий безразлично кимна:

— Значи Валент е император. Преди беше Йовиан, ама докато науча и умря. Юлиан бил император, идвал е в Града, и в Адрианопол е бил. Но до нас новините стигат късно. Пък и за какво са ми? Който и ще да е император — аз плащам данъци. Намират ме. Идват и прибират. То затова изведох овцете в гората. Преди няколко дни дойдоха едни на коне, грабнаха шест овце и заминаха. „Императорът, викат, ще ти ги плати…“

Демотий горчиво се ухили.

— Да бях пак момче, може и да им повярвах. Ама толкова години… Ни ни знае императорът, ни го интересуваме. То и аз не го знам кой е. Знам, че прибира. И то с две ръце… Та, значи казваш — Валент бил император. Не съм го чувал. Сигурно някой от двореца ще е. Те там се обявяват за какво ли не, сменят се, правят разни неща… Кога война, кога сватби, кога събори… И за всичко от нас искат. Те, тоя път рекох, че ще спася малко живинки. Не останаха, бе.

— Тук ли живееш?

— Ами! В тая гора живее ли се? По пътя са войниците и побирчиите, в гората другите разбойници. Село имаме — ееей там, на час път. И жена имам там, и деца… Оставих ги — те в града отидоха. Аз — тука. Щото утре войната ще свърши за малко, а ние как ще живеем до следващата?

Иван обра пяната от гърнето и разбърка оформящата се чорба.

— Готи нахлули…

— Знам… Преди година и нещо още били минали Истрос със салове. Имах брат в Марцианопол, та идва тук уж да се лекува, ама умря. Та той ми разказа как Липицин и Максим поканили вождовете на ония на обяд, пък ги нападнали. Единия убили — Алавив май му беше варварското име. Другият избягал. И като се почнало… Избягалият… Знаем го всички вече името му — Фритигерн му казвали. Зъл и отмъстителен. Тръгнал на юг. Маса народ избили. Грабили, палели… Брат ми ранили в една битка, добре, че барем наблизо било. Та го докараха другарите му. Уж да се оправи, ама на…

— Война — рече Иван.

— Война…

Чорбата беше почти готова, ала стомасите не чакаха. Демотий извади от пояса дървена лъжица — голяма като него и всичко по него. Иван също носеше своя — на път, освен нож, трябваше и лъжица да имаш. Не се знае кога ще ти потрябва едното или другото.

Лъжицата на Демотий яката загребваше, но като домакин той се поспираше и изчакваше гостенинът да хапне повечко. Иван беше свикнал на бавно, обстоятелствено хранене — както го беше възпитавала още баба му. Но онова беше… Е, след много векове щеше да бъде. А в това време възпитанието на децата не обхващаше такива неща като поведение в обществото, респективно на масата. Лапаш, защото не знаеш следващото ядене кога ще е. И дали изобщо ще го има…

Гърнето беше дълбоко, заекът уж големичък, а чорбичката доста, но скоро лъжиците задраха дъното. Демотий с явно нежелание бутна съдината към гостенина, оня учтиво я върна, прибирайки лъжицата в навоите.

— Хапнах, сега трябва да вървя…

— Значи — към Тесалоники…

— Да… Но ще трябва малко на изток да мина, да заобиколя армията. А готите, викат, са наблизо. Сигурно обикалят наоколо. И заради тях ще я карам по гората. По-издалече…

Демотий кимна разбиращо. И той имаше проблеми. Къшлата беше на хубаво място, но близо до големия път. Кой ги знае ония варвари отде ще се пръкнат… Смяташе да тръгне към хълмовете на юг, но не го спомена пред гостенина. Хапнаха, поприказваха, свестен човек изглежда, ама… В тия времена е най-добре да мълчиш и да си бърз…