Георги Коновски
Времена и хора (11)

11.

Този път имаше време и за ваната. Излегна се и се отпусна. Малко накриво беше — още го пареше лявото рамо. Стражарският бич беше тежичък, а и ударът от високо беше прицелен, за сваляне на противника…

Случи се след раздялата със сватбарите. Просто изведнъж отнейде излетяха конни стражари. Петима. Може би бяха придружавали някой големец някъде си, може би бяха изпратени към Търново — на помощ за очакваното струпване на народ, но препускаха устремно. Което — поне според Иван — не беше необходимо. До празненството имаше време, всичко беше спокойно, пътят почти пуст, че и достатъчно широк, та кавалкадата да мине безпрепятствено.

Обаче… Доскоро селски мъжаги, полуграмотни, наперени с неочакваното си издигане, горди в униформата, самоуверени с преметнатите през рамо пушки, висящите шашки и яките камшици, стражарите като че искаха да покажат на околните колко над тях са. И на себе си — вече са се издигнали, скоро може дори фелдфебели да станат. А, както се знае от българите, минали през казармата — над фелдфебела са само началникът му и небето…

Та първият замахна и стовари бича върху Иван. В последния момент той се извъртя, пое удара с лявото рамо, а после — което сетне отчете като грешка, не се стърпя, с бърз замах хвана стражаря за прелитащия ботуш и го прехвърли буквално през седлото…

Останалото се разви като по учебната програма в тренировъчната база. Четиримата се опитаха да го заобиколят и смажат с конете, той се метна на опразненото седло, смъкна двама с изненадващи хватки, другите двама порази с точни удари в гърлото и диафрагмата…

Цялата схватка се разви за две минути най-много. Пътници нямаше, никой не видя какво стана. И след малко на пътя се въргаляха само петима мъже в доскоро чисти и лъскави униформи, четири коня объркани дърпаха от оцелялата край пътя трева, петият летеше далеч от мястото.

Близо до града Иван остави коня в някаква горичка, разседла го, до седлото сложи останалия в ръката му бич. И замина.

Останалото беше по плана — успя да намери файтон, файтонджията се зарадва на богатата кирия — чак до Варна, в града лесно откри нужната къща. Нали преди три месеца — или осем години по тукашното време, беше идвал вече. Прехвърлиха го и с удоволствие се отпусна във ваната…

Чистите дрехи го чакаха в преддверието. Облече се. Сега трябваше да се яви пред комисията и докладва. Обясненията бяха нужни — техниката си е техника, записите записи, но личното мнение, усещанията, отношението на реал археолога си оставаше най-важното. Друго си е човек да види и оцени. Субективно — което означава точно. Фактите са си факти, много показват, но отношението говори…

В коридора срещна Климент. Беше се завърнал преди два дни от Клокотница, сега си почиваше.

— Ей, направи три експедиции — рече Климент. — Полага ти се месец отпуск…

— Знам…

— И къде ще отидеш?

— Не зная още. Мисля си за място, където няма да има хора, ще сме аз и света, ще…

— В мезозоя? — засмя се оня.

— При това намазан с горчица, че да съм по-вкусен за някой звяр — поде шегата Иван.

Климент стана сериозен.

— Как ти се стори работата?

Иван се замисли.

— Времената са различни, хората — еднакви…