Георги Коновски
Времена и хора (1)

1.

Събуди го пак отвратителният будилник. Някой от предишните обитатели на стаята беше я обзавел в стила и духа на 50-те години — с неудобни мебели от яко дърво, пречкаща се на движенията и погледа стояща закачалка, двоен креват с железни пружини и, разбира се — тенекиеният будилник. Чието тракане можеше да подлуди човек, а звъненето надскачаше децибелите на стара пожарна сирена.

Иван замахна по навик и пак не улучи. Все забравяше, че вечер преместваше будилника върху стария четирикрилен масивен мастодонт, наричан гардероб. От предпазливост. Стаята беше получил по опис, искаше и така да я сдаде след командировката.

Върху облегалката на стола беше преметната дрехата му. Дебели яки гащи, кълчищна риза, навои за краката, две парчета плат за увиване на ходилата, солиден калпак. А отпред лежаха обущата от плътна волска кожа.

Върху скрина някой беше добавил нож в кожена кания, друг до него — тънък и лесен за криене, както и два дротика. Не бог знае какви оръжия, но удобни за носене и показващи, че пътникът не е безпомощна жертва. А в ръцете на обучен реал археолог бяха опасни и предупреждаващи — не си играйте със смъртта…

Дали да вземе наметало? През август денем е горещо, вярно, но пък нощите хич не са топли. Нищо, че ще бъде на юг, до сами Адрианопол. Пък и наметалото е удобно като част от личната защита — и е дебело, може да спре дори несилен удар с меч или копие, а в ръцете на опитния реал археолог може да послужи като оръжие…

Я да го вземе, няма да му натежи. Пък и народът отдавна го е казал — набиваше им в главите преподавателят по бит и нрави в Академията: зиме без торбичка, лете без абичка не тръгвай!

Излезе в Коридора. Тази част на Дома водеше собствен живот. Дълъг, с неочаквани завой и изненадващи кътчета, минаващ покрай какви ли не по форма и цвят врати. Върху които имаше еднакви табелки. На неговата пишеше само: Иван…

Спусна се с асансьора до първия етаж. Можеше и пеша, както правеше всяка сутрин, но го чакаше дълъг път, така че нямаше защо да се натоварва със слизане от двадесет етажа.

На отсрещната врата пишеше кратко и ясно — трапезария.

В голямата зала имаше всичко, що пожелаят душата и стомахът на изгладнял човек. Отдясно беше витрината с ястията и напитките, пред нея блестящият шублер, а по него плъзгаха таблите двамата му онзиденшни спътници от Древен Египет. Стамен и Красимир, тогава Тиратон Елина и хета Суплиману. Те го забелязаха и му помахаха. Бяха в обикновени работни комбинезони, което означаваше, че са получили, все пак, няколко дни почивка. Е, справедливо беше — него го изпратиха да ги извика, експедицията им изтичаше, а внезапно пропадане на сигнала през епохите наруши плановете на ръководството.

Така че сега той отиваше на поредно пътуване — в Института не смятаха двудневно отскачане през вековете за нещо повече от разнообразяваща разходка.

Огледа менюто за днес. Според плана, който вчера обсъждаха с професор Найтингел, задачата щеше да му отнеме ден, най-много два. Но, все пак, искаше му се да хапне хубава храна преди да се остави на случайностите и природата. Затова си взе месно руло, цяла тортичка (калориите щеше да изгори още първите няколко часа, знаеше го от опит), добави бляскавия ванилов крем. Повече енергиен запас. За всеки случай. Пък и обичаше сладичкото…

Стамен и Красимир вече бяха седнали до едър мъжага, облечен в мечи кожи, брадясал едва ли не до очите. Дали беше грим или естеството си беше свършило работата, не се разбираше. Ясно беше едно — отива в праисторическите времена. Интересна експедиция щеше да е. И хич не опасна. Много по-опасни бяха пътуванията из близките епохи — където цивилизацията превръщаше хората в хитри, подли, опасни хищници. В природата подлост нямаше — излизаш срещу пещерния лъв или мечка с боздуган или каменна брадва, биеш се честно: сила и хитрост срещу сила и инстинкт.

Седна сам на масата. Никой не дойде при него. Всички знаеха за експедицията, разбираха, че му трябва време за навлизане в образа, оставяха го сам — не му натрапваха сегашно присъствие. Ако имаше нужда — сам щеше да ги покани. Но — не… Беше опитен, не искаше да се отвлича с далечни епохи. Като сегашната тяхна…