Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511(2021 г.)

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Реалности и мистики

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2021

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14123

История

  1. —Добавяне

Край масата имаше седем места за хранене. Шест стола и трон. На вид — нормален стол, но голям, с висока табла, широки облегалка, дори отпред имаше скрит постамент. Така седящият изглеждаше още по-издигнат над останалите.

Те бяха… Ами те — семейството му. Жена, три деца, тъща и някакъв чичо, отдавна забравен чий роднина е. Обаче, той беше — може би по тая причина, най-любезен към господаря. Всички се покланяха, когато с бавна, поклащаща се походка, техният вожд влизаше в трапезарията. Но чичото успяваше пак да се покаже, че е най-ниско наведен. Даже изсъскваше — при всяко хранене — на едно от племенничетата нещо строго, та онуй се сгъваше до невъзможност…

Господарят кимаше уморено-любезно, минаваше зад гърбовете им и сядаше на трона. Слугинята — вече сгърбена старица, поднасяше супника. Той повдигаше капака, помирисваше, казваше едно строго „Хм!“, което, все пак, прозвучаваше и леко одобрително, пък кимваше и позволяваше да му сипят. Готвачът, внимателно надничащ иззад паравана пред кухненската врата, въздъхваше облекчено…

По време на храненето тишината беше полегнала като морна самодива край извор. Само той от време на време питаше някого нещо, изслушваше благосклонно кратките и конкретни отговори, веднъж-дваж дори се усмихваше — или поне така се сторваше на детето, на най-малкото, назидателно и бдително регулираше строго познатата традиция на масата…

И така — целия ден. Животът в дома му кипеше, но в момента, когато господарят влезеше в някоя стая или се обръщаше към някого — воалът на тишината падаше като погребален креп. Да, всички се радваха, че той, лично той, ги е забелязал, обърнал им е внимание, дори изразява лично отношение — към човека, конкретния човек, обикновения човек…

Но си беше страшничко да си под внимателния му поглед и цел на неизпускащите нищо очи…

Е, свършваше и този ден…

А на другия, понеделник, господарят отиде на работа. Излезе от вратата на дома си, слугинята внимателно затвори подире му, той небрежно погледна голямата табела, предназначена за минувачите: „Внимание! Лилипути!!!“.

И тръгна по улицата. Внимателно, леко приведен, постоянно очакващ някой небрежен човек да го бутне или дори — аууу! — да го настъпи. Защото навред щъкаха нормални хора. За които той… Е… Не е политкоректно… Добре че службата беше наблизо. Влезе, поклони се на портиера, който небрежно отговори, спусна се по стълбите към мазето, пътем учтиво поздравявайки съслужителите си, зае мястото зад малкото бюро.

И веднага се сви — отгоре се разнесе рев:

— Дойде ли най-после тоя некадърник? При мен!

Господарят на царството си беше вече в друго царство. Как му липсваше постамента. Но, все пак, вечерта щеше пак да стъпи на него…

Край