Георги Коновски
Любов, любов…

Накрая се отпусна назад и махна с ръка. Най-после! Три дена труд… Но ще има резултат…

Пак погледна към грамадата документи отпред. Заверени от адвоката, от нотариуса, от домоуправителя, от кварталния, от деветте местни и седемдесетте столични НПО-та, от баща му, от майка му, от фирмата, от областната управа, от общината, от… Уф, обърка се вече…

Важното е, че всичко е готово…

И сега може да звънне по телефона и да отиде на важната среща. Само да купи цветя…

Момент! А разрешително да й поднесе цветя? И за бонбоните отделно? Че то де дават тъй — да връчи на младата жена цветя и бонбони изведнъж. Без разрешение от нейна страна то си е жива обида. И, ако я засегне с тая си грубост и мъжко посегателство над правата й…

Малей…

А времето напредваше…

Сега трябва да тръгне по познатия път, да…

Не, не — по-добре без цветя и бонбони…

Но — ако тя се засегне, че е отишъл на срещата с голи ръце? Ей така — като на бизнес среща? И се оплаче КЪДЕТО ТРЯБВА?

Сложно става, сложно…

Още повече че проблемите му се увеличаваха. Преди час му връчиха известието — да се яви като подсъдим пред трибунала за женски права. Оплакване срещу му — кака Жужа от другия вход се оплакала, че я засегнал с индиферентността си и не щял да обърне внимание на презрелите й прелести…

Какво го чака…

Отпусна се на стола. И махна с ръка — да става каквото ще. Природата сбъркала като го направила мъж, ама той ще оправи барем нея — като не може друга…

Взе телефона:

— Мишенце, здрасти сладък! Как си тая вечер? Ми да се видим… Ще пийнем ликьорче, ще хапнем пастичка, ще се отдадем на нашите си мъжки работи…

А погледът му падна върху стария плакат в ъгъла, останал от времето на дядо му: „Не чакай милости от природата!“…