Петър Бобев
Свирепия (7)

7

Едноокият кашалот успя да се отърве от акулите едва когато раните престанаха да кървят и сега се носеше уморено по океана, все още слаб, неопомнил се от всичко, което го бе слетяло — от смъдящата болка, от позорното поражение, от загубата на стадото си.

А като че ли това не стигаше, та дойде и новото зло. И другото око почна да ослепява. Чистата синьота на океанския простор взе да помръква, просмукана с черна мътилка. Светът се размазваше, губеше очертанията си. И ставаше някак страшно и пусто. Китовото зрение и без това не е силно. Впрочем това не е толкова нужно там, където погледът прониква до тридесетина метра напред. И все пак — друго е, когато можеш да видиш плячката си, макар и неясна, а не само да я чуеш. Съвсем различно.

И преди това кашалотът разчиташе повече на слуха си, на природния си ехолот, на тоя чуден дар, с който го бе ощастливила природата, за да се оправя в мрачината на морските дълбини. И преди това несъвършеното му зрение само допълваше възприятията на слуха. Но нали ги допълваше, макар и бегло, нали му даваше повече знания за околния свят?

А сега?

Напредващата слепота го плашеше, разколебаваше го, сковаваше устрема му в непозната тревога. И в същото време в сърцето му, в неговото диво същество на непобеден самец, се наслояваше стаена ярост, клокочеше бясна омраза, надигаха се потискани стихии, които диреха отдушник.

Кашалотът размахваше вяло опашка и плаваше нанякъде, без посока, без цел, като изхвърляше шумно фонтан подир фонтан и се гмуркаше плитко до повърхността. От дихалото му политаше сред грозд от въздушни мехури пронизителният му писък, претърсваше водния простор и се връщаше отразен в ушите му, когато срещнеше някакво препятствие, скала или животно. Така, с това ехо, той се оправяше в своя черен свят тъй добре, все едно, че го виждаше с очи.

И все пак не го виждаше.

Все нещо не достигаше. Не беше, както преди.

Океанът шумеше с непрестанната си глъчка. Вълните се плакнеха в плоското чело на кашалота с монотонен плисък. Бръмчаха рибните пасажи, провикваха се преминаващите делфини, тракаха с черупките си хищни костенурки карети, нейде проскърцваше със зъби риба луна.

Слепият долови от далечината нов шум.

Летящи риби.

Шумът приближи. Рибите се засилваха, излитаха във въздуха, сякаш изчезваха в някакъв друг свят, после изпопадваха във водата, за да се засилят отново и отново да излетят. Подире им фучаха разлютени риби дорада, догонваха ги, пресрещаха ги, когато се гмурваха във водата. Внезапно отляво връхлетяха десетина риби тон. Прекрасният строй на дорадата се разбърка. Водата закипя от настаналия кървав пир. Опиянени от победата, от кръвта и богатата трапеза, тоновете не усетиха идването на своя враг. Шестметровата синя акула щракна челюсти и преполови тона, който й се изпречи. Тя нагълта четиридесеткилограмовата си хапка, догони потъващата предна половина на жертвата си и се стрелна подир пръсналите се тонове.

Глъчката им затихна. Остана само обикновеният шепот на морето.

Но не! Имаше нещо ново. Дали само му се стори така? Кашалотът наостри слух. От далечината долитаха приглушени плясъци. Ехолотът му улови три приближаващи лодки.

Лодки! Плясък на гребла!

Гигантът потрепера.

Това значи нова болка, нови страдания.

Лодката е враг! И трябва да се среща като враг!

Той се извърна и връхлетя.

Преди да отлети във въздуха, китобоецът успя да метне харпуна си, който се впи някъде в главата на кашалота. Хората се сринаха във водата. Китът нападна повторно. Удари изтърбушената лодка втори път, трети път. Все още смяташе нея виновна за страшните болки. Все още хората не го интересуваха. Той блъскаше, пъхтеше, фучеше, връщаше се, налиташе, додето я превърна в трески.

Дик Смазания нос, който при първата схватка се бе оказал от лявата му страна, откъм ослепялото око, би могъл да го нападне и да го прониже с копието; би могъл да го издебне, докато кашалотът изливаше беса си върху злополучната лодка.

Но той се уплаши. Позна го. Позна Джимовия харпун в окото му. Видя и своя харпун, забучен до дихалото. Припомни си в миг предишната среща и неугасимата стръв на ранения самец.

И вместо да метне оръжието си или поне да помогне на давещите се, той заповяда на слисаните гребци:

— Назад! Към кораба!

Но третата лодка, със заместника на Джим, не се подвоуми да нападне. Харпунът се впи дълбоко във врата на беснеещия великан.

При новата болка Слепия изрева и се гмурна надолу. Въжето забръмча. Но в бързината се стегна възел, закачи се в скобата на харпуна, размотаването престана и лодката заби нос. Някой моряк, съобразил навреме, сряза въжето. Но това не ги спаси. При потъването си петметровата опашка на кита се стовари като чудовищен чук върху лодката и я смачка.

Слепият не погледна обезобразените тела, които се премятаха из водата зад него, а продължи да потъва в сгъстяващия се мрак.

Тук дъното беше плитко, не повече от стотина метра. Той не го видя, но го чу с ехолота си. Заплува водоравно. Отразило светлината, която проникваше дотук, дъното се белееше леко. И върху тази белота се открояваха отделни синьо-черни сенки — издадени над пясъка скали, коралови блокове и едри холотурии, подобни на гигантски космати гъсеници.

А това?

Отдолу премина странно дъно — натъркаляни колони в каменни кубове, които очертаваха някакви подобия на улици. Улиците излизаха радиално от един неширок площад, затрупан с катурнати статуи, по които бяха нацъфтели пищни букети от разноцветни актинии. Тук-там сред натрошените глинени съдове се мяркаха стъклени гъби, подобни на изящни кристални вази. Пълзяха пъстроцветни морски звезди, премятаха се сплетени в чудновати възли офиури, а навред, във всяко ъгълче, по всяка колона, шаваха острите си шипове черни морски таралежи. От каменните пролуки надзъртаха мустакати лангусти. Пълчища криви раци щапукаха насам-натам върху начупените си крака. Навред прелитаха риби, на цели орляци, като подплашени врабчета. Неголяма акула си почиваше върху една разбита статуя, обрасла с морски гъби като исполински лишеи. Щом зърна прелитащата сянка, акулата плесна с опашка и изчезна в синята мъглявост. Рибите се пръснаха мигновено, сякаш се стопиха. Раците се набутаха из пукнатините.

Но кашалотът не ги забеляза през мъгливата завеса на ослепяващото око. При това нищо тук не го засягаше — нито дребните риби, нито раците, нито морските звезди, а още по-малко тайната на тази непозната цивилизация, съществувала кой знае кога и кой знае от какво загинала. В своето подводно царство той срещаше безброй такива развалини, но те го интересуваха толкова, колкото кораловите рифове, колкото нацепените скали, колкото подводните планини. За него те бяха само дъно, прегради, от които беше длъжен да се пази при своите гмуркания.

Той обърна отвесно нагоре. От плясъка на опашката му над дъното се вдигна облак тиня, който се завъртя в черна вихрушка и забули загадъчните останки.

Кашалотът чу точно над главата си плясъка на веслата. После видя върху искрящата като брилянт повърхност дъното на лодката с припряно потъващите и изчезващи гребла като три чифта дървени крака на чудовищно морско насекомо.

Кашалотът удари лодката с чело, подхвърли я на десетина метра височина. Посрещна я при падането и пак я удари. После я сгриза с челюст.

Дик Смазания нос запази съзнание. Изплува над водата и загреба към приближаващия кораб. Натам бързаха всички оцелели моряци, докопали някоя дъска или греда от разбитите лодки.

Капитан Дайк спря кораба сред полесражението. Прати и последната си лодка да прибере давещите се. Целият екипаж се струпа на палубата. Спуснаха въжета, нахвърляха празни бурета.

Изведнъж беснеещият кашалот се втурна към самия кораб. Удари го с гръб. Моряците изпопадаха по палубата. Наблюдателят от фокмачтата падна в морето. Моряците по реите, които сбираха платната, едва се удържаха във въжетата.

Дъбовият корпус не издържа. Проби се. Дървената обшивка се смачка малко под ватерлинията, между третия и четвъртия шпангоути. Водата рукна в плътна, шибаща струя. Заля трюма, попълзя между натрупаните качета китова мас и спермацет.

Капитан Дайк съобрази мигновено. Изнеженият мечтател изчезна. На негово място застана изпеченият моряк, който не се колебаеше, а решаваше бързо, разпределяше хората, заповядваше.

Дърводелецът и помощниците му се спуснаха да приковат към пробойната дървения щит. Другите натиснаха помпите. А капитанът, до пояс във водата, блъскан яростно от водната струя, опитваше да установи размерите на повредата, насочваше дърводелците, помагаше сам. За жалост, нахлуващата вода упорито изблъскваше назад дървената кръпка, заваляше, отхвърляше работниците.

Нямаше друг изход. Корабът трябваше да олекне, да не гази тъй дълбоко, пробойната да излезе над водата.

Иначе и товарът, и корабът, и хората щяха да потънат. Нямаха лодки.

Капитан Дайк реши да пожертвува товара — да спаси кораба и моряците си.

Той изскочи на палубата и се провикна:

— Всички в трюма! Изхвърляйте пълните бурета!

Никой не помисли да възрази. Всекиму стана ясно, че с това решение губи печалбата си за половин година труд. Но щом капитан Дайк е преценил така, това значи, че друг изход няма.

И без да мислят, се спуснаха по стълбите. Една след друга бъчвите политаха през борда и потъваха към дъното, повлекли със себе си и надеждите на тридесетина измъчени бедняци.

Доплували най-сетне до кораба, моряците от разбитите лодки се хващаха за стълбите, за спуснатите въжета, за котвата, кой където свари, и се прекатерваха на палубата, неподозиращи новата опасност. Там ги посрещаше капитанът и тутакси ги отправяше към помпите или към буретата.

Ето, над фалшборда се подаде Дик, прежълтял от уплаха и изтощение.

Капитан Дайк го изруга:

— И това ми било харпунер! Да бяга!

Дик смотолеви разтреперан:

— Харпунерът лови китове, а не дяволи. Това не е кит, не е и дявол — това са сто дяволи заедно.

Но капитанът не го остави да приказва повече.

— Бягай при другите! Вече и харпунерите ще помагат.

Едва сега, когато видя оживлението на кораба, Дик разбра какво е станало.

— Казах ли ти, че е дявол! — промълви той, задъхан от страх. — Самият сатана!

Капитанът не го чу. Той вече тичаше отново към трюма.

Водата не спираше да блика през пробойната. Хората газеха до гърди.

В същото време слепият кашалот, замаян от страхотния удар, с нанизани в гърба му дъски от корабната обшивка, се премяташе безпомощен в синята бездна на десетина метра под пробития кораб, а край него потъваха едно подир друго изхвърляните бурета с мас.