Петър Бобев
Свирепия (23)

23

Океанът сякаш спеше, обхванал в изумрудената си прегръдка целия свят. По копринения му гръб преминаваха дълги заоблени вълни като леко сънливо дишане. Кръгозорът се губеше в теменужена омара, а отгоре блестеше нажеженото до бяло небе. Слънцето ръсеше потоци от жар, която запалваше върху тръпнещата повърхност взривове от ослепителен блясък.

Тихо, толкова тихо. И сякаш в тая тишина, в това царствено спокойствие океанът издаваше още по-видимо безграничността си, всемогъщието си и своето диво величие.

Единствени летящите риби дръзваха да нарушат тоя тържествен покой. Или по-право да го подчертаят по-отчетливо с кристалния шепот на разперените си перки-криле.

Заслонил очи с ръка, Дик Смазания нос оглеждаше кръгозора. Наблюдателят бе видял кит. Лодката веднага се бе отправила нататък, но китът бе изчезнал. Не се виждаше никакъв фонтан. Може би ниреше дълбоко. Налагаше се да почака, докато се покаже отново.

Надясно, на миля, миля и нещо, кръстосваха другите лодки, а назад, на повече от три мили, стоеше с отпуснати платна корабът „Делфин“.

Дик Смазания нос се обърна към гребците, които, отпуснали веслата във водата, бършеха с длани изпотените си лица:

— Да се прибираме, а?

В този миг на два-три възела от лодката вляво му се мярна нещо. Остров или подводна скала? И то тук, сред океана?

Няколко буревестника прелитаха възбудени.

Дик се залови за мачтата, повдигна се, погледна по-отвисоко. Не. Не беше остров. Повече приличаше на кит. Мъртъв кит, полегнал настрана. От лодката се виждаше коремът му, от който няколко акули ръфаха кървави късове.

Харпунерът посочи натам. Гребците натиснаха веслата и само след няколко минути лодката се изравни с мъртвото тяло.

Едва тогава Дик съгледа набитите харпуни по гърба му.

— Стой! — изкрещя той, пребледнял от уплаха. — Свирепия!

Без да погледнат, гребците размахаха веслата, напрегнали до скъсване всички мускули. Но кормчията не обърна лодката назад.

— Чакайте! — сопна се той. — Не видите ли, че е мъртъв? Вирнал корема.

Моряците наскачаха. Загледаха се невярващи и смутени.

Наистина — мъртъв. Жив кит не лежи така, не оставя птиците да кълват гърба му, а акулите — корема му. Челюстта му не виси така отпусната.

Преодолял първата уплаха, Дик промълви:

— Да бяхме го окачили на синджира, а?

Другарите му мълчаха. Кормчията отвърна неуверено:

— Не иде. Чужд кит. Все едно кражба.

— Ами, кражба — пресече го харпунерът. — От кого?

Кормчията се почеса по врата:

— Все някой го е убил. Я колко са харпуни.

— Но кой, кой?

Всички се заозъртаха смутени.

Изведнъж Дик заговори, станал необичайно сладкодумен:

— Ей, момчета! Та това е късмет. Сам бог ни го праща. Да станем и ние богаташи. Пред нас, хе там, лежи цяло милионче, а вие…

Очите на другарите му светнаха. Някой се обади с пресъхнали от вълнение устни:

— Право е. Цяло състояние — без стопанин.

Планът бързо узря в главата на Дик.

— Да не губим време. Току-виж, довтасал някой и объркал всичко. Да се наговорим. Ще речем, че съм го убил аз. Никой не вижда какво правим. Ще пипнем паричките — аз двеста хилядарки, вие — двеста. Още по двеста за капитанчето, за екипажа, за чорбаджията и — работата е наред!

Но кормчията все не скланяше:

— Не бива! От памтивек все тъй е било — който убие кита, негов е. Друг не го пипа.

Дик помисли, помисли и отсече:

— А къде му е флагчето? Който убие кит, оставя знак. А тоя? Я закачайте, че окъсняваме!

Някой се обърна към кормчията:

— Не се опъвай бе! Кой ти дава толкова долара накуп? Цял живот няма да ги спечелиш.

И развеселени, загребаха към полюшвания от вълните труп. Птиците излетяха с недоволен грач, но акулите не прекъснаха пиршеството си. Кормчията насочи лодката натам, като клатеше недоволно глава.

Дик заговори пак, този път само на него:

— Виждаш, никого не ограбваме. Може да си е умрял ей тъй, от собствената си смърт. Защо няма никакъв китоловец наоколо? Защо да изпуснем наградата? И никой да не я вземе? Туй ли искаш — богаташите пак да си приберат парите, дето са ги прежалили веднъж. Така си е. Никого не ограбваме… Ако намериш амбра, кражба ли е това? Ами злато в планината?

Лодката удари в челото на гиганта. Спря.

Без да отговори, кормчията скочи върху главата му и като се залавяше в набодените харпуни, достигна пиката на Джим Мелой, която бе нанесла смъртоносната рана.

— Майсторски удар! — възхити се той.

Измъкна я и я подаде на харпунера.

— Ето чий е китът!

Дик я пое. Погледна издълбаните инициали върху дръжката и изруга:

— Пак той!

„Д“ и „М“ — Джим Мелой! Познаваше неговия знак.

Пребледнял от ярост, той замахна с все сила и запрати копието в морето.

— Сега вече няма друг стопанин — провикна се той. — Само ние…

Топла вълна от доволство сгря сърцето му. Най-сетне успя да си отмъсти, не само на дребно, както преди. Сега беше друго, истинско отмъщение. Стига са го ограбвали Мелоевци. Нека веднъж и той да ограби един Мелой…

— Връзвай! — заповяда Дик, потръпващ от доволство. — Връзвай!

Смутени и гузни, но в същото време радостно възбудени от надеждата за бързо забогатяване, забравили и чест, и неписаните китоловни закони, моряците преметнаха веригата около опашния стълб на убитото животно до плоската петметрова перка и го повлякоха на буксир подире си.

Дори и кормчията вече се бе съгласил мълчаливо. И той имаше не по-малка нужда от пари. Жена, деца. Осем гърла. Не за развлечение кръстосваше моретата.

Птиците отново накацаха върху плаващия остров от храна, а акулите, тези неуморими мародери, го сподириха със сатанинската си настойчивост, без да изостанат на метър назад.

Когато го привързаха към борда, целият екипаж нависна на парапета, смаян от невероятния лов.

Свирепия! Прикачен към техния кораб! И то от кого? От Дик Смазания нос! От страхливеца, пияницата Дик…

Капитан Дайк поклати глава.

Ех, Свирепий! Такава ти била орисията. Обидно наистина, но… Толкова храбреци си загубиха живота заради тебе, само Дик… Това е животът, драги! Подигравка!

И едва сега разбра, че сърцето му не дава да се зарадва на тоя успех, на славата, на подареното от съдбата богатство. Някаква необяснима жал, повече погнуса, гняв към низостта в живота замъгли очите му.

Такава мощ и смелост! Нищо, че бе животно. И гордост! Повече от човешка гордост.

А сега — гигантска мърша.

Ех, Свирепий! Как не можа и тоя път да се отървеш? Защо поне не загина другояче, да останеше поне легендата за теб, а сега — каква легенда, щом като ще влезеш в буретата? Бурета не се пълнят с легенди, а с мас…

Дик Смазания нос се изкачи на палубата. Но това вече не беше предишният свит, боязлив моряк, който трепваше при всяко повикване на капитана. Сега на палубата крачеше човек, който е наясно какво струва, който съзнава своето достойнство.

Той приближи до капитана като равен до равен, поздрави.

— Свършихме и тая работа — каза той с привидна скромност, която едва прикриваше тържествуването му. — Пипнахме паричките.

Бил Дайк се усмихна.

— Че как стана това? — подметна той. — Уж гледах с далекогледа, а не видях никаква борба. Свирепия да се даде така, да го заколи някой си като теле в кланицата…

Дик изтръпна, но съобрази бързо. Капитанът сам призна, че не е видял нищо. Значи, може спокойно да продължи измамата.

— И аз се учудих — рече той. — Гледам — кит! Спи, хърка. Давам знак на момчетата. Доближаваме. И аз — храс — с пиката! Толкоз! Не мръдна.

Капитанът го измери с недоверчив поглед.

Странно! А какво говореше преди — дяволско изчадие, изблъвнат от ада…

Дик стисна устни. Проклето хлапе! Сега пък рови — защо тъй, защо инак? А него не можеш да подмамиш с наградата. Не се поддава.

— Де да знам как стана — отвърна той смирено. — Може би от страх. Да бягам, ще ме настигне от кърмата. Я да го нападна! Той спи. И… ето…

— Да не е бил умрял? — усъмни се Бил.

Дик Смазания нос посочи другарите си.

— Като не вярваш, питай тях!

— Добре, добре! — примири се Бил Дайк. — Хайде, разделяйте го!

Секачите скочиха върху трупа. Един разби черепа му, да стигне спермацета. Макарите заскърцаха под тежестта на късовете сланина.

— Изпусталял е! — обади се единият секач. — Гладувал.

И отряза още един къс от корема му. Но отскочи назад. Под изрязаната сланина нещо мръдна. Той плисна кофа вода да измие кръвта. Отдолу се показа стомахът на кашалота. А вътре…

Вътре нещо се движеше. Ту притихваше, ту отново напъваше.

Какво ли е това?

С един замах на сатъра морякът разпра стомаха и оттам се показа човек.

Вик на изненада и ужас се откърти от устата на всички. Но те се окопитиха бързо. Измъкнаха нещастника, измиха го с вода и го изнесоха на палубата.

Посинял и подпухнал, човекът лежеше в безсъзнание, но ръцете и краката му потръпваха конвулсивно.

Капитан Дайк коленичи и почна да му прави изкуствено дишане.

Кой ли беше този човек, така обезобразен от стомашния сок на чудовището, неузнаваем?

Постепенно спасеният задиша. Пулсът му се пооправи. Но съзнанието не се връщаше. Все още беше само един жив труп. А Бил Дайк не спираше да вдига и да притиска към гърдите ръцете му, упорито и отмерено, без да знае, без да подозира дори, че се опитва да върне към живота най-добрия си приятел.

Времето течеше, а Джим Мелой лежеше все така безчувствен. Бил Дайк се изправи. Нямаше смисъл повече. Бе върнал живота в тялото му. Но душата…

Наблюдателят от мачтата съобщи:

— Военен кораб! По курса!

Капитанът съобрази веднага:

— Дай сигнал „Злополука“! Да пратят лодка! Навярно имат лекар.

От кораба видяха сигналите. Когато двата платнохода се изравниха, оттам се отдели една лодка, която скоро се прилепи към „Делфин“.

Офицерът, който се изкачи на палубата, не повярва на разказа на капитан Дайк.

— Изключено! — отсече той. — Да престои в стомаха му и да оживее! Моряшки измислици!

Капитанът не се реши повече да го убеждава.

— Само го вземете на кораба си — замоли го той. — Нека остане под наблюдението на лекар. Спасете го. Другото не е важно.

Офицерът заповяда на моряците да пренесат Джим в лодката. А той надзърна към разсичания кашалот.

Дик Смазания нос го бутна по рамото:

— Това е Свирепия! Чували ли сте за него?

Офицерът се обърна рязко.

— Свирепия! Та ние сме тръгнали за него. Имахме заповед да го обстрелваме с артилерия.

Дик се изпъчи.

— Пиката на Дик Морисън е по-сигурна от десет оръдия.

Офицерът се сбогува с капитана и с Дик.

— Ще предам всичко на командира си. А пострадалия ще настаним в болницата на първото пристанище.

И скочи в лодката, която се понесе към военния кораб.

Бил Дайк се прибра в каютата си и вписа в корабния дневник:

„Убихме Свирепия. Дик Морисън твърди, че го е поразил с първия удар. Това е последният ми кит. Вземам курс за Ню Бедфорд.“

Край! Край на китобойството! Край на тая кървава касапница! Може пак да плава, но на друг кораб — търговски, географски.

Не да убива нещастните морски великани.

А да открива нови земи, нови народи.

Заради Ен…

Той се отпусна на стола си.

Ню Бедфорд!

И Ен!

А той вече не е бедняк.

С тези пари старият Райт няма да го изгони от дома си.

И Ен може би…