Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Бобев
Заглавие: Свирепия
Издание: второ
Издател: Анубис
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: българска
Редактор: Николай Табаков
Технически редактор: Хари Пушков
Художник: Христо Жаблянов
Коректор: Тамара Стаева
ISBN: 954-426-016-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13371
История
- —Добавяне
17
В каютата беше досадно горещо. Джим Мелой се събуди, облян в пот. Подложи ръка под главата си и се замисли. Напоследък все по-често се замисляше. Не можеше да чака повече. Трябваше да се прибира. Трябваше да види Ен! Трябваше! Какво се бавеше капитан Боб? Защо все оставаше недоволен от получената цена на амбрата? Не кроеше ли нещо, някакво ново престъпление? Впрочем от него можеше да се очаква всичко.
Джим се надигна. Облече се и излезе на палубата. Опря се на фалшборда, загледа се. Нощта изтичаше. Наближаваше изгрев. Неговото сияние още не се виждаше, а повече се предчувствуваше. Без да бе намаляла тъмнината, яркостта на звездите помътняваше. Неспокойната смола на океана сякаш почваше да дими. Прозрачни повлекла от черна, а в същото време светлееща мъглявост се хлъзваха над кораба, сгъстяваха се или изтъняваха, пропиваха с топлата си влага всяка дреха, проникваха навред. Вълните изплувваха от мрака, връхлитаха срещу кила, надигаха го и отминаваха със заглъхващ шепот.
При един полъх на вятъра Джим дочу заглушителен разговор откъм кърмата. Откак осуети кражбата на амбрата, той беше станал подозрителен. Приближи безшумно нататък, ослуша се.
Бяха четирима души: Педро Лопец, кормчията Фред, харпунерът Джонсон и, разбира се, Хари Честер.
Дърводелецът Педро говореше разпалено:
— Вярвайте ми! Много съм видял. Много съм слушал. Това са знамения. Самата Богородица ни предупреждава. Стига ни само едното. А то? И Холандеца… И убийството на чайката… И на края пипалото на…
Той се прекръсти.
— Белязан е, момчета, корабът. Белязан, обречен. Няма да стигне на дока си. А ние сме луди, че не го зарежем.
„Значи, тъй — досети се Джим. — Настройва екипажа, готви нещо. А с него — и Хари. Изглежда, прав е капитанът, като във всяко непокорство подозира помощника си.“
Неочаквано Хари Честер се намеси с глухия си глас:
— Остави, Педро! Възрастни хора сме, както казваш, много видели, много патили. Летящия холандец е мираж, отражение, игра на светлината; чайката е обикновена птица, а…
— Шът! — скочи Педро. — Не споменавай името му!
Хари извиши глас:
— Но нали с него се хранят кашалотите? Всички сме виждали какво има в стомасите им. Кашалотите пък са нашата плячка. Може ли да се боим от плячката на нашата плячка?… Обречен съм аз, другари. Не корабът. Вие всички ще се върнете, здрави сте, силни — не и аз…
В гласа му се долавяше такава безнадеждност, че Джим потръпна от състрадание. Съжали, че се бе усъмнил в него.
Но дърводелецът не отстъпи:
— То не е тъй просто. Има работи, дето не ги разбираме. И тоя тайнствен Джим. Как изникна на оня остров след тайфуна? Кой го докара? И то на същия остров, в който се блъснахме… А загадъчното му буре? А изчезването му с кита? А спасяването му? А това, което донесе?… Хайде де, помислете! Човек ли е той, или… Дали не е самият сатана, или Летящия холандец?… Защо и капитанът трепери пред него, капитанът ни, който е цял дявол…
Тогава Джим не се стърпя, а излезе пред заговорниците и хвана Педро за яката.
— Иде ми да те хвърля през борда! — кресна му той разгневен. — Като парцал! Какъв Летящ холандец съм аз бе, без кораб, без екипаж от мъртъвци, сам? Я ми кажи, чувал ли си за Ню Бедфорд?
— Ехе! — възкликна харпунерът Джон. — Кой не е чувал?
— А за Мелой, собственика на кораби?
— Зная го, служил съм на „Аврора“.
— „Аврора“ беше най-големият му кораб. Потъна до Антилите. А аз съм негов син. Какъв ти дявол…
И повлече пленника си по палубата. Дърводелецът запищя, опита да се хване за въжетата, да се откопче от тези яки ръце. Но не успя. Джим го вдигна над шумящите вълни.
— Сега ще нахраниш акулите!
Дотича и Хари Честер. Хвана му ръцете.
Тогава поразвеселен, Джим блъсна жертвата си назад. От тласъка Педро залитна, спъна се в куп въжета и падна сред тях.
— Ако не спреш да плещиш такива глупости, ще те хвърля в морето! Да знаеш!
Разтреперан от страх, мулатът запълзя заднешком и се шмугна в трюма. Измъкнаха се гузно и другарите му. Остана само помощник-капитанът.
Той сложи ръка върху рамото му.
— Не казвай на капитана! Лошо ще стане.
Джим не отговори. Замисли се. И той подозираше отдавна заговора. Сигурен беше, че амбрата играеше важна роля. Неговата амбра. Заради нея можеха да го премахнат. Единственият му съюзник тук, съюзник по интерес, не по чувство, оставаше капитанът. Затова именно беше длъжен да му разправи всичко. А някак не вървеше. Изглеждаше подло, издайничество.
— Няма! — отвърна той. — Имам достатъчно сили да се пазя сам… Паленца…
Но Хари поклати глава.
— Виж, това не е право. Педро не е паленце. Опасен е, много по-опасен, отколкото допускаш. Впрочем защо ли се меся в тези работи? Те вече не ме засягат…
И отново в гласа му полъхна същото вледеняващо отчаяние.
Джим запита:
— Но какво ти е?
Хари Честер вдигна рамене.
— Не съм лекар. Не го знам. Буца. Ей тук, под лявото ребро. Лекарите, а те бяха пет души, казаха, че ми няма нищо. Аз излязох да се облека. Бях зад паравана, когато минаха вкупом край мен, улисани в разговор. Между многото неразбрани латински думи чух и една английска: „Безнадеждно!“ А всъщност нямаше нужда да ми го кажат. Баща ми умря от същото — буца под реброто. Знаех всичко, всяка подробност, до самия край. Знам и за себе си всичко. Няма да завърша плаването. Ще се приберете без мен.
Джим мълчеше, потресен от тази проста трагедия.
— Може би е друго — смотолеви той.
— Не е друго — възрази унило Хари. — За жалост, не е. Но не ме жали. И аз не съжалявам. Няма за какво. Целият ми живот е бил мъка — борба за хляб и раздели с хора, които съм обичал. Сега съм сам. Оплаках всички. Няма кой да плаче за мен. То е и лошо, и хубаво. Дава сила пред смъртта.