Петър Бобев
Свирепия (13)

13

Вече няколко месеца „Успех“ кръстосваше моретата. Капитан Боб привидно гонеше китовите стада, а всъщност диреше по-щедри купувачи на амбрата.

Това, че някой трети знаеше тайната им, караше двамата съдружници да бързат. Трябваше час по-скоро да продадат стоката и да си поделят парите. За да не би някой да отмъкне скъпоценното буре, корабът винаги хвърляше котва далеч от пристанищата, а всяка нощ лично капитан Боб заключваше с катинари лодките.

До тая заран всичко вървеше благополучно. Но малко преди разсъмване Джим чу скърцане на скрипец. Винаги нащрек, той изхвърча на палубата необлечен, но похитителите успяха да избягат, без да ги познае. Бяха трима души, които се пръснаха на всички страни, сякаш се стопиха, като зарязаха готовата за отплаване лодка, напълнена с вода, провизии и… неговото буре.

Щом се развидели, капитанът свика целия екипаж и посочи лодката с повредения катинар. От благоразумие беше махнал бурето — да не буди излишен интерес поне у ония, които още не го знаеха.

— Негодяи! — изкрещя той, побеснял от гняв. — Дезертьори. Ако ги хвана, ще ги избеся на реята. Да заседна на пясък, ако им простя!

После се обърна към помощника си:

— А ти? Какво ме залъгваше — обидно било, на никой кораб не заключвали лодките. Не заключват, защото нямат такива нехранимайковци. Не знам дали и ти не си от тях…

Хари Честер скочи:

— Още една дума и…

Капитанът почервеня от ярост. Измъкна пистолета.

— Какво „и“? Казвай! Казвай, та да се разправя най-сетне с вашето бунтовнишко котило.

Тогава се намеси и Педро Лопец:

— Ах, разбойници! Ето кой ми отмъкнал пилата. От два дни я диря.

Капитанът не го дочака да се изкаже.

— Ще ви избеся! — изкрещя той. — Помнете ми думата. Ще ви прекарам с въже под кила да остържете с голи гърбове мидите. Ще ви провеся с главата надолу на акулите.

Изведнъж той млъкна.

— А сега марш, на работа! На острова ще слязат само Джим и Хари. Спускайте лодка!

Джим притича в каютата, извади писмото до Ен и го препрочете набързо. Беше дълго, радостно писмо, изпълнено с надежда. Завършваше така:

„Сега съм богат. Иска ми се веднага да литна към теб, а още не мога. По-напред ще идем в Нова Холандия. Там амбрата имала най-добра цена. Нали трябва да взема повече пари — много пари, за да зарадвам татко Алан и да спечеля своята Ен? А после — само радост! Ех, веднъж да се върна…“

Той залепи плика и излезе. Моряците довършваха товаренето на лодката. По стар обичай тук-там из океана, на някой остров близо до опасни рифове, китобойните кораби складираха хранителни припаси и вода за оцелели корабокрушенци. Тук моряците оставяха и писмата си, та когато мине някой завръщащ се кораб, да ги отнесе на близките им.

Лодката увисна на въжетата, легна във водата. Хари Честер и Джим скочиха в нея и натиснаха греблата. Корабът, прибрал всички платна и привързан към котвената верига, взе да изостава, да се смалява в океана, а малкият остров нарасна.

Както гребеше, Хари Честер заговори:

— Не зная какво общо имате с капитана, пък и не ме интересува. Но пак повтарям — пази се, опасен е, алчен.

— Поопознах го вече — отвърна самоуверено Джим.

— Не всичко знаеш. Той често говори за мен, че ме е измъкнал от каторгата. За неподчинение. Вярно е. Не понасям силните, заповядващите. Каквито и да са. Но и аз знам нещичко за него. Казвал ли ти е защо не се връща в Щатите?

Джим вдигна рамена.

— За убийство! — отсече Хари Честер. — Не като това при самоотбрана, в бурята. А истинско убийство. Наистина в пияно състояние. Уж смекчаващи обстоятелства. А то? Напил се за кураж. Скарал се с него, скочил и го треснал с глава в челото. Смачкал го като яйце. Когато му казах какво съм понаучил за него, той отвърна: „Щяха да ме оправдаят. Шансът беше еднакъв — или неговата глава, или моята.“ Но не е точно тъй. И съдиите са слушали за неговата глава, за Каменната глава.

Джим не се учуди от това. Нищо в капитан Боб не беше в състояние да го учуди. Само запита:

— Откъде пък този прякор?

— Пак от пиянство. Басирал се, че ще пробие с глава една врата. И спечелил.

Той спря. Лодката навлизаше сред опасните рифове около острова. Трябваше да внимават, за да не се разбият на трески в гърмящия прибой.

Най-сетне преминаха. Спряха до скалистия остров, отнесоха провизиите в дълбоката суха пещера, оставиха и писмата в пощенския сандък, после тръгнаха обратно.

Чак след като преминаха подводните скали, Хари Честер довърши мисълта си:

— Затуй Боб Каменната глава никъде не се застоява. Бои се, бяга. Затова не може да си отбере добър екипаж. Китобойците се събират все сънародници, даже съграждани. Не е малко то — две, три години все наедно. А неговите — сбирщина. От кол и въже. И добри, и лоши.

Когато лодката опря в борда на „Успех“, Хари Честер рече:

— Казах ти всичко! По-нататък сам се оправяй!

Джим благодари с безгрижна усмивка.

Изкачи се на палубата, седна на бака. Моряците вдигнаха котвата, опънаха платната и корабът се спусна по вълните.

Уж случайно капитан Боб застана зад гърба му.

— В Сидней продаваме — пошепна той. — Каквото дадат. Иначе може някоя нощ да ни я отмъкнат. И през вечер дежурство — веднъж ти, веднъж аз.

— Какво ще правиш с толкова пари? — подкачи го Джим.

— Пари ли? — очите на капитана засияха радостно. — Да ти призная, много ми трябват. Някои казват, че всеки съдия, и най-неподкупният, ще те оправдае, ако го нахраниш с риба прилепало. Аз пък смятам друго — хилядарките прилепват по-яко от прилепало. Богатият е винаги честен. Хилядарките измиват всяко петно. А аз, както виждаш, искам да бъда почтен, солиден гражданин. Да имам къща, хубава, просторна, на три етажа, жена, деца… Знаеш ли, никога не съм имал дом…

В този миг наблюдателят от мачтата извика:

— Кит! По курса!

Капитанът припна нагоре по вантите. Насочи далекогледа.

— Хайде, Джим! — обади се той отгоре. — Твой е. Поне сто качета.

Джим скочи. Беше се схванал от леност напоследък. Сега щеше да се пораздвижи, да усети, че живее.

Спусна се в лодката и приготви харпуните, без да забележи усмивката на Боб Каменната глава, който бе познал Свирепия.

Гребците напънаха веслата, понесоха лодката през вълните, насочвани с флагчетата на моряка от мачтата.

Джим видя пръв връхлитащия звяр. Разбра мигновено, че това не е обикновен кашалот, че вече не става дума за лов, а за нещо различно — за яростен двубой на живот и на смърт.

Насреща връхлиташе една жива грамада от месо, която се подхвърляше през вълните, надигнала още по-високи разбъркани вълни. По гърба й като чудовищен таралеж стърчаха забити двадесетина харпуна, начупени, разкривени, развели накъсаните си разнищени въжета.

Гребците дори не разбраха какво стана. Джим едва успя да забие харпуна, когато Свирепия се спусна върху лодката, подметна я във въздуха и отмина напред. Моряците се изсипаха сред вълните, а Джим неочаквано се озова върху огромната глава, докопа някакъв харпун и се вкопчи в него.

Свирепия беснееше. Тоя път Джимовият харпун беше проникнал по-дълбоко, повече кръв изтичаше от новата рана. Кашалотът се носеше през океана, като пръхтеше яростно и хвърляше учестени фонтани.

От зловонието на дъха му Джим се задушаваше, повръщаше му се. Ала не пускаше спасителната дръжка. Вълните преливаха и върху него, блъскаха го при всяко гмурване на великана.

Джим преценяваше бързо. Дали да се пусне и да се залови в подскачащата подире им лодка, да се прехвърли вътре, да среже въжето, или…

Свирепия свърна назад, към мястото на схватката. Моряците, които се бореха с вълните, го видяха и загребаха настрана, за да се махнат от пътя му.

Той чу най-близкия човек и се устреми към него. Вдигна глава над водата, устата му се отвори и захапа жертвата си през кръста. За миг между редките му зъби се мярна разкривеното от ужас лице на моряка, после устата потъна под водата.

На вълните се поклащаше бурето, което привързваха понякога към харпуна като буй. Свирепия го усети и го удари с глава. Може би го взе за лодка. Удари втори път, раззина челюсти да го захапе, но бурето се изплъзна, отскочи напред.

Кашалотът се настърви. Заръмжа. Забрави всичко друго в яростта си. Заблъска непокорното буре, подгони го по морето.

В туй време Джим се поокопити, опита да поразгледа чудовището, което беше възседнал. По черната кожа личеха множество бели кръгли изрезки от калмарски вендузи, драскотини, заздравели рани, обрасли с цели туфи паразитни рачета.

А това?

Джим позна първия си харпун.

Та те вече са се срещали! Харпунът му го е ослепил. Значи, това е същото животно, което го изхвърли от лодката, преди да намери амбрата.

Стар познат — и враг, и благодетел.

Джим изпълзя по гърба му. Хрумна му някакво предположение, несмело допускане.

Ами ако е така?

Погледна другото око. Беше побеляло, гурелясало, гноясало.

Значи, сляп! Не вижда, само чува.

И ако го издебнеш безшумно, можеш да го свършиш.

В този миг над повърхността се мярна перката на голяма акула. Тя не се реши да нападне раната, която я привличаше с миризмата на кръвта си, а се врътна назад и закръжи наоколо, почти над вълните.

Джим видя очите й. В тях прочете само тъпа, безсъзнателна ненаситност, дива лакомия — някаква сляпа природна сила, по-низша дори от инстинкта. Тъй и камъкът се стреми да падне на земята, тъй и вълната връхлита върху брега.

Кашалотът я усети и се извърна към нея, щракна напусто челюсти. Акулата отскочи, пъргава и неуловима. После и тя налетя. Опита да захапе раната. Ала харпунът попречи.

Хищницата отскочи смутена назад. Тогава Джим видя как се юрнаха подире й цял рой черни риби. Те се полепиха по нея, нависнаха, скриха я със своето множество.

Прилепалата, които са се приютявали върху китовия корем, когато Свирепия е нагълтвал стопанките им, бързаха да се настанят на любимото си място — върху корема на акула.

Но те бяха многобройни, прекалено много дори за такава внушителна акула. Спънаха перките й, забавиха движенията й.

И когато кашалотът отново се отправи към нея, тя не свари да му избяга, загубила напълно пъргавината си. Свирепия я захапа през средата и я задържа тъй няколко мига, като я предъвкваше с огромните си зъби.

Но акулата не умираше, а се бъхтеше диво и щракаше челюсти, сякаш не усещаше болка. От дълбочините изплува глутница по-дребни акули. Подушили кръвта на сродницата си, те налетяха към устата на кашалота и опитаха да отнемат плячката от зъбите му, като ръфаха от нея кървави късове.

Но и голямата акула не се оставяше без борба. И тя захапваше всеки, когото досегнеше. Плащаше скъпо.

Джим се смая пред тази кървава оргия. Ето, една акула изтърва захапания къс месо. Голямата на часа го улови и нагълта. Какво значеше, че е нейно собствено месо — нали беше за ядене? Тя щеше да хапе, да гризе, да се тъпче, докато можеше да се движи, стръвно вкопчана в живота, олицетворила го със своята жизненост.

Претрита между кашалотовите челюсти, нагризана от сродничките си, тя все още живееше. Не умираше, сякаш и устата, и плавниците й, и всеки неин мускул, всяка нейна клетка живееше отделен живот.

Кашалотът се изправи отвесно, превъртя едрата си плячка с език и я глътна. После вдигна опашка и се гмурна надолу.

Докато се опомни, Джим се озова на петдесет-шестдесет метра дълбочина. Налягането сви дробовете му, ушите му запукаха, главата му бръмна. Възседнал чудовищния гръб, той се носеше в бездната, стиснал харпуна, сякаш прикован в него. Недалеч от него се премяташе, повлечена от опънатото въже, празната лодка. Водата бързо потъмняваше. Зловеща, заплашителна сивота бликаше отвред, смазваше го.

В следния миг Джим реши. Хвана се за въжето и го сряза. Кашалотът се плъзна край него като черен облак. Мощната размахана опашка мина на метър от човека, мина, разлюля го с потока на раздвижените пластове и потъна в сивотата.

Сандъците с въздух на лодката бяха здрави. Освободена от въжето, те я подеха нагоре, а ведно с нея — и замаяния от дълбочината човек.

Водните слоеве просветляха, посиняха и блеснаха с ослепителна яркост. Стиснал здраво края на въжето, Джим изскочи на повърхността, задиша често-често. После размаха ръце, достигна лодката, преметна се вътре.

И навреме. На педя от крака му скръцна акулска челюст. Джим не я видя, само я чу и се отърколи на дъното.

Беше пак спасен. Пак по чудо. Невероятно, неправдоподобно! Колко пъти и той самият се бе присмивал на старите моряци за самохвалствата им. А всъщност като че ли никой, дори най-безсрамният измамник, не е способен да измисли нещо по-неправдоподобно от самия живот.

Наоколо шареха акули. Все те, навред. Но нека! Лодката беше здрава.

Той не ги погледна повече. Трябваше да намери кораба, да намери амбрата.

Изправи се, загледа тревожно кръгозора.

Нищо!

Ни платно, ни лодка!

Къде изчезнаха? Къде го отмъкна проклетият кит?

Изведнъж бегла мисъл проряза съзнанието му. Корабът чисто и просто е избягал. Боб Каменната глава го е зарязал, за да грабне съкровището му.

Чак сега Джим си даде сметка с какво задоволство капитанът извика: „Китът е твой!“ И не прати друга лодка. Пожертвувал е само едната. А имаше далекоглед. Видял е срещу кого го праща.

Гняв и безсилна ярост стиснаха гърдите му. Ако би могъл да го настигне, да пипне гръкляна му… Този подлец!

Той се надигна. Оправи мачтата. Опъна платното. Нека поне да се движи. Къде да е, но да не стои на едно място.

От какви по-големи премеждия се е отървавал, та сега ли щеше да се отчае? Сега, когато имаше здрава лодка, платна, буре с вода, сандък с провизии…

Лодката се хлъзгаше по меките гънки на океана, тласкана от равномерния напор на пасата. Слънцето се спускаше стръмно към хоризонта, наедряваше, губеше блясъка си, сънливо поруменяло.

Дрехите на Джим изсъхнаха толкова, колкото могат да изсъхнат намокрени от морската вода дрехи. Но лепненето им по тялото не беше беда. Джим отвори сандъка с провизиите. Изяде един сухар с парче сушено месо. Сръбна няколко глътки вода и се натъкми за сън, без да подозира какво още можеше да му поднесе океанът.

Той сви платното, впрочем и с него и без него се намираше все сред океана, сгъна го и го постла в дъното на лодката за легло. При тази задуха нямаше нужда от завивка. Един хубав сън във всички случаи действува добре. Ободрява. Утре щеше да мисли какво да прави.

Тогава забеляза, че водата край лодката потъмня необичайно. От дълбочините изплува облак криви рачета, не по-големи от нокът, които се заловиха за бордовете, запълзяха, един до друг, един през друг, прехвърлиха се вътре, зашариха навред — по дъното, по пейките, по мачтата, по веслата, по самия лодкар.

Лодката обрасна от край до край с някаква неспокойна тъкан, която бързо надебеляваше и провисваше в грозни шаващи тумори. А отдолу, от неизчерпаемия жив облак, се полепваха нови и нови камари рачета. Скоро запълниха цялата лодка, засипаха всичко.

Джим, който досега наблюдаваше с любопитство нападението на ордата дребосъци, най-сетне схвана опасността.

Великият пират Френсис Дрейк едва спасил каравелата си от такова нашествие, след като изхвърлил през борда целия товар ведно с топовете и снарядите. Все по тия краища, нейде край остров Целебес. А колко ли други кораби и лодки са изчезвали така и никой никога не е могъл да разкаже за тяхната гибел?

Живата грамада нарастваше застрашително, като пъплеща пряспа. Мачтата надебеля, потъна сред щапукащите животинки.

Джим не смогваше да ги отръсква от себе си. Той махаше с ръце, удряше с веслото — напусто. Вече само лицето му се подаваше под живия калпак на главата му. Лодката потъваше все по-дълбоко под прекомерния товар, водата преля над борда.

Гледай ти, гадна смърт!

Да загине, потопен от някакви си нищожества, презрени гадинки! Да беше нещо друго, поне кит, акула, а то…

Най-сетне човекът забеляза неусетно приближилия син кит. Видя го, когато достигна на десетина метра пред лодката — огромен, силен. Китът раззина уста, същинска пещера, в която балените висяха като тънки еластични сталактити, и нагреба няколко тона вода. После я изблъвна навън, за да нагълта уловените рачета. Изпръхтя шумно, пусна два високи фонтана и пак отвори роговата си пещера.

Въртя се наоколо недълго, само няколко минути. Но тези минути бяха най-дългите в живота на Джим.

Когато слънцето се гмурна зад кръгозора, рачетата изчезнаха. Дали бяха разбрали опасността, скрита в пръхтящата планина от месо, или беше настанало и без това време да се прибират в дълбините? Те се изхлузваха в шумолящи потоци през бордовете и потъваха като тежка утайка, не остана нито едно раче. Лодката отново се надигна, залюля се уверено, сякаш и тя си отдъхна ведно с лодкаря.

Отмина нанякъде, като сумтеше тежко, и синият кит.

Джим се отпусна върху средната пейка, смазан от умора и уплаха.

Нощта настъпваше бързо като лавина от мрак. Океанът почерня — тъй близък, тъй познат на всеки моряк, а в същото време тъй чужд, заплашителен. По тъмносиния небосвод покълнаха ярки и близки звезди. После изведнъж започна светенето на морето. Върху гребените на вълните лумнаха синкави пламъчета. Край лодката закипя огнена пяна. Огънят се разгаряше. Засия цялото море, превърнато по чудо в море от мляко. От морските недра ведно с нощта изплувваха все нови и нови светещи същества, които заблещукваха като милиарди светулки. Те грееха тъй ярко, че при всяка водна пръска Джим неволно трепваше с чувството, че го замерват с тлеещи въгленчета. Заплуваха едри медузи като пулсиращи огнени мехури.

Самотникът се приготви да си ляга, да си отдъхне най-сетне от преживяванията на този тъй богат с приключения ден.

Замисли се. Наистина колко скучен е понякога животът на море! Ен казваше: „Морякът е каторжник, доброволен каторжник. Обрекъл се е сам да се движи тридесет метра напред и назад по платформата и пет-шест метра встрани. А наоколо бдят най-сигурните стражи — акулите.“

Наистина понякога е скучен, но понякога…

От водата изплува някакъв светещ диск, половин метър в диаметър, застоя се на два-три сажена дълбочина.

Медуза?

Не. Не пулсираше. Само се придвижваше бавно. После изникна друг, тръгна редом с първия — като две нажежени до бяло тепсии. Нажежени и в същото време дъхащи мраз като лунна светлина в полярната нощ.

Тръпка полази по тила на Джим.

Та това бяха две очи. Очи, които се взираха с настойчива сатанинска жестокост, безчувствени, студени като светлината, която излъчваха.

Човекът грабна брадвата.

Впрочем каква полза от нея срещу такъв враг?

Внезапно зеленикавите дискове изчезнаха. Остана само пламтящото море. А сънят беше избягал от очите на Джим. Давеше го предчувствието за някаква непозната дебнеща заплаха.

И ето, през черната прозрачност на водата той видя нагънатото тяло на огромна змия, облепена със светеща слуз.

Морската змия!

Нима и това?

Змията подаде глава, надвеси се отгоре му. Но глава ли беше това, или…

Тя се спусна плавно, прилепи се към пейката, дръпна назад. Водата преля.

На двадесет метра зад нея, където се губеше змийското тяло, изплува с плясък някакво обло туловище, от което се подадоха цяла гора гигантски пипала. А зад тях засвяткаха със същото зеленикаво сияние двата пламтящи диска.

— Кракен! — изкрещя в ужас Джим.

Значи, не морска змия, а Кракен, легендарното морско чудовище, при мисълта за което пребледнява всеки моряк, чието име никой не смее дори да произнесе.

А старият калмар проточи и другата си двадесетметрова ръка, заплува с плавник напред, вторачил в обречената жертва искрящите си от жестока ненаситност очи.