Петър Бобев
Свирепия (8)

8

Джим Мелой стържеше с ножа си стъблото на една палма. До него лежаха отсечени пет дълги трупи. Правеше си сал. Още четири-пет стъбла, и салът щеше да бъде готов. Въжа изплете от кокосово лико. Палмовите въжета са здрави, издръжливи в морската вода. С тях полинезийците свързват катамараните към своите канута. Джим беше слушал много за тях. А дървесината е яка. Трудно се сече с нож. Ала той вече се справя. Научи се как да реже. Ще направи сала. Ще се махне оттук. Ще натовари амбрата и — сбогом. Ще намери Ен, ще я хване за ръка и ще я отведе при баща й. „Ето, аз съм богат — ще се изпъчи той пред него. — Какво повече искаш? Ти навярно се надяваше, че Джим Мелой, какъвто е буен и невъздържан, може и да не се върне, нали? Но не! Мамил си се. Не се губи Джим Мелой. Богат е роден. Богат ще бъде. Не пропада Мелой.“ И старият ще помълчи, после ще благослови. Какво друго му остава? Ако не склони, ще му избягат. Пари имат.

Джим натискаше упорито с ножа, изкъртваше треска подир треска от твърдата дървесина и тревожно оглеждаше кръгозора на юг, където се набираше някаква възмътна омара.

В далечината се мяркаха честите фонтани на група кашалоти, които бягаха на север. Следваше ги с къси скокове многобройно стадо делфини. Раците очистиха пясъчния плаж, скриха се в морето. Отплуваха нанякъде и костенурките, които доскоро играеха във външната лагуна. От север прелетяха буревестници, които се завъртяха няколко пъти над острова, прострели неподвижни криле, и все така неподвижни като живи реячи се хлъзнаха по въздуха към юг да пресрещнат настъпващата буря.

Вече два месеца и половина нещастният корабокрушенец живееше на самотния атол. Бе претърпял десетина бури, които само го бяха освежили, бяха внесли малко, макар и тревожно разнообразие в досадата на отшелничеството му, бяха напълнили с прясна вода съдовете му от кокосови черупки. Но сега идваше друго. Той го чувстваше ясно. Задаваше се стихия, по-страшна от преживените. Въздухът беше наситен с потаена ярост, която можеше да се разрази всеки миг. Мъчителна тежест душеше дробовете му. Осолените дрехи отново бяха овлажнели, сякаш току-що излизаше от водата. Всъщност това вече не бяха дрехи, а някакви жалки останки, надрани дрипели, с които по навик прикриваше голотата си. Сякаш и небръснатата му брада беше овлажняла.

Вятърът ту замираше, ту отведнъж връхлиташе с резки тласъци като удари с камшик. Стволовете на палмите се навеждаха мъчително, листата им зашумоляваха тревожно, презрелите плодове топуркаха по пясъка.

Напоследък Джим все по-често се замисляше за това. Не току-тъй островът не беше населен. Имаше причина. Струваше му се, че е по-нисък. При прилив най-високата му част не се издигаше на повече от три метра над океанската повърхност. Досега външният риф го защищаваше честно от вълните. Но дали можеше да устои на всяка буря? Не би ли го прехвърлило някое по-силно вълнение?

И ако се случи това, какво ще стане с него?

А вълните нарастваха, все по-високи и по-високи. Океанът помръкна. Настръхна заплашително. Над рифа прибоят се надигна, сякаш набъбна, превърна се в чудовищна ревяща къделя. Нови и нови орляци буревестници прииждаха, рееха се ниско над талазите, вдигаха се и се спускаха с тях, все така неподвижни, без да трепнат с крила, като само въртяха с отсечени движения глави.

Вятърът се усилваше. Пристъпите му връхлитаха по-настървено. Прибоят вече ревеше като оръдейна канонада. Небето се забули с облаци, нависнали застрашително, тъмни, потискащи, почти виолетови и само през редките им пролуки понякога блясваха огнените сияния на залязващото слънце. Вълните почнаха да прескачат рифа, да браздят и външната лагуна, наистина все още плавни, изравнени, с притъпена сила. Но гребените им всяка минута наедряваха и се издигаха — бавно, търпеливо, уверено.

Внезапно Джим скочи, притича до своята палма и запълзя нагоре. Изкачването сега беше опасно. Палмата се люлееше като огромно махало, заплашвайки всеки миг да го отръска от снагата си.

Но крокодилът не го и погледна, не притича подире му, както друг път, а прекоси набързо пясъчната ивица и се гмурна във вътрешната лагуна. Бързаше и той да се прикрие от яростта на идващата стихия.

— Проклето животно! — изруга го на глас Джим.

Наистина това чудовище беше отровило живота му тук. Непрекъснато го дебнеше, когато Джим диреше миди и раци из плитчините; нападаше го, когато го видеше улисан да рови пясъка за яйца от костенурки; връхлиташе изправено на късите си крака, когато го завареше увлечен в стъкмяването на сала. Заради него Джим не бе си позволил да се отпусне нито един миг, да се наспи както трябва на мекия пясък, а всяка вечер се катереше за спане сред палмовата корона. Откъде ли се бе домъкнало това страшилище? Кое течение го бе довлякло за негов ужас и за още по-голям ужас на гнездещите рибарки, на които бе изтребило поколението?

Иначе без него Джим би понасял по-леко самотата, по-скоро би стъкмил и сала си, би отплувал навътре в океана, по-далече от опасните рифове, от които страняха всички кораби. Виж, храна имаше достатъчно. Стотината палми, както цъфтяха, връзваха плод и зрееха непрекъснато, му осигуряваха сигурно препитание — питателна храна и свежо кокосово мляко, когато се свършеше дъждовната вода. Имаше и костенурски яйца, и миди, и раци. Ех, трябваше да ги яде сурови! Но свикна. На всичко се свиква.

Облекчи си и работата. Не се катереше по палмите сам, а оставяше палмовият крадец да свърши тая работа вместо него. Ракът познаваше зрелите орехи и брулеше тях, а Джим наготово чакаше под дървото, като внимаваше да не го засегне някой орех. Защото всеки плод тежеше седем-осем кила и падаше от двадесет метра височина…

Човекът вече не успяваше да се задържи върху палмата, която се люшкаше яростно под напора на вятъра. Ръцете му трепереха. Пред угрозата всеки миг да полети надолу и да се разбие върху пясъка той заслиза предпазливо по грапавото стъбло, по което опадалите листа бяха оставили остри бодливи следи. Краката му стъпиха на пясъка.

Неочаквано една по-силна вълна преля във вътрешната лагуна. Следващата вълна, по-разярена от нея, по-настръхнала, клокочеща, измокри нозете му до колене. Бурята се усилваше. Вятърът ревеше, носеше водоравно облаци от водни пръски и шибаше с тях настървено. Цели тичащи хълмове се задаваха откъм хоризонта, надигаха се, блъсваха се в рифовете и продължаваха насам, раздрани, объркани, залети с бяла шумяща пяна. Изправяха се все по-високи и по-застрашителни. Притъмня съвсем. По небето забраздиха мълнии. Но тътенът им не се чуваше, задавен от бумтежа на океана.

Изведнъж над рифа се надигна още по-страшна вълна. Тя не се разбърка като другите, а се понесе над външната лагуна като всепомитащ валяк от пяна.

Джим се вкопча в най-близката палма. В следния миг водата се стовари отгоре му, зашемети го, смаза го под своята тежест и непреодолим устрем.

Когато гърмящият валяк отмина, Джим видя къдравия му гръб, повлякъл отсечените палмови дънери.

Салът му! Надеждата му за спасение!

Вече губеше и тая надежда. Трябваше да почва отново. Дни и седмици да дращи стъблата, да стърже с притъпения нож.

Впрочем защо ли мислеше за сала, за бягство от острова сега, когато беше заплашен животът му, когато се решаваше въпросът — да живее ли, или да загине?

Следващият пристъп излезе по-слаб, поутихнал и едва го опръска. Това му даде време да се опомни, да съобрази. Не би могъл да устои на нов пристъп, та дори не тъй яростен като отминалия. А океанът се надигаше все по-свиреп, все по-див. Заплашваше.

Нямаше друг изход.

Джим отново разпаса каиша и се привърза към палмата. Сега водата нямаше да го отвлече. Докато се държи опората му, ще се държи и той — жив или мъртъв.

И ето, още недозатегнал ремъка, отгоре му се сгромоляса нова вълна, подире й — втора, трета, все по-настръхнали, по-неудържими, вече не вълни от вода, а ревящи лавини от пяна.

Пяната се трупаше, надигаше се, заливаше го, задушаваше го. И чак сега, зашеметен от блъскането, задавен от пяната, запокитен сред ревящото море, привързан към огънатата проскърцваща палма, Джим помисли, че е загубен.

Чак сега!

Наистина само чудо би могло да го спаси.

Отгоре небето святкаше непрекъснато, раздирано вече не от отделни светкавици, а от цели огнени снопове, порои от светкавици. От юг се зададе смерч, грамаден усукан стълб, който се огъваше като великанско въже, провесено от облаците до водата.

Джим потрепера. Нима и това? Накъде ли ще свърне? Дали ще отмине острова?

Но ужас! Зад него се проточи втори, трети, четвърти — чудовищна колонада, подпряла пламтящия небосвод.

Ако не единият — другият! Все някоя от тези зловещи водни колони щеше да го докосне.

И тогава — сбогом, Ен, сбогом, живот!

Случайно нейде през талазите му се мярна кораб. Мярна се и изчезна между два водни хълма. След секунда отново изплува. Но плуване ли беше то, или скачане, дяволско подхвърляне, бесовски танц? Подмяташе се ту с носа, ту с кърмата нагоре, като че се канеше да се преметне презглава.

Изчезна. После пак се появи върху гребена на една водна планина.

Джим не разбра какво стана с нещастния кораб. Стихията налетя още по-свирепо върху острова. Тя всъщност вече не беше буря, не беше само ураган, а нещо невъобразимо — сякаш преизподнята бе избълвала над злополучния свят всичките си демони, които беснееха, фучаха, надигаха с гърбовете си цели ридове от вода, стоварваха ги настървено върху островчето, трошеха с жестоко сладострастие гъвкавите палми, изскубваха ги с корените и ги отнасяха в морето.

Човекът усещаше как скърца якото палмово стъбло, как стене под напора на бурята, която навеждаше короната му до самата вода; усещаше с цялото си тяло, което сякаш се бе сраснало с дървото, как се късат един след друг корените му, как се измъкват от рохкавата почва… Палмата очакваше може би само един по-рязък пристъп на урагана, за да полети и тя сред вълните, да полети с прикования към нея нещастник.

Отдясно на разстояние не повече от половин миля профуча първият смерч, стотина метра дебел, но преди да достигне атола, се разкъса. Водният стълб се стовари обратно в океана като планина от черно стъкло. Другият смерч премина отляво.

Джим не видя нищо повече. Една огромна вълна прелетя над острова и се срина отгоре му. Сякаш целият океан се надигна да го погълне.