Петър Бобев
Свирепия (22)

22

Джим Мелой скочи сам от мачтата, за да не го засегнат куршумите на Педро Лопец. Скочи с главата надолу и се гмурна под кораба. В зеленикавия блясък на водните пластове се стрелкаха пет-шест акули. При плясъка на неговото падане те се сбраха, вперили студените си зли очи. Мъртви, немигащи очи върху толкова жизнени, изваяни от грация и сила тела. Заковаха се насреща му в някаква напрегната неподвижност, готови да се метнат отгоре му като опъната на тетивата стрела. Само червените разрези на хрилете пулсираха ускорено, само те издаваха напрежението.

Но Джим знаеше — друг начин няма. Дързост! Само тъй имаше изгледи за спасение. Издадеше ли страха си, отстъпеше ли — това щеше да означава края.

И той не отстъпи. Не беше свикнал. Загреба право срещу тях.

Акулите не устояха. При неговото приближаване те се пръснаха уплашени, само щракнаха със зъби като вълчи капани. Отстъпиха озъбени като подплашени зли кучета.

Джим заобиколи сянката на кораба. От борда там се вижда на най-голяма дълбочина. Проплува под кила и се хвана за кормилото. Подаде глава, пое въздух и пак потъна, за да не го видят бунтовниците, да не го нападнат отдолу акулите.

Те отново го бяха обкръжили и го дебнеха неотклонно с безчувствените си очи. Зъбеха се. На белите им кореми с цвета на слонова кост се открояваха вечните им пасажери, прилепалата. По три-четири на всеки корем. Мързеливи, неподвижни. Току пред носовете на акулите пърхаха нашарени в синьо като зебри риби лоцмани, приближаваха към плувеца, отстъпваха малко и повторно налитаха, досадни като мухи. Не само досадни. Но и опасни. Когато се хвърлят към него, никой няма да го спаси. Акулите ще ги последват сляпо.

Към зловещата, губеща търпение шайка се присламчи още един враг, по-жесток, по-безогледен — акула чук.

Очите й, зелени, немигащи, кацнали върху уродливите издатини на главата, го разучаваха със студена, алчна пресметливост.

И изведнъж, без никакъв знак на лоцманите си, тя се устреми напред. Трепнаха и другите акули, засуетиха се в замайващи зигзаги.

Джим разбра. Трябваше да ги превари, да не им позволи да решат, да не им позволи да атакуват първи. Спусна се насреща им и удари с ножа си акулата чук по главата. Неочаквала такава дързост от тоя къс месо, който смяташе за своя безспорна плячка, рибата се сепна, извърна се назад и изчезна в мъглявостта на водния блясък. Дръпнаха се и другите хищници.

Джим се възползува от краткото смущение сред вражите редици, изскочи над водата и се залови в скобите на кормилото.

Акулите се струпаха под него, зашариха недоволно, разбъркаха се. А той се покатери нагоре, като се удържаше с мъка в грапавините на облепеното с бодливи морски жълъди дъбово кормило и в дупките на корабните червеи.

Стигна до кърмата, поде се през борда и надникна. Никой не го забеляза. Четиримата осъдени спускаха лодката, а на палубата лежеха Хари Честер и капитанът — Хари, мълчалив, притихнал, а Боб Каменната глава, ругаещ и заплашващ.

Джим прецени набързо. Четиримата не бяха вързани. Можеха да помогнат. С него ставаха петима. Хари и капитанът не се смятаха — те лежеха омотани с въжета.

Трябваше да изненада. Иначе не би успял. Нямаше огнестрелно оръжие. Тогава?

Той се усмихна.

Изпълзя до реята, премери внимателно с очи откъде ще мине и сряза въжето. Тежката греда, повлечена от напора на вятъра върху платното, профуча над палубата. Удари по тиловете най-близките моряци и ги натъркаля в безсъзнание по пода. Останалите наклякаха, други хукнаха презглава да се спасяват.

Джим се спусна след реята, размахал едно тежко весло. Удари двама-трима и се хвърли срещу Педро.

— Разбойник! — изкрещя той. — Искам си амбрата!

Сковани от суеверен ужас, моряците ахнаха:

— Джим! Пак жив!

— Безсмъртен!

— Възкръснал!

Засуетиха се. Почнаха да се озъртат безпомощно, да отстъпват.

Джим не успя да замахне. Стана нещо неочаквано. Разбрал, че му идва помощ, капитанът се подхвърли срещу дърводелеца така, както беше — с вързани ръце и крака.

Главата му удари главата на мулата. Като яйце в яйце. Чу се тъпо изпращяване. После Педро изпусна пистолетите, подви колене и рухна сред локва кръв, със смачкана, обезобразена глава.

Харпунерът Джонсон се метна към падналите оръжия, но Джим го превари, грабна ги и ги насочи към тълпата.

Всички занемяха, заковаха се на място.

Четиримата защитници на Хари Честер го отвързаха на часа. Освободиха и капитана, който взе единия пистолет и извика:

— Педро получи заслуженото. Джонсон и Фред ще отговарят пред съда. Останалите опрощавам. Знам, че бяха подведени.

Двамата споменати пребледняха, а останалите, смаяни от неочаквания обрат на събитията и от необяснимото великодушие на капитана си, зашумяха облекчено.

Боб Каменната глава не чака дълго.

— Оковете ги във вериги! — заповяда той.

Най-покорните припнаха да изпълнят волята му, да се подмажат. Хванаха водачите си и ги откараха в карцера, за да им надянат синджирите.

— Другите да си гледат работата! — нареди капитанът.

Всички се пръснаха, като тълкуваха възбудено станалото и заобикаляха боязливо покрай Джим Мелой. Последното му приключение с тайнственото му явяване на палубата ги бе разстроило напълно.

А всички вече го считаха мъртъв, разкъсан от акулите.

Само дяволът можеше да му помогне — ако той не беше самият дявол.

Обръщаха се скришом и се кръстеха.

Животът тръгна постарому. Трупът на Педро Лопец бе хвърлен в морето, палубата — измита. От карцера долитаха псувните на арестантите, останалите моряци носеха вахтата или си почиваха.

Изведнъж наблюдателят изкрещя:

— Стадо китове… Към хоризонта… През десния борд…

Изморени от преживяното, хората не се мръднаха. Дори Боб Каменната глава не взе далекогледа. След бунта бе решил твърдо да не се залисва с нищо, а да бърза, да продаде амбрата и да махне тази съблазън, която развращаваше и без туй съмнителния му екипаж.

От мачтата долетя втори вик:

— Свирепия!

Джим скочи и издърпа далекогледа от ръцете на капитана.

Наистина в далечината се виждаше легендарният кашалот, ужасът на Южното море, подобен на гигантски плаващ таралеж.

— Бързо! — изкрещя възбудено Джим. — Лодката!

Капитанът запита, все още невярващ:

— Ама ще го гониш ли?

— Че изпуска ли се цяло милионче? — подвикна Джим.

После се обърна към струпалите се в куп моряци:

— Кой ще дойде с мен?

Хората отстъпиха назад. Зашумяха. Страхът ги скова: страх от дяволския Джим, страх от дяволския кашалот. Кой беше по-опасен? От кого да се пазят повече?

Джим повтори поканата си, хем развеселен от уплашения им вид, хем ядосан на глупостта и на ината им.

— Няма ли мъже сред вас? Само баби ли е събрал капитан Боб?

Ала и подигравката не подействува. Китоловците се измъкваха гузно един подир друг.

— Аз бих тръгнал и сам — рече Джим. — Но кой ще управлява лодката? Поне един за кормчия…

Хари Честер излезе напред:

— Нека опитам аз! Не за парите. Ей така, нали знаете? Още едно приключение. Може би последното…

Джим Мелой обиколи с поглед още веднъж моряците, но всички навеждаха очи, замълчаваха упорито, пристъпваха от крак на крак. Кокът надзърна от кухнята, но бързо се дръпна назад.

— Спускай! — заповяда Джим.

Когато лодката докосна вълните, той рипна в нея, последван от помощник-капитана.

Внезапно Джим се върна обратно и пошепна на капитана:

— В Ню Бедфорд има една девойка, Ен Райт. Ако не се върна, намери я и й кажи, че заради нея… А амбрата вземи!

И пак се спусна в лодката. Изпъна платното, обърна се и извика:

— Но аз ще си дойда! Не се радвайте преждевременно!

Боб Каменната глава кимна мълчаливо, като едва сдържаше усмивката си. Всичко се нареждаше от хубаво по-хубаво. Победи ли Джим Мелой, Боб печели. Загине ли Джим Мелой, Боб пак печели. Все по-близък, по-достижим изглеждаше мистер Роберт Конован с каретата, с фрака и цилиндъра. Мистер Роберт Конован, милионерът. Добре, че и Хари тръгна сам. Ще се отърве и от него.

Лодката се плъзна по вълните. Ту тук, ту там се мяркаха единични фонтани и черни лъснали гърбове. Свирепия, помъкнал върху гърба си цяла гора от харпуни, плуваше настрана от самките като гигантски игленик, грозен и заплашителен.

Джим почувствува досаден трепет. Друг път не бе изпитвал подобно чувство. За миг му се мярна дори изкушението да свие назад.

Тази настръхнала грамада от мускули и мощ с нейната зловеща слава действуваше на нервите. Разколебаваше. Убиваше всяко желание за подвиг и богатство.

Джим погледна през рамо спътника си. Хари Честер седеше на кърмата все тъй безучастен, захапал лулата, и стискаше с една ръка кормилното весло, а с другата насочваше платното към вятъра. Спокоен, равнодушен — сякаш не отиваше към смъртна опасност.

„Но той и без това върви към смъртта — помисли си Джим. — И тук, и на кораба. Където и да бъде.“ А Джим? Той е здрав, силен. Защо върши глупости? Не е ли вече време да поумнее? Спечели доста. Може спокойно да се прибере у дома, при Ен. Тогава корабите на баща й ще заработят за него. Защо залага тъй безразсъдно главата си?

Като комарджия!

Той махна с ръка. Не беше свикнал да разсъждава толкова. Знаеше да действува. Щом веднъж е решил. И заради Ен, и заради себе си. Свирепия беше негов, отреден му от съдбата. Само негов.

Джим седна срещу Хари.

— Ще ти открия тайната му — промълви той развълнуван. — Свирепия е сляп. Нищо не вижда. Чуе ли плясък на весло, и налита. Ние ще го доближим без гребла, само с платното. Безшумно. Щом стигнем, ще пусна във водата една празно буре. Той ще се хвърли върху него, а ние ще извием надире. Много мрази буретата. Гледах го веднъж. Той ще се улиса, а ние ще се върнем повторно. Тогава ще забия пиката.

После погледна другаря си със светнали очи:

— Добре ли съм го измислил?

Хари Честер отговори уморено:

— Чух твоя план. Но не знам какво крои той…

— Крои. Дебелак от месо и мас… И спермацет в тъпата глава…

Но въпреки тези пренебрежителни думи Джим усети как сърцето му ускорява пулса си. Ръцете му потрепваха.

Лодката доближи дремещия великан откъм опашката, която едва-едва се поклащаше под водното ниво. Вълните се плискаха в челото му и разлюляваха накъсаните въжета, облепени с дълги водорасли. Кашалотът дишаше спокойно. Всяко вдишване и издишване фучеше като пристъпа на най-яростната буря.

Джим опита да го премери на око. Глава — десетина метра, тяло — поне двадесет метра. В едното му око стърчеше първият харпун на Джим, а наоколо се подаваха сред разкървавени и гноясали рани десетки други харпуни и копия. По черната кожа, обрасла с китови въшки, се белееха следите от смукалата на калмарите, с които се бе сражавал.

Такава страхотия от потаена мощ!

Никога преди това Джим Мелой не се бе замислял за своето занятие. Чак сега го осъзна. Ловец на гиганти. И сърцето му се изпълни с гордост — и с боязън.

Свирепия продължаваше да дреме, без да подозира заплахата.

Изведнъж той трепна като скала, разлюляна от земетръс. Извърна се и се спусна срещу лодката.

Джим не разбра, не успя да си даде сметка как го усети кашалотът, а изхвърли празната бъчва току пред носа му. Хари Честер обърна ловко назад.

Свирепия измъкна над водата чудовищната си глава и опита да захапе бурето. Но не можа. То отскочи от зъбите му. Отново налетя Свирепия и отново коварното буре се изплъзна от зиналата челюст.

Кашалотът побесня. Удари с глава неуязвимия си враг, да го зашемети, да го смаже. Напразно. Врагът продължаваше да се люлее върху вълните невредим.

Свирепия пак опита да го сгризе. Отпусна долната си челюст, захапа. Но и тоя път непокорното буре отскочи напред.

Джим се усмихна доволно. Всичко ставаше така, както го бе намислил. Китът не обръщаше внимание на нищо друго. Насочил бе цялата си ярост върху якото дъбово буре, което след всяко нападение отново се разклащаше насмешливо върху вълните. Сумтеше. Пръхтеше. Блъскаше с опашка.

Джим даде знак с ръка и хвана копието. Хари поведе уверено напред платноходката.

Ето, още десет метра! Още пет! Още два! Един…

Джим се премери спокойно. Замахна. Точно там, където трябва — малко зад левия плавник. Натисна копието, тръшна се в него с цялата си тежест. Желязното острие изпращя, като премина през еднометровата сланина, и хлътна в гърдите на великана.

В следния миг от дихалото излетя фонтан от кървава пяна.

— Червеният флаг! — изкрещя Джим, извън себе си от радост. — Победа!

Хари Честер отклони лодката от смъртно удареното чудовище и я насочи назад, по-далеч от бясно бъхтещата опашка.

Ала Свирепия не потъна, не избяга, както правят другите китове. Забравил беше да отстъпва — винаги победител, във всяка схватка с дървените черупки и с малките им жилещи обитатели.

Дори сега — пред смъртта.

Той настигна бягащия нападател, блъсна с чело лодката, подхвърли я на няколко метра височина.

Хари Честер се хвана за мачтата, но Джим не успя да се задържи, а полетя във водата. Потъна. После загреба нагоре. Тогава чу някакъв страховит звук, като скърцане на великанско ръждясало резе — чу предсмъртния вик на кашалота. Видя връхлетялата отгоре му черна маса. Бялата чудовищна уста го налапа. Той се залови с две ръце в единия зъб, но не можа да се задържи. Челюстта се затвори с оглушителен трясък, а късият език го пое като безжалостна еластична преса и го изтласка към хранопровода.

Джим усети как се хлъзва в някакъв лигав пулсиращ канал. Стана горещо, ужасно задушно.

Като Йона в корема на кита — това беше последната му мисъл, преди да изгуби съзнание.

Обезумял от нетърпимата болка в пронизаното си сърце, Свирепия излетя във въздуха и се стовари с грохот върху палубата на „Успех“.

Под тежестта му корабът се смачка, наведе се на борд и потъна към дъното само за една минута, увлякъл в бурния си водовъртеж всички, които бяха оцелели след страхотния удар.

На повърхността изплуваха няколко празни бурета и една счупена мачта, жалък надгробен знак, спомен за страшната гибел.

Нищо друго.

Акулите, спътници на кораба, се спуснаха да го догонят и в последния му рейс, примамени от обилната плячка.

А Свирепия, зашеметен от удара, продължи да се носи по океана още десетина мили, като чертаеше пътя си сред искрящия лазур с алена диря.

Най-сетне силите му се свършиха. Движенията му замряха изведнъж. Той се превъртя на хълбок и утихна.

Беше мъртъв.