Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (44) (Знакът на хилядолетието)

1

17 декември 1999 г.

— Сеньорита Джаки — каза Луис, единият от двамата гватемалски водачи. — Aqui todo es pura selva. — „Наоколо няма нищо, освен джунгла.“

Куоши Хоничи погледна Ишигуро и попита:

— Какво казва?

Лицето на астрофизика беше гробовно.

— Че в реката имало големи каймани.

Джаки скри усмивката си и вдигна очи към изнервения бизнесмен, който се взираше в тъмните води.

— Continua, Luis — отвърна тя. — Tenemos que llegar al punto que te ensene en el mapa, antes de las cataratas. — „Продължавай напред. Трябва да стигнем до мястото, което ти показах на картата, точно преди водопада.“

Ишигуро седеше до жена си в средата на лодката. Луис кормуваше. Вторият гватемалски водач, Порфирио, бе между Куоши и тях. Той говореше само местен диалект, който разбираше единствено Луис, според когото Порфирио познавал района на пръсти.

Бяха разпределили равномерно багажа си под дървените седалки. Джаки бе покрила най-важната апаратура с найлон и я бе завързала с въжета, в случай че се преобърнат. Никой друг, освен двамата водачи не биваше да се изправя, за да не би носът на лодката да загребе вода.

Обедното слънце жестоко жареше и изгаряше незащитената им кожа. Водачите бяха отказали да плават в сянката на надвисналите над брега клони — Луис бе обяснил, че отровните змии скачали от клоните в реката, за да се разхлаждат, и понякога попадали в лодките.

Вратът на Ишигуро вече бе зачервен и го болеше всеки път, щом помръднеше. Родена и израснала в Калифорния, Джаки имаше златист загар, който подчертаваше кафявите й очи. Носеше на главата си копринено шалче и тъмни очила, с които приличаше на Джаки Онасис. На Ишигуро внезапно му се прииска да е сам с нея, вместо да споделя лодката с двамата гватемалци и Куоши, който, изглежда, понасяше пътуването много по-добре, отколкото бяха предполагали.

— Още колко остава? — попита бизнесменът и отпъди с ръка от тила си някакво насекомо. При движението ризата му се повдигна над кръста и Ишигуро зърна малък пистолет, затъкнат в пояса му. Той понечи да каже нещо, но после реши да изчака, докато двамата останат насаме.

Джаки държеше малко устройство за определяне на местоположението — единственият начин да разберат къде са в джунглата. Съпругът й се зачуди как са се оправяли някогашните конквистадори. Когато слезеха от лодката, определено щяха да изгубят всякаква отправна точка.

— Още около три километра — отвърна тя. — После ще продължим пеш още толкова.

— Ще стигнем ли навреме за следващия контакт? — попита Куоши.

— Само ако успеем да се доберем до мястото преди мръкване. Според водачите денем в джунглата било доста тъмно. Нощем обаче се спускал пълен мрак, даже при пълнолуние.

Ишигуро кимна.

— Ако не стигнем преди падането на нощта, ще се наложи да спрем и да продължим на сутринта.

В тази си част джунглата изобилстваше от диви животни. Ишигуро беше видял десетки птици, които прелитаха над тях или бяха накацали по клоните край широката река. Освен това зърна няколко каймана, които се грееха на слънце. Бе убеден, че Куоши също ги е забелязал.

Според водачите целият район бил част от най-големия резерват в северна Гватемала, обитаван от шестстотин вида птици — и единствен резерват за ягуари на света.

Когато наближиха водопада Агуа Дулче, бавните води на реката започнаха да набират скорост. Джаки нареди на водачите да завият към брега.

— Не е най-близкото място, но става — каза тя, докато Луис насочваше лодката към скалите на брега.

— Mira — попита Ишигуро и посочи към песъчлив участък на известно разстояние от дясната страна на скалите. — Porque no vamos alla? — „Защо не идем там?“

— Por los caimanes, senor.

— Какво става? — попита Куоши.

Астрофизикът присви очи, забелязал поне десетина влечуги. Тъмната им окраска ги сливаше със сивкавия речен пясък. Той се обърна към бизнесмена и му ги посочи. Този път нямаше нужда да го лъже.