Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (30) (Знакът на хилядолетието)

1

16 декември 1999 г.

Северна Гватемала

Хеликоптерът летеше на юг високо над безкрайните горещи влажни джунгли. Величественият зелен океан, тук-там разкъсван от реки и кристални езера, се сливаше с пламтящия хоризонт, където аленото слънце изчезваше зад вулканичните планини и хвърляше сенки над варовиковия шелф на полуостров Юкатан.

Лъскавата машина се носеше над земя, обвеяна в много легенди, земя, в която се бяха развили и загинали едни от най-великите световни цивилизации и която започваше с ниска храстовидна растителност в северната част на полуострова, продължаваше към низините на Нетен и буйните джунгли и стигаше до бреговете на Тихия океан.

Дълбоко под естествената закрила на тази изобилстваща от диви животни тропическа гора маите преди много векове бяха развили сложна математика, бяха начертали точни карти на височините, бяха създали единствената истинска писменост в двете Америки, бяха измервали времето с прецизността на днешния Григориански календар и бяха изградили огромни градове с удивително архитектурно съвършенство и хармоничност. Тази вълшебна земя, изпълнена с легендарни храмове и дворци, белязана от хода на времето с наследство от камък и йероглифи, беше свидетел на циклите на възход и упадък, характеризирали маите, вярващи във въздействието на космоса върху човешките идеи, върху самата същност на човешкия живот. В съответствие с тези вярвания в джунглата бяха възниквали градове-държави, бяха се издигали високо над дърветата, бяха се извисявали към небесата. Докато в Европа все още бяха царели Тъмните векове, в тези джунгли бяха процъфтявали градове като Паленке, Копан, Чичен Ица, Тикал и Уксмал, изсечени от варовикови блокове, за да се превърнат в поразителни архитектурни шедьоври.

„Юкатан. Земя на пуйки и елени.“

Камерон Слейтър си спомни името, което маите бяха дали на тази земя заради многобройния дивеч.

Той се любуваше на останките от този легендарен свят, докато хеликоптерът на военноморските сили на САЩ се носеше над древните руини и хвърляше сянката си над храмове, каменни дворове и стръмни пирамиди като майски крилат бог, дошъл да вземе човешкото си жертвоприношение преди да изчезне в отвъдното над сребристите потоци и зелените върхари. Хеликоптерът лъщеше под гаснещите кървавочервени лъчи на залязващото слънце.

Камерон се обърна към Сюзан Гарнет, свита на кълбо в ъгъла на товарния отсек. Беше заспала малко след като кацнаха да заредят гориво на един военноморски кораб в Мексиканския залив. Ученият се бе удивил, че Сюзан е способна да спи по време на тежкото пътуване и при силния шум на двигателя, но бившата университетска преподавателка очевидно бе изтощена от денонощното напрежение през последните няколко дни след първото блокиране на голяма част от компютърните системи в света.

Той погледна към официалния им ескорт в този отдалечен район: осем „тюлена“ от военноморската база във Върджиния Бийч, един от двата тренировъчни лагера на частта им, както му беше обяснил взводният командир лейтенант Джейсън Лобо. Тюлените бяха будни и се взираха в далечината. Боядисаните им лица се сливаха с камуфлажните униформи. Войниците приличаха на зелени статуи и не проявяваха нито възбуда, нито страх, просто с професионално безпристрастие очакваха началото на акцията. Хладнокръвието им му подейства успокояващо.

Сюзан и Камерон носеха същите камуфлажни костюми, но се бяха отказали от маскировъчната боя.

Опитният археолог отново насочи вниманието си към помръкващия хоризонт. Предпочиташе да пристигнат на мястото през деня, но Лобо не искаше и да чуе. Всички операции на тюлените се провеждали нощем. Без изключение. Когато Слейтър възрази, че тази акция е с научен характер, лейтенантът му припомни за решението на президента да я повери на военните. Сюзан и Камерон нямаха друг избор, освен да се примирят. Тюлените имаха заповед да откарат учените и тяхното оборудване на точното място, откъдето се смяташе, че произхожда вирусът, при това навреме за блокирането на компютрите. После щяха да установят защитен периметър, макар че не очакваха проблеми от страна на местните власти. Вече бяха проведени съответните телефонни разговори между американското посолство в Гуатемала, столицата на Гватемала, и президентския дворец. На гватемалския президент любезно бе напомнено за икономическите помощи, които страната му ежегодно получаваше от Съединените щати.

Слейтър погледна очукания си стар часовник „Сейко“, който носеше на експедиции. До следващото блокиране оставаха само три часа. Колкото повече наближаваха целта си, толкова повече растяха опасенията му. Беше свикнал да работи сам или най-много с двама местни водачи. А сега не само му бяха натресли тюлените, но и лейтенант Лобо му бе взел пистолета, стар „Смит & Уесън“ трийсет и осми калибър, придружавал го по време на десетина пътувания из Централна и Южна Америка. Липсваше му оръжието, което използваше само за да подплаши някой глиган в Гватемала или ягуар в Бразилия. По време на двуседмичното си отшелничество в Перу бе убил с него един малък елен, а във Венецуела бе попречил на банда хлапетии да го оберат. Сега го пазеха прочутите тюлени, но въпреки това той не можеше да потисне неприятното усещане, което изпитваше винаги, щом положението излезеше извън неговия контрол.

Камерон Слейтър въздъхна и се опита да се успокои. Зарея поглед към гаснещото небе, по което бавно изплуваха безброй звезди. Винаги щом напуснеше цивилизацията и се върнеше в пустошта, виждаше една и съща гледка. Без изкуствените светлини вселената оживяваше от бляскави небесни сияния, които обливаха гората в бледа сивкава феерия.

Той седна до Сюзан и я побутна.

Красивата компютърна специалистка се размърда, прозя се, седна и сънливо го погледна.

— Стигнахме ли?

Камерон кимна.

— Вече си мислех, че ще проспиш цялата акция.

Тя разтърка очи и запримигва. После се наведе към него и прошепна:

— Някой от тези момци да си е позволил да се усмихне?

Археологът се засмя.

— Как ли не.

— Още колко време остава?

— След десетина минути би трябвало да сме там.

Двамата се загледаха през страничния прозорец.