Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (80) (Знакът на хилядолетието)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
01.01.00, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2021 г.)

Издание:

Автор: Р. Дж. Пинейро

Заглавие: 01.01.00

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-055-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/767

История

  1. —Добавяне

4

Жоао забеляза в края на гората друг войник в камуфлажна униформа, стъпил с един крак върху повален дънер, а с другия в море от буйни папрати.

Вождът не си губи времето. Знаеше, че при следващата радиопроверка ще открият изчезването на убития часови. Трябваше да побърза и да елиминира колкото може повече хора, докато все още изненадата бе на негова страна.

Той извади ножа, стисна стоманеното острие между палеца и показалеца си и с опитна вещина го запрати по наемника. Хладната стомана светкавично прелетя петте метра и се заби в шията му.

Мъжът изпусна автомата си. Жоао се хвърли към него, удари с длан дръжката на ножа и назъбеното острие разсече хранопровода на войника. Той се свлече на земята и от гърлото му шурна фонтан кръв, която оплиска късата пола на вожда.

След секунди Жоао безшумно продължи напред и наближи светилището, където видя тъмен силует, очертан на по-светлия фон на огряното от луната открито пространство. До него гореше огън, върху който къкреше кафеник. По-нататък разпозна двамата, които се бяха изложили на риск, за да защитят свещения храм. Изпълни го облекчение, че още са живи, и му се прииска да направи нещо повече за тях, но в момента не можеше да си го позволи.

Той се приведе под папратите и с омраза впери очи в мъжа, застанал на няколко крачки от края на джунглата.

После запълзя като змия към неподвижния часови. Мъжът беше много висок и с огромни плещи. Навярно имаше и друго оръжие, освен автомата в ръцете си и ако бе толкова предпазлив, колкото партизаните, сражавали се с правителствените войски през осемдесетте години, най-вероятно носеше поне пистолет и един-два ножа.

Ловецът се приближаваше странично към плячката си и здраво стискаше ножа, докато се промъкваше сред олюляващите се от топлия ветрец храсти. В мрака бръмчаха мухи, край ушите му жужаха комари. Жоао не откъсваше очи от часовия, който в момента гледаше в противоположната посока. Внезапно вождът рязко спря, усетил, че дясното му коляно опира в нещо, навярно сух клон. Той бързо се опита да прехвърли тежестта си, но клонът поддаде и се строши.

Жоао замръзна. Наемникът насочи автомата си към него, но явно не беше сигурен откъде е дошъл шумът, защото го въртеше насам-натам.

Вождът зачака, стиснал в дясната си ръка все още окървавения нож.

Часовият се колебаеше и стоеше неподвижно като восъчна фигура, прицелил се само на няколко метра вляво от Жоао. Бе предпазлив и не реагираше като аматьор на звук, който можеше да е издаден от горско създание. Той направи две крачки напред и внимателно плъзна поглед наоколо.

Когато стигна на два метра от него, вождът светкавично се хвърли отгоре му, без да му даде шанс да се защити. Часовият все още гледаше в противоположната посока, когато Жоао заби двайсет и пет сантиметровото стоманено острие в гърлото му. Мъжът изпусна автомата и се строполи на земята.

Вождът издърпа ножа и отскочи от бликналата струя кръв.

Непознатият потръпна и изцъкли очи. Жоао стоеше на няколко крачки от него и държеше окървавения нож.

После се наведе и хвана трупа за краката, за да го скрие в гъсталака. Погледът му попадна върху закачената на колана на наемника радиостанция. Жоао я свали и се заслуша.

— Сергей? Ханс? Алекс?

Той се намръщи. Беше разбрал две неща. Първо, хората му също напредваха към светилището и един по един елиминираха противника. Второ, чуждоземците бързо научаваха за изчезналите мъже. Вождът си пое дъх и нададе боен вик.