Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (12) (Знакът на хилядолетието)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
01.01.00, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2021 г.)

Издание:

Автор: Р. Дж. Пинейро

Заглавие: 01.01.00

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-055-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/767

История

  1. —Добавяне

Глава 5
000101

1

14 декември 1999 г.

Големият часовник на хилядолетието, издигнат над Националната галерия с лице към Трафалгар Скуеър в сърцето на Лондон, Англия, обливаше утринното небе с кървавочервените си багри и пулсиращото му сияние се сливаше с бляскавите празнични украси на града.

Антонио Строк слезе от едно такси в края на Нортъмбърланд Авеню до паметника на Чарлз I и се смеси с тълпата ранобудни туристи, които вече правеха снимки на възседналия кон крал и на внушителния паметник на Нелсън оттатък улицата.

Строк вдигна поглед към часовника на хилядолетието и неговият почти хипнотичен ритъм за миг го разсея. От невидими тонколони се носеше коледна музика и се опитваше да сгрее иначе студеното и мрачно декемврийско утро.

Строк се намръщи, пресече улицата и поспря, за да погледне към статуята на Нелсън. Очите му разсеяно се плъзнаха по бронзовите релефи на пиедестала, които представяха най-големите битки на героя от войните с Наполеон.

Заявката се бе получила преди три часа по нормалните канали и стигна до него под формата на адрес, надраскан на салфетка в кафене в отсрещната част на града. В съответствие с професионалните си навици Строк запомни номера наизуст и прибра салфетката в джоба си. По-късно я скъса и я хвърли в една улична шахта. Преди да дойде тук се качи на метрото и смени три поредни таксита, за да се убеди, че не го следят. И все пак не можеше да е сигурен. Последното такси го остави на четири преки от целта му, но дотам Строк щеше да мине по много заобиколен маршрут. В неговия бизнес заобикалянето имаше огромна стойност.

Той се облегна на пиедестала под един от лъвовете и продължи да наблюдава реката от хора, пресичащи прочутия площад. Бизнесмени с ръкавици, тъмни шлифери и куфарчета енергично крачеха, видимо раздразнени от мудните туристи, особено от онези, които внезапно спираха, за да разгледат някаква забележителност или да направят снимки, обречени да потънат в забравени кутии от обувки по тавани и мазета. Червен двуетажен автобус се приближи по Нортъмбърланд Авеню и зави надясно по Странд.

Като се консултираше с малък пътеводител, Строк тръгна по Странд, мина покрай Чаринг Крос Стейшън, пресече Виктория Ембанкмънт Гардънс и стигна до оживения кей. Тук бе пълно с туристи и местни, насядали по пейките край Темза.

Според инструкциите, трябваше да го потърсят по телефон до обелиска на Клеопатра, най-стария паметник в Лондон. Издигнат близо до Кайро от фараона Тутмос III около 1500 г. преди Христа, през 12 година преди новата ера обелискът бил преместен заедно със своя близнак в Александрия. Един от двата накрая стигнал до Лондон. Вторият се издигаше в Сентръл Парк, Ню Йорк.

Стигна до мястото в девет без петнайсет, за да има време в случай че телефонът е зает.

Оказа се точно така. Две млади американки се опитваха да позвънят в Съединените щати за сметка на абоната. За миг Строк сподели раздразнението на бизнесмените от туристите.

Обмисли възможностите и бързо се спря на една от тях, когато забеляза двама полицаи, патрулиращи по кея. Реши да застане на известно разстояние от американките, достатъчно далеч, за да не ги смущава, и в същото време достатъчно близо, за да е ясно, че е следващият на опашката. Пъхна пътеводителя в задния джоб на дънките си и се облегна на една улична лампа. Деветмилиметровият „Зиг Зауер“ се вряза в гърба му.

Изтекоха няколко минути. Вече започваше да се безпокои, защото момичетата очевидно не успяваха да се свържат. Чувстваше се уязвим на това място, известно поне на десетина души, половината негови хора, останалите делови познати, които редовно се ползваха от услугите му. Ала Строк не им вярваше. Не вярваше дори на собствените си хора, а още по-малко на гласове по телефона, които правеха поръчката си и след изпълнението й прехвърляха съответната сума в швейцарските му банкови сметки.

Той нервно пристъпваше от крак на крак и търкаше пистолета в стълба на лампата в подсъзнателен опит да намери увереност в оръжието, закопчано в кобур от вътрешната страна на дънките му. Но това не му помогна и Строк постоянно си поглеждаше часовника, докато американките се бавеха с телефона. След минута едната от тях се завъртя към него.

— Господине?

Той хвърли поглед към нея. Колежанка. Средна на ръст, стройна, руса, със сини очи. Носеше дънки, поло и дънково яке. Строк отново вдигна очи към двамата полицаи и реши да се държи любезно. Не искаше да привлича излишно внимание. Макар че лицето му бе променено от най-добрите пластични хирурзи в Германия и документите му го представяха като венецуелски бизнесмен на почивка, Антонио Строк не можеше да поема никакви рискове.

— Да, какво има?

— С приятелката ми се опитваме да…

— Да позвъните за сметка на абоната ли?

Момичето се усмихна.

— Бихте ли ни показали как? Не разбираме инструкциите.

Той скри удивлението си. Инструкциите бяха предвидени за петгодишни деца. Това обаче го доведе до една идея.

— Проблемът е, че този телефон е само за градски разговори. Международните се намират от отсрещната страна на кея.

Американката погледна приятелката си, после отново се завъртя към него и се плесна по бедрото.

— Значи затова не успяхме!

— Чувствам се тооолкова глупаво. Казвах ти да позвъним от хотела — обади се другото момиче.

Строк се усмихна и сподави растящото си раздразнение.

— По-добре ще е. Външните телефони не са сигурни.

Момичетата му благодариха и се отдалечиха.

Той си погледна часовника. Девет без четири минути. Като натискаше вилката с показалец, Строк вдигна слушалката, притисна я към ухото си и се престори, че слуша, докато оглеждаше кея. Възрастна жена продаваше цветя от бяла кофа. Двамата полицаи разговаряха с турист и му сочеха нещо на картата. Двама влюбени се държаха за ръце и гледаха лодките по Темза. Строк беше напрегнат. Имаше от какво да се страхува в случая с този клиент, който беше взискателен като либийците, колумбийците и ирландците, но и също толкова щедър. Често му възлагаха задачи, които взимаха много жертви. Като онази преди три месеца в Колумбия. Наложи се да убие над петдесет души, някои от които американски туристи, в претъпкан нощен клуб в Богота само месец преди президентските избори в страната. Направи го, за да убеди гласоподавателите, че президентът им не е способен да гарантира безопасността им. Месец след това президентът загуби от по-млад кандидат, поддържан от политическата партия, наела Строк като застраховка по време на изборите. За разлика от едно време, когато правителствената фракция открито мамеше, за да вземе или задържи властта, днес колумбийците бяха усвоили изкуството на манипулирането и заблудата, за да постигат политическите си цели, урок, научен от по-развити нации.

Телефонът иззвъня точно в девет. Строк пусна металната вилка.

— Вали ли в Лондон? — попита мъжки глас с френски акцент.

— Не, но в Париж има буря — отговори на паролата Строк.

— В Националната галерия — продължи гласът. — Зад кошчето за смет до „Водните лилии“ на Моне.

Връзката прекъсна. Строк спокойно затвори и проведе кратък телефонен разговор преди да се върне на Трафалгар Скуеър. Пътьом се отби в едно от околните кафенета за чаша еспресо и поничка. Движението по Странд и Нортъмбърланд се увеличаваше.

Макар през последните десет години да действаше извън Лондон, Строк знаеше, че Националната галерия отваря в десет часа. В девет и четирийсет и пет той излезе от кафето и тръгна по Странд, зави наляво по Дюканън, мина покрай черквата „Сейнт Мартин“ и спря сред десетина туристи, за да се възхити на конната статуя на Джордж IV. Зад монумента играеха деца. Вкопчило се в крачола на баща си, едно петгодишно момиченце зяпаше възседналия кон чичко в римска тога.

Строк ги изгледа със стоическото безразличие на човек, който е способен да убива без угризения, който се е смял на мъже, жени и деца, стенещи в предсмъртна агония, който никога не се е нуждаел от приятели, който вярва не на лоялността, а на страха. Малката му армия се боеше от него. Плащаше им щедро за услугите им, а те му се подчиняваха безпрекословно. Всички знаеха какво сполетява онези, които посмеят да подведат Антонио Строк — възможното най-жестоко наказание.

Десет часът.

Бившият офицер от руския Спецназ слезе по стълбището, което водеше към главния вход на Националната галерия, като за миг вдигна очи към огромния часовник на хилядолетието. Почти триметровите цифри премигваха там повече от година.

Той се огледа. Вече се беше събрала малка тълпа. Покрай него мина жена с черни дънки и тъмнокафяво кожено яке. Преди бързо да се отдалечи, тя незабележимо за всички останали направи рязко движение с лявата си ръка. Строк се увери, че е извадила пистолета от кобура му, влезе във фоайето на галерията и мина между детекторите за метал, инсталирани там преди години, за да пазят безценните произведения на изкуството от куршумите на безумци. Щеше да си вземе пистолета след като получеше инструкциите. В случай че се наложеше да се защити, докато е в сградата, ръцете и краката му бяха достатъчно смъртоносни оръжия, също като ножа от фибростъкло на левия му глезен или гаротата, която можеше да откачи от кожения си колан за секунда.

След няколко минути стигна до първата зала и закрачи по широк коридор, по чийто стени висяха прочути картини. Той стигна до творбите на Моне и Ван Гог и тъмните му очи се спряха върху кошчето за смет до отсрещната стена. В този ранен утринен час тук имаше само още трима души — мъж и жена, които тихо разговаряха и сочеха някаква картина, и пазач, застанал в единия край на коридора.

Бе забелязал шест камери, по една в двата края и две към средата на дългата широка галерия.

Строк се приближи до „Водните лилии“ на Моне. Картината на френския художник не го интересуваше, но той се престори, че й се наслаждава, докато всъщност разглеждаше металното кошче за смет. Небрежно се приближи и стъпи на него, все едно че си завързва връзките на маратонката. Видя зад кошчето кафяв плик и бързо го пъхна под якето си. После се запъти към най-близкия изход.

Щом излезе, Строк си взе пистолета от същата жена и двамата се насочиха право към Чаринг Крос Стейшън и взеха метрото до Кенсингтън Стейшън на Хай Стрийт.

— Lo encontraste? — попита Селина Строк. Беше висока колкото брат си и имаше късо подстригана руса коса и слабо лице, което подчертаваше кафявите й очи и пълните й устни и й придаваше малко грубоват, но привлекателен вид. Светлата й кожа загатваше за руския й произход, но заради латинските си черти тя повече приличаше на испанка, отколкото на славянка. Можеше да се представя и за двете, защото също като Антонио знаеше няколко езика.

— Si — отвърна той и се потупа отдясно по якето. Двамата често разговаряха на родния си език.

Пътуването с метрото мина нормално. Излязоха през овалния тунел, чийто тухлени стени бяха напластени с реклами, и стигнаха до дългия ескалатор, водещ към повърхността. После продължиха по Кенсингтън Хай стрийт към Холанд Парк и завиха наляво по Ърлс Коурт Роуд.

Строк имаше тайна квартира на три преки оттам, двуетажна къща с фасада от червеникавокафяв пясъчник близо до пресечката на Пемброук и Ърлс Коурт Роуд.

Щом влязоха, той седна на кухненската маса. Селина се зае да приготви кафе. Антонио разкъса плика и проучи съдържанието му — два отпечатани на пишеща машина доклада, карта на Вашингтон и околностите и шест снимки, направени с телеобектив. Прочете първия документ, доклад на Европейската икономическа общност, отнасящ се за софтуерната подготовка за двехилядната година. Когато сестра му сложи на масата две чаши тъмно колумбийско кафе, Строк вече преглеждаше втория доклад, описващ глобалния вирус и текущото следствие на ФБР. На обратната страна на всяка от снимките имаше обяснение.

— Quien es ella? — попита Селина и седна до него.

Той погледна няколкото снимки на служителка от ФБР — казваше се Сюзан Гарнет.

— Агентката, която води следствието за странния компютърен вирус, дето предизвика такава суматоха.

Сестра му протегна ръка зад гърба си и остави на масата пистолета си, „Берета“ 92FS. После опря лакти върху полирания махагон и повдигна чашата към устните си.

— И каква е задачата ни?

— Същата като с онзи калифорнийски бизнесмен миналата година.

Тя сбърчи вежди.

— Ясно.

Строк посочи лаптопа върху малкото бюро в отворената дневна.

— Провери сметката.

Селина си взе кафето и затрака на клавиатурата.

Когато чу модема да набира, Антонио върна поглед към снимките. Средна на ръст слаба жена на около трийсет и пет години. В краткото досие на гърба на най-голямата цветна фотография се споменаваше, че преди две години загинали съпругът и дъщеря й, жертви на автомобилна катастрофа, предизвикана от компютърен вирус. Строк би могъл да изпита състрадание към нея, стига да му бяха останали такива чувства. За бившия руски офицер от Спецназ това беше просто поредната работа и утвърдителният знак с палци нагоре, който му даде Селина, постави началото на операцията.

Докато сестра му изключваше компютъра, той се изправи.

— Събери групата. Тръгваме незабавно. По обичайния маршрут.