Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (1) (Знакът на хилядолетието)

Пролог

В лето Господне 1998-о Земята се въртеше около оста си, също като през последните 4.5 милиарда години, след като под въздействието на гравитацията междузвездната материя в един от спиралните ръкави на галактиката Млечен път се сгъсти във въртящ се обратно на часовниковата стрелка диск. Повечето от масата на този огромен диск се съсредоточи в центъра му, където гравитационните сили я сгъстиха до точката на запалване. Това доведе до раждането на слънцето, последвано от турбулентност в слънчевата мъглявина, която предизвика образуването на планетите.

Земята се въртеше около оста си и в същото време се движеше със скорост от почти 100 хиляди километра в час по елипсовидна орбита около слънцето. Завършваше обиколката си за над 365 дни и безкрайно повтаряше цикъла в продължение на сезони и векове, хилядолетие след хилядолетие. Предпазван от тънък слой азот и кислород, на повърхността на тази синя планета кипеше животът на милиарди хора по всички континенти. Нощем от космоса се виждаше блясъкът на милиарди светлини, докато земното кълбо продължаваше да се върти, продължаваше вечното си неуморно пътешествие, от изгрев до залез, от сини небеса до звездни нощи, и взаимодействието му с Луната намаляваше скоростта му с две милисекунди на всеки век. Докато преди 900 милиона години дните продължаваха 18 часа и бяха 481 на година, сега с приближаването на новото хилядолетие Земята се завърташе за 24 часа — човешкото денонощие.

Краят на хилядолетието, първият, на който щеше да присъства съвременният свят, пораждаше чувства на задоволство и надежда, любопитство и страх, вяра и радост у хората от всички земи, раси и религии и носеше единство на многоликата планета. Дните, оставащи до това трансцендентно събитие, случващо се само веднъж на хиляда години, броеше цялото земно кълбо, от Айфеловата кула в Париж до Таймс Скуеър в Ню Йорк, от Гинза в Токио до Пикадили Съркъс в Лондон. В Москва и Сидни, в Рим и Сингапур, в Багдад и Пекин огромни, синхронизирани по Гринуич дигитални часовници отчитаха времето до това най-значимо и обединяващо събитие през последното хилядолетие. Дни, часове, минути, секунди и стотни от секундата, издигнати високо над най-известните булеварди и площади на света, напомняха на човечеството за този наближаващ миг. И докато планетата се въртеше и превръщаше настоящето в минало, часовниците продължаваха да броят, дигиталните им дисплеи се къпеха във вълни от кървавочервена светлина, постоянно се променяха и символизираха края на старата ера и зората на нов свят. Много хора живееха и работеха край тези монументални символи и често поспираха, за да помечтаят, да се зачудят, да си припомнят за хода на времето, за собствената си смъртност, преди да продължат с ежедневието си, както повеляваха законите на тяхното общество и техните лични амбиции. Четяха вестници, разговаряха по клетъчни телефони, тракаха по клавишите на лаптопи, проверяваха електронните си джобни календари, символизиращи настъпващата епоха, подобно на цифрите на внушителните дигитални дисплеи, които щяха да отбележат новото хилядолетие.

Един от тези хора с опитна вещина плъзгаше пръсти по тъмната клавиатура на ноутбук IBM. Аленото сияние на големия часовник оттатък улицата в центъра на Вашингтон си съперничеше с ранните утринни лъчи, процеждащи се през прозореца на дневната му, и разливаше в малкия апартамент на единайсетия етаж оранжеви и жълто-златисти багри, които размиваха образите на течнокристалния цветен екран. Той настрои яркостта и продължи работата си.

Този човек беше хакер. Нещо повече, той бе последният останал на свобода член на Майсторите на измамата, хакерска група, отцепила се от злощастно прочулата се в началото на деветдесетте години тийнейджърска хакерска банда Гибелния легион. Казваше се Дейвид Канек, но след постъпването си в бандата прие името Ханс Кървавата брадва. След като ФБР я разби и прати повечето му другари в затвора, той напусна бизнеса. Само несравнимите му умения му позволиха да избегне ареста. Кървавата брадва изчезна от Интернет и постъпи в уважавана компютърна фирма във Вашингтон.

„Но сега се върнах, копелета.“

Почти цяла нощ беше работил върху своя шедьовър и накрая изтощено се отпусна на дивана в дневната, където спа, докато преди няколко минути будилникът не го събуди.

„Два часа са ми достатъчни“ — помисли си той, убеден, че истинският гений не се нуждае от много сън.

На екрана запроблясваха образи, докато стартираше поредица от програми, използващи хиляди редове код от директория, скрита дълбоко в харддиска на ноутбука и защитена от троен пласт софтуерни щитове. Хакерът не се страхуваше, че някой може да проникне в системата и да се добере до тайния му файл. Боеше се вирусният код във файла да не се освободи от софтуерните паяжини, които бе създал, за да го държи затворен. Фаталната серия от команди и данни можеше за секунди да неутрализира системата му и да погълне милиони байтове информация.

Програмите блестящо изпълниха задачата си, стигнаха до вируса с предпазливостта на биолог, работещ с епруветка ебола, и го преместиха в специално създаден редакционен екран. През следващия час той коригира кода, настрои адреса на вируса, скоростта му на възпроизводство и алгоритъма, определящ мутационния му порядък.

Докато се прозяваше и хвърляше поглед към огромния часовник на хилядолетието оттатък улицата, Ханс Кървавата брадва се изпълни с чувство за всесилност. Той плъзна очи към сгънатия вчерашен брой на „Уошингтън Поуст“. Тази седмица градските власти подготвяха нови съкращения. Мнозина от приятелите му щяха да останат на улицата, също като него преди две седмици, когато се оказа, че градът повече не се нуждае от компютърните му услуги.

„След като цели пет години се скъсвах от бачкане, за да модернизирам светофарната им система.“

Кървавата брадва гневно изскърца със зъби. Макар да не му беше отнело много време, за да осигури финансовото си положение с една частна фирма в Портланд, Орегон, той ненавиждаше града заради начина, по който бе уволнил него и още десетина програмисти в момента, в който новата система заработи, без дори да му предложи обезщетение за времето, докато си търси друга работа.

„И сега настъпи моментът да изпитате малко болка, копелета.“

Хакерът за пореден път прегледа кода и се увери, че ще действа точно според желанията му. Искаше да накаже градските управници, а не жителите на Вашингтон. Щеше да нападне тумора, без да навреди на пациента. И беше убеден, че притежава уменията и готовността да го стори, също както много пъти в не толкова далечното минало, минало, което с много усилия бе скрил от света. След две години на безуспешно преследване полицията вече не го издирваше. Кървавата брадва знаеше, че днешният удар ще ги накара отново да се размърдат. Макар да нямаше намерение да се подпише под творбата си, той разбираше, че щом заловят копие на мутиращия вирус, властите ще са в състояние да сравнят шедьовъра му с предишните му изпълнения и да направят връзката, все едно идентифицират отпечатъци от пръсти. Но хакерът с готовност щеше да поеме този риск, за да даде на управниците урок.

Кървавата брадва се усмихна доволно и запечата копие на вируса в софтуерна паяжина, предназначена да го задържа, докато достигне адреса си.

Следващата стъпка беше да проникне през софтуерната защитна система на града — създадена така, че да не допуска хакери като него в някои директории — и да достави смъртоносния си програмен пакет.

Той влезе в Интернет и набра номера на един от няколкото модема, които подозираше, че все още съществуват в централния контролен клон на градската светофарна система. Те се използваха предимно от служители, които искаха да продължат работата си от къщи. Кървавата брадва също беше имал такъв, но след уволнението му администраторът на системата го изключи. Той обаче само бе изключил модема, без да изтрие номера от системата. Тъй като се страхуваше, че някой може да го заподозре, ако използва своя, хакерът избра номера на бившия си шеф, човека, на когото дължеше уволнението си.

„Поетична справедливост.“ Той се усмихна иронично.

Хубавото на модемите бе, че можеше да заобиколи първоначалната софтуерна бариера, предназначена да пази мрежата от незаконни потребители на Интернет, опитващи се да влязат през „входа“. Модемите се включваха по телефонна линия, свързана с някой от компютрите в мрежата, а не чрез обичайния сървър.

Когато на екрана се появи страницата на контролния клон на светофарната система, Кървавата брадва написа паролата, която си беше оставил в случай че се наложи да влезе незабелязано. Знаеше, че това е само половината от проблема. Спокойно можеше да изстреля торпедото си и смъртоносното му софтуерно съдържание в тази система и да я унищожи, наред с десетки други, свързани с мрежата на стария му шеф. Но така нямаше да постигне основната си цел. Зад преградата се криеше софтуерна стена, през която можеха да проникнат само потребителите, знаещи основната парола. До този момент хакерът бе влязъл в сградата, обикаляше из коридорите и разглеждаше интериора, но нямаше достъп до вътрешните помещения с компютрите, които контролираха пътната мрежа.

Освен системния администратор с тази парола разполагаха само още двама души — началникът на охраната и техническият директор, неговият бивш шеф.

Кървавата брадва си пое дъх, за да овладее растящата си възбуда. От години не го беше правил и в известен смисъл тръпката му липсваше. С няколко удара на клавишите хакерът разби системата на шефа си и я накара да му даде основната парола. После само за няколко минути проникна вътре с помощта на собствен скрипт, сполучливо наречен „Екстрактор“. Системата на шефа му вече се бе презаредила и хакерът отново влезе в нея. Този път обаче отвори и входа към сървърите за директно изстрелване на торпедото. Преди да нанесе удара си, той промени основната парола и по този начин изключи системния администратор и всеки друг, който можеше да се опита да спре атаката му — поне за малко.

С едно-единствено кликване на мишката Кървавата брадва освободи паяжината и тя спокойно премина през многобройните защитни пластове, като разпръсна вирулентното си съдържание в сървърите на мрежата и потърси харддисковете със сложните програми, които поддържаха уличното движение в столицата в този утринен час пик.

Вирусът бързо започна да се възпроизвежда в стотиците хиляди файлове и неутрализира създадените от самия Ханс автоматични поддържащи системи. След това кодът порази първичния алгоритъм. В резултат всички светофари в радиус от три километра запримигваха с червена светлина.

„Ха сега да ви видя, копелета, как ще се справите с този проблем без помощта на програмистите, които изхвърлихте!“

Кървавата брадва отново погледна към дигиталния часовник оттатък улицата, който винаги използваше, докато готвеше или правеше упражнения. Днес с негова помощ определи за колко време вирусът ще постави града на колене.

Триметровият дисплей пулсираше в кървавочервено и двете най-десни цифри, обозначаващи стотните, скоростно се променяха на фона на спокойния ритъм на секундите и почти постоянното сияние на минутите, часовете и дните.

След компютърната атака всички основни кръстовища започнаха да се задръстват. За двайсет минути Вашингтон беше напълно блокиран. Докато властите се мъчеха да задействат поддържащите системи, прииждащите в града автомобили наводниха всички входни артерии, от Ню Йорк Авеню до „Вирджиния“ и „Конститюшън“. Разярените шофьори на Дюпон Съркъл надуваха клаксоните си и какофонията от звуци и викове се сливаше с онези от другите части на града. Колкото и да бе удивително, първата катастрофа стана едва трийсет и една минути след саботажа, когато се задръсти изходът от магистрала 195. За нещастие, завоят не даваше видимост на жената зад волана на един микробус — тя многократно бе минавала оттук на път за Джорджтаунския университет, където преподаваше компютърни науки. Макар че имаше ограничителен знак за петдесет и пет километра в час, тя обикновено се движеше с шейсет и пет. Съпругът й, федерален агент от министерството на финансите, пътуваше на седалката до нея. Двегодишната им дъщеричка седеше отзад. И тримата бяха с предпазни колани.

Тя удари спирачки, но въпреки това се блъсна в последния от спрелите на рампата автомобили. Въздушните възглавници се издуха и не й позволиха да забие лице във волана. Системата спаси живота и на мъжа й. Преметнатият през рамото на дъщеря й предпазен колан задържа детето на място.

За съжаление микробусът се сблъска на завой. Ударът не спря колата, а само я отклони наляво и я прати към еднометровата мантинела. Тя прелетя над нея и падна от височина около три метра. Трите жертви бяха откарани в близката болница на Джорджтаунския университет. Съпругът почина по пътя от тежки травми на главата и тялото. Момиченцето умря същия следобед от вътрешен кръвоизлив. Жената остана два месеца в кома.

Преди да се събуди и да се озове в кошмар.