Петър Бобев
Белият лоцман (17)

17

Чак на зазоряване черната влажна утайка, която бе прихлупила океана, избледня, посивя и на края побеля като пяна. Вълните, сива полирана стомана, припляскваха леко и тези глухи плясъци отекваха сред мъглата с метален кънтеж.

Делфините, пръснати във верига, преследваха пасаж малки калмари, пресичаха им пътя, обграждаха ги като глутница вълци и ги нагълтваха лакомо.

Уплашени, впаничени, главоногите забравяха реда си, пръсваха се на всички страни, после отново се скупчваха и се юрваха да настигнат другарите си.

Изведнъж роякът калмари спря, разбърка се, зашумя. Отсреща долетя шумът от жабуркането на китове. Водата застудя, солеността й намаля и не след дълго през водните изпарения се открои причудливият силует на огромен айсберг, случайно довлечен тук от южното течение. По сиво-сините му тераси, пред тъмните, проядени от водата пещери се суетяха пингвини. Напуснали за няколко месеца суровата си родина Антарктида, само докато преминат зимните виелици, те кръстосваха океанската шир върху своя леден кораб. Щом подушиха богатата плячка, пингвините се нахвърляха във водата и нирейки като риби, подгониха изплашените главоноги.

В залисията Белия опита да се смеси със своите, ала Озъбения, настръхнал и по-зъл отпреди, го откри начаса и връхлетя насреща му със заплашително щракащи челюсти. Нападнаха го и другите самци, обкръжиха го, посегнаха да хапят.

Отдавна не бяха го виждали. Може би го бяха забравили. За тях сега той беше чужд — значи враг! Беше бял, различен от тях, и те нямаше да му простят това.

Само дълбоко в душата на Озъбения водач може би се таеше все още един смътен спомен, споменът за онези дни, когато следваше позорно стадото си, прогонен от другия самец с такава бяла кожа. Таеше се досаден, обиден спомен и оголваше по-яростно челюстите му, изпълваше цялото му диво същество на мъжкар с омраза и настървение.

Гониха го две мили, докато бръмченето на обградените калмари, сред което долитаха плясъците на пингвиновите криле плавници и пръхтенето на китовете, ги привлече отново назад, към рядкото пиршество.

Изпохапан, засрамен, огорчен от това незаслужено нападение, Белия не посмя веднага да ги последва.

Толкова злоба! Защо? Той нищо не им стори. Отиде като приятел, като свой при свои. Диреше само дружба, а те…

Внезапно от далечината долетя особен бумтеж, глух вой. Това не беше нито кит, нито косатка. Белия трепна — така виеше железният кит, който се разби в рифа и с който дойде приятелят му.

Да види!

Той се плъзна по сивите вълни, насочван от усилващия се бумтеж. Скоро през булото на мъглата изплува тъмният корпус на един китоловен катер.

Неочаквано мъглата свърши като отрязана с нож. Вятърът се усили и измете последните й валма. Океанът посиня, заискриха слънчевите отражения.

Малкият бързоходен кораб се носеше над вълните, а от комина му изригваха облаци чер дим. Белия го пресрещна, пое редом с него, заразглежда го любопитно.

Върху високата предна палуба група моряци се суетяха около един особен предмет, а навръх мачтата, кацнал като някаква странна птица в прикачения кош, един човек разглеждаше кръгозора с бинокъл.

Щом видя кипналото море, по което подскачаха като жива градушка обградените калмари и двата дългоръки кита, наблюдателят се провикна радостно. Корабът изви рязко натам, полегнал на борд, а подире му се проточи дълга запенена бразда и две високи, раздалечаващи се като клин вълни попълзяха към хоризонта.

Без да подозират нищо, китовете продължаваха лова си. И наистина отде можеха да допуснат на какво е способен човекът. Белия ги позна — Белязаната с дългоръкото китче. Безгрижни, доволни от обилната плячка, те излитаха във въздуха като тромави цепелини и плясваха отново във водата с трясък. После отваряха огромните си уста и нагълтваха оглушените от шума мекотели.

Китобоецът намали ход. Моторите замлъкнаха. На палубата настана тишина, такава заплашителна тишина! Само човекът до странния предмет на корабния нос дебнеше приведен, устремил сивите си очи към играещите китове като хищна птица.

Изведнъж силен гръм разтресе тишината. От странния предмет избухна огън и гранатата харпун префуча напред, повлякла със себе си дебелото въже.

Харпунът удари в гърба на Белязаната, но попаднал косо, не на място, рикошира, раздра врата на китчето и плесна в морето. В същия миг изтрещя втори взрив. Беше избухнала гранатата на харпуна. Над повърхността плувнаха убити калмари. Китчето се отпусна неподвижно, тялото му бавно потъна надолу, а от гърба му бликна кръв, която обагри водата.

Белязаната видя всичко. Нима детето й е убито? Майчината мъка преля, удвоена от собствената болка. Без да мисли, с неудържима ярост тя се подхвърли над вълните. Огромното й туловище се стовари върху палубата. Корабът се разтърси, наведе се на една страна, гребна вода с борд, но успя да се изправи.

И все пак при силния тласък харпунерът от оръдието и боцманът от коша не можаха да се удържат, и полетяха сред вълните.

На палубата, смачкана от удара на масивното тяло, сред разкъсаните парапети и изкривени отдушници настана суетня. И преди още моряците да спуснат спасителната лодка, Белязаната, едва опомнила се от страшния удар, задоволена, отмъстила, доплува до детето си, което бавно потъваше в дълбините с обърнат нагоре корем, прегърна го нежно с четириметровите си ръце и като плуваше само с опашния си плавник, бързо го изнесе на повърхността.

Мъглата отново придойде като бял потоп, заля кораба и спасителната лодка. Хората почнаха да се викат тревожно, да ругаят.

Най-сетне глъчката утихна. По спуснатата стълба се изкачиха под град от насмешки, разтреперани от студ, харпунерът и помощникът му. И чудно, сега техните очи не приличаха на хищници. Бяха уплашени, кротки. Двамата пребягнаха по кувертата, като ръсеха потоци вода, и се скриха в каютата си. А китобойният катер пое предпазливо напред. На бака му двама матроси изтегляха с макарата въжето с празния харпун.

Белия дочу през мъглата призивните писъци на съплеменниците си. Пирът бе завършил и те, вечните скитници, пак тръгваха на път. Несъзнателно, подчинил се на своя стаден инстинкт, заложен дълбоко в цялото му същество, Белия се понесе след тях — след тези, които не го желаеха; понесе се след омразния си враг, който му бе причинил най-голямото зло в живота, който го бе прокудил по света — сам, без дружба, без нежност.