Петър Бобев
Белият лоцман (14)

14

От юг плъзна някаква мътна оловносива стена, налетя стремглаво и обгърна ладията с влажната си прегръдка. Притъмня съвсем. Морето почерня, зло и заплашително. В борда се плискаше черната смола на нощното море и ехото на тези плисъци кънтеше зловещо в непрогледната нависнала мъгла.

Какво имаше отпред на два метра, какво го следваше на два метра отзад? Къде се намираше сега? Къде ли беше останал островът?

Нима можеше още да издържи?

Човекът отпусна ръце. Имаше ли смисъл да изгребва повече водата, да се бори? Та нали накрай все щеше да потъне. Кой би могъл да налучка острова в такава мъгла?

Водата отново попълзя — заля стъпалата, глезените, надигна се към коленете — като лепкави пипала, студени, безпощадни, които го обхващаха неусетно, за да го повлекат надолу-надолу… Студена като медуза, убийствена лига! Смърт!

Изведнъж той сграбчи кутията и заизхвърля водата навън. Ехото удесетори плясъка на падащите струи, оглуши го, сякаш отвред зад черната завеса се надигаха пълчища ревящи вълни, цели водопади.

Студените пипала поотпуснаха краката му. Гадната черна слуз се бе оттеглила отвъд борда, за да набере нови сили, отстъпила за миг, и все пак непобедена.

Сега веслата! Но накъде?

Където и да е, само да не стои на едно място, да се движи, да знае, че върши нещо, че се бори.

Борба! Нелепа, безсмислена борба!

А водата отново пълзеше по нозете му. Ризата му подгизна от влага. Ледени тръпки разтърсиха плещите му.

Такава безнадеждност! Гъстата мъгла, почерняла като дим, го обгръщаше отвред. Той вече не можеше да види нито върха на мачтата, нито носа на лодката, не можеше да види дори вълните, които припляскваха о бордовете. Носеше се върху някаква си дървена черупка сред черното нищо, изпълнило вселената, едно черно нищо без посока, без начало и без край. Движеше ли се, като натискаше със сетни сили веслата, или се люшкаше на място — и само тъй напусто се мореше?

Празнотата сякаш нахлуваше и в неговото съзнание, изтласкваше спомените, желанията, грижите му.

Защо не остави лопатите, да се свие в дъното на лодката, да отпусне претоварените мускули и да заспи, да заспи!

Покой!

А двете момиченца? А бледата измъчена жена? Той пак си припомни часът на раздялата, когато, окрилен от надежда, още не бе разбрал, че не всеки, който отива в чужбина, се завръща богат. Жена му, прегърнала неволно двете си деца, осъзнала голямата отговорност, която лягаше върху крехките й плещи, бе пошепнала неуверено: „Откажи се! Боя се да останем сами. Нищо, че сме бедни. Нали ще бъдем заедно.“

Заедно!

Дали ще ги види пак? Дали?

Вълните шумяха, напираха в дъното на лодката. Докога щяха да удържат — и тя, и той? Под него имаше само една дъска, два пръста дебела, и то строшена, два пръста го деляха от тайнствената ужасяваща бездна.

Близките му го очакват сега, получили са писмото му, знаят, че не е богат, и все пак се радват. Нали се връща, да бъдат заедно.

А той…

Изведнъж нов плясък прошумя зад кърмата.

Косатката!

Неволно той се вкопчи в мачтата. Но не! Над разлюляната вълна подскочи едно бяло тяло с издуто чело.

— Белчо! Ти! — промълви лодкарят, а очите му след толкова преживявания овлажняха.

Протегна ръка и погали гърба му. От радост делфинът се подхвърли високо над вълните, гмурна се под него, изскочи от другата страна и пак се преметна.

В туй време лодката отново се напълни с вода и за да не потъне, човекът отново грабна консервената кутия.

А делфинът, несъзнаващ опасността, която грозеше другаря му, продължаваше да играе весело.

И този път човекът успя да изгребе водата. Изправи се, пусна кутията на дъното.

— Белчо, Белчо! Сега накъде?

Делфинът застана до борда, загледа го учудено със своите умни очи.

— Накъде? Накъде? — въздъхна безнадеждно лодкарят, като почеса с пръсти челото му.

Белия се надигаше и търкаше главата си в човешката длан — жаден за ласки, за нежност. Радваше се, цвърчеше весело.

— Накъде? — потрети унило човекът, хванал веслата. Всъщност какво друго можеше да стори?

Изведнъж делфинът превари ладията, сякаш бе разбрал какво се иска от него. Избърза, спря, дочака го и отново пое напред.

— Къде ли ще ме отведеш? Къде? — запита полугласно лодкарят, а в същото време някаква радостна надежда, все още неудавена в отчаянието, отново избликна в душата му, изправи главата му, удвои силите му.

Където и да е, поне ще го предпази от подводните скали. А той ги вижда и в тъмнината, дяволът. Избягва ги. Като в ясен ден.

В този миг Белия трепна. Дълбоко долу, на стотина метра под тях, прошумя плисъкът от фунията на гигантския калмар. Отмина ги, избърза напред. Но пак се зададе. Какво се въртеше все тук, из подводния проход? Октоподът и рибата трион отдавна бяха замлъкнали. Дали диреше и друга лека плячка?

Без да подозира новата заплаха, корабокрушенецът още два пъти изгребва водата, която се бе просмукала, докато догонваше нетърпеливия си водач.

„Като лоцман! — помисли си той. — Къде ли ще ме отведе тоя лоцман?“

Случайно през плясъка на веслата той дочу близък тътнеж. Що беше това? Гигантски водопад или артилерийска канонада?

Полъхна вятър. През раздраната завеса на мъглата се бялна прибоят пред някакви настръхнали скали и в следния миг ладията се вряза в пясъка на тихия фиорд под съборената колиба.

Човекът скочи от лодката и я привърза към брега. После подири с очи спасителя си, но не го откри. Белия, изпълнил повелята на своето сърце, превел другаря си през опасния риф, се беше върнал отново в стихията си, водата — далеч от опасната суша.

Такава беше тяхната дружба, странна, невероятна! Дружба между два свята, човек и животно, случайно срещнали се на границата между сушата и водата, всеки пленник на своята стихия, обречени от рождение да бъдат разделени, обречени от природата…

Крушенецът сгъна брезента от мачтата и облиза пресъхналите си устни. Ех, ако имаше една глътка вода! Поне една! Той закрета пипнешком нагоре, при съборената колиба, просна, се върху влажната скала и тутакси заспа, смазан от умора и страх, от всичко, което бе преживял през този неспокоен ден.