Петър Бобев
Белият лоцман (13)

13

Белия се въртеше все около острова, ала не дръзваше да се приближи повече. Острият му слух долавяше през водните маси далечния шум от дишането на косатката и от звучното й нирене.

Префуча стадо бонита. Най-отдире се мъкнеха, силейки се да не изостават съвсем, недъгавите и болните риби с бавни движения, мътни очи и матови, изгубили блясъка си люспи.

Делфинът се вряза сред тях, въплътил подбора на живота — този суров подбор на най-годното. Нагълта изостаналите риби. И това беше тъй логично! Жестока, безпощадна логика — болните нямаше повече да заразяват здравите…

Нахранил се богато, той заплува към острова, но и този път кривна назад. Косатката все още беснееше нататък…

Смрачи се. От морските бездни се надигна непрогледният мрак, вълните заприличаха на разплискан туш. На изток над мътния кръгозор надникна една огнена точка, наедря кървавочервена и внезапно луната изплува на небосклона. Лъчите й, седефена мъгла, осветиха морската повърхност, която се накъдри в черно и сребристо.

Белия почиваше над водата, без да трепне с плавник, сънлив, изнурен, а вълните пробягваха под него с шепот. Луната ту политаше като златна топка над хоризонта, ту се скриваше зад водните зъбери, някак близка, сякаш ако подскочи, и ще я докосне, и в същото време толкова далечна, недостижима…

Едноръкия!

Делфинът дочу тласъците на мощната му помпа. Мигновено дрямката му се разсея, опашката разпени вълните.

А под него, на стотина метра дълбочина, се носеше плавно, несмутимо огромното водно страшилище, поело през тесния подводен пролом към скалистия остров.

Какво ли дири там?

Смутен пред неизвестността, разтревожен и любопитен, Белия го последва. Звуковият му прожектор, хванал в мощния си лъч уродливия гигант, го следеше уверено в непрогледната тъмнина.

Ето, делфинът наближи мястото, където приятелят му изпусна ножа си, там до притиснатия от мидените черупки октопод. Шумът се усили рязко. Дочу се учестен плисък на водните фунии, щракане на две човки, търкане на риби люспи, блъскане на тежки тела по дъното. Тресна раковината на гигантската тридакна.

И повече не се разбра що става. Под водата преминаха други две чудовища. Чу се жабуркане на уста, прецеждане на вода през балени. Ясно — два кита ловяха рачета в дълбините.

Изглежда, въздухът им вече свърши. Рояк мехурчета полетяха с шипене нагоре, след което изплува Белязаната с китчето си. Четири фонтана, два по-високи и два по-ниски, избликнаха с писък като па̀ра на локомотив. След това още четири и още четири при всяко вдишване и издишване на обемистите дробове. Водата се плакнеше в широките им гърбове, както се плакне в подводни скали. Малкото се отърка в майка си, мина пред главата й, погали се с цялото си масивно тяло и се мушна под нея. Нищо, че бе дълго осем метра и тежеше колкото цяло стадо делфини — то все пак беше нейната рожба, милото й бебенце.

Китовете поеха шумно въздух и пак се гмурнаха под водата. Но малкият немирник, увлечен в лова, се отдалечи повече от позволеното. Разтревожената майка го извика сърдито.

Ревът й, наподобил локомотивна свирка, продра тъмната вода. Белия не само чу този рев, но го и усети с цялото си тяло, като допир до електрически скат.

Изведнъж през затихващия зов на китицата долетя шумът от приближаването на косатката. Двата кита мигновено изплуваха и притихнаха неподвижни над вълните.

Може би ще ги отмине! Може би няма да ги чуе!

Майката докосна с дългата си ръка малкото. „Тихо! Не бой се!“

Но косатката с харпуна не се измами, а префуча право към китчето, като се гмуркаше и изплувваше шумно.

Белязаната побесня от ярост. Подскочи над вълните да пресрещне врага и се стовари отгоре му с цялата си тежест. Зашеметена от удара, смаяна от неочакваната съпротива, косатката потъна надолу, но не се отказа от борбата. Освирепялата китица още се мяташе запъхтяна над вълните, когато стръвницата повторно се озова до малкото. То изпищя тревожно, побягна към майка си. И тъкмо когато косатката раззина челюсти да откъсне парче от тялото му, Белязаната я достигна. Превъртя се, размаха мощните си четириметрови плавници. На лунната светлина водата закипя като сребърен гейзер. Към кръгозора попълзяха големи концентрични вълни, нанизани една в друга като черни водни атоли, които се разтягаха, разтягаха и накрай изчезваха, стопяваха се, потъваха в тъмната нощ.

Случайно ръката на китицата докачи стърчащия харпун и го заби дълбоко в тялото на косатката. Кръвта рукна като черно мастило.

Побеснялата майка не спираше, та нали животът на детето й зависеше от това, подскачаше, блъскаше с глава и плавници, а косатката, зашеметена от устрема на майчината самоотверженост, не устоя, обърна се и побягна, обезсилена от изтичащата кръв, с пронизани гърди.

В туй време Белия, слисан от невижданата битка, се носеше над вълните, право към скалистия остров.