Петър Бобев
Белият лоцман (11)

11

Когато видя как ножът отскочи из ръката на човека, Белия не се двоуми ни миг. Той надали можа да оцени със своя животински мозък силата на това оръжие. И все пак едно беше ясно, неоспоримо. Този лъскав предмет, който потъваше надолу, като се премяташе плавно, беше на приятеля му. Затова трябваше да му го донесе, тъй както там, в залива, му носеше подхвърленото колче. Трябваше! В неговото примитивно съзнание нямаше място за колебание.

Делфинът се гмурна надолу. Ножът потъваше все повече и повече, блясъкът на острието помътня, от дълбочината жълтата му дръжка позеленя. Наоколо бликна познатият синкав полумрак. Изникнаха кораловите зъбери, отрупани с цветове, над които прехвъркаха рояци риби. Морските червеи размахваха ритмично ресните си като ветрила. Сюнгерите жабуркаха хилядите си пори.

Ето гигантската мида — тридакна. Ето и хванатия октопод, премалял от борбата, отпуснат безсилен на дъното като синкав парцал, сред който просветваха блестящите му злобни зеници. Мидата все още държеше здраво, не отпускаше уловеното пипало, за нея това беше въпрос на живот. През тесния процеп между раковините й минаваше достатъчно вода, за да живее, затова тя щеше да стиска, докато усещаше, че врагът има сила.

Ножът се преметна и се заби в белия пясък до самото главоного, което го погледна с присвити клепачи, но остана да лежи все тъй неподвижно.

През своето пленничество октоподът бе обрал всяка звезда, всяка мида наоколо, ала те не задоволяваха страшния му глад. Затова чакаше, разбрал, че тези безпощадни черупки няма да го пуснат. Та нали толкова време се бе борил безполезно с тях. Бе опитвал да ги разчекне със сила, да измъкне някак захапания крак, ако може, дори да го откъсне. Уви! А трябваше да се храни, ако искаше да живее, макар и тъй прикован. Да живее!

Белия премина отгоре му, премина и втори път — звярът не се помръдна, само го проследи с изпъкналите си очи, искрящи в дива, безсилна омраза.

Тогава делфинът се реши. Стрелна се и захапа ножа, но преди да се поеме към повърхността, която блестеше като копринено покривало, осмоногото метна върху му пипалата си. Вендузите се впиха в бялата кожа, тлъстото торбесто тяло се изду, от възбуждение по него пробягнаха няколко червени вълни, очите засвяткаха още по-алчно, а сред пипалата защрака папагалската човка.

Белия обезумя от уплаха, размята се лудо. Рояците риби, които се бяха струпали до тях и ги разглеждаха с любопитните си глупави очи, се пръснаха като подплашени птички. По пясъка заподскачаха бисерни миди, наежиха се таралежите, актиниите свиха венчелистчетата си.

Само някакъв странен обръч, без да ги забележи, се премяташе под розовия коралов храсталак. Две зъбати змиорки, захапали една на друга опашки, се гризяха настървено, докато се търкаляха по дъното.

На няколко метра над тях зад нависналата като стряха морска гъба се мярна една сянка с дълга муцуна. Риба меч? Не! Риба трион! Тя се спускаше плавно надолу, вперила плоските си рибешки очи в борците и устремила напред триона си, по който бяха нанизани две редици остри зъби. Приближаваше, дебнеше…

Почувствувал, че се свършва въздухът му, делфинът се размята още по-яростно, а в туй време безмилостните пипала го омотаваха и притегляха към зловещо скърцащия клюн.