Петър Бобев
Белият лоцман (1)

1

Високо горе, от яркосиния свод, слънцето плискаше водопади от светлина, а долу, ширнал се от кръгозор до кръгозор, океанът едва-едва помръдваше в леки, неуловими тръпки. Притихнал и величествен в своето спокойствие, той дишаше като задрямало изумрудено чудовище. По лъсналия му гръб пробягваха дълги плавни вълни със заоблени била, върху които ту тук, ту там избухваха искрещите гейзери на слънчевите отблясъци. Във въздуха в широки кръгове се рееше фрегат, окъпан в лъчи — някаква чудна огнена лястовица.

Ни полъх на вятър, ни облаче в лазура. Само небе и вода. Синьо небе над синьо море…

… По копринената завивка на океана пъплеше огромно маслено петно, което ту се източваше встрани в неправилни пипала, ту изново се свиваше, увлечено към юг от морските течения.

Внезапно от прозрачната синева изригна някакъв седефен облак, сгъсти се и се вряза сред масленото петно. Водата закипя от подскачащите риби. Селдите бяха открили пасаж рачета — милиони, милиарди безцветни рачета, като че ли изрязани от целофан, от които бе помътняла водата. Рибите бяха гладни, бяха намерили по-слаби същества от себе си и бързаха да се нахранят. На слънчевите лъчи проблясваха металносинкавите им гърбове и сребърнобелите кореми.

Час-два-три водата кипеше така. Безчет рачета изчезваха в зиналите рибешки уста, а масленото петно все не намаляваше. Ето, зададоха се нови врагове. Две черни сенки изплуваха от дълбините; два чифта водни фонтани: единият по-висок, другият по-нисък, избликнаха над вълните и два дългоръки кита, майка и дете, се устремиха към масленото петно. Китицата, огромно тъмно животно, обрасло с паразити като гъсто кадифе, с грозен белег на гърба, отдавна зарасла рана от зъбите на косатка, заплува в кръг, все по-бързо и по-бързо. Увлечена от нейното движение, водата се усука в шумен водовъртеж, където се сбра цяла грамада рачета. Тогава китицата полегна настрана, раззина уста като някаква жива пещера, изпълнена с гъста драперия от рогови сталактити, и се стрелна във водовъртежа. Тя награби като багер няколко тона вода, прецеди я навън, нагълта богатия си улов, после свърна към детето си. Тогава и то се зае да повтори всичко, що бе научило от майка си. А отстрани китицата следеше грижливо с малките си очи несръчните му опити, като пръхтеше звучно всеки път, когато подадеше глава над водата.

Ненадейно от запад, накъдето бавно клонеше слънцето, през блесналите вълни се зададе стадо делфини, двадесет-тридесет пъргави животни, които подскачаха над вълните и ту под вода, ту във въздуха се носеха лудо насам. Изведнъж като по команда те се пръснаха във верига, после се врязаха сред рибното ято. Водата закипя още по-силно. Селдите се объркаха, сблъскани в безредни купове, а делфините, опиянени от богатия лов, излитаха над повърхността, стоварваха се отгоре им, пляскаха с опашки и плавници и лакомо налапваха зашеметената риба.

В прозрачносинята вода кипеше някакъв сребърен хаос, вихрушка от блясъци. Рибените люспи просветваха със седефени искри. Делфините се блъскаха в гъсто скупчените тела. Вече нямаше нужда да ги гонят, а само да гълтат, да гълтат… Хаос — делфини, селди и рачета, милиарди прозрачни рачета…

Пиршеството продължи много. Слънцето, мътночервено, наближи кръгозора. Върху океана рукна широка огнена река. Заситените делфини се измъкваха един след друг от рибния пасаж и се заиграваха. Излитаха над водата, префучаваха, откроени като черни изрезки върху огнения фон на залеза и се гмурваха в дълбините, отдето избликваше плътна синьо-черна мъгла. От далечината долиташе глухото жабуркане на двата кита.

Малките делфини играеха с една зелена костенурка. Всеки път, когато тя успееше да се откачи от тях и да загребе надолу, те я догонваха стремително, поемаха я с гърбовете си и я изнасяха на повърхността, а там, весели, жизнерадостни, я бутаха с чела като водна топка. Замаяна от тези пъргави, неуморими мъчители, изплашена, тя надникваше сегиз-тогиз от костената си коруба, но мигом се сгушваше в скривалището си със стиснати очи.

Настрани от стадото, до него, но все пак отделно, играеше самотно бяло делфинче. И колкото пъти то опитваше да се присламчи към връстниците си, майка му все го връщаше назад. Защото чувствуваше — сред черните делфини нямаше място за нейното грозно бяло дете. Неведнъж озъбеният водач, старият самец, се бе спускал върху му с яростен писък.

Ето и сега той се върти наоколо с полуотворена заплашително озъбена челюст под разкъсаната устна, спомен от някогашна жестока битка. Върти се, дебне да го нападне, да го прогони.

Навярно още не е забравил. Омразният спомен, изглежда, още не е потъмнял съвсем, оставил е следата си, неосъзната неприязън към всяка бяла кожа. Той беше също така бял, оня ненавистен едър делфин, неговият стар враг, който го бе победил в жестоката схватка, който бе оставил грозния белег на разкъсаната му устна, прогонил го бе, него — водача, и бе заел мястото му. Принудил го бе дни, седмици и месеци да се мъкне подир стадото, гладен, преследван от враговете. И всеки път, когато го зърнеше, връхлиташе стръвно отгоре му… докато един ден, увлечен в гонитбата на пасаж скумрии, проклетникът не забеляза брега и заседна в плитчината. Два дни делфините се въртяха край брега, два дни слушаха предсмъртните му стонове. Чак когато всичко утихна, Озъбения отново зае мястото си… А щом малкото бяло делфинче се появи на света, водачът прехвърли върху му омразата, която таеше към неговия баща. Посрещаше го тъй, както се среща враг — с грозно скърцане на зъби. Насъскваше срещу него цялото стадо, насъскваше и децата, ден из ден внушаваше на всички своята ненавист.

Злочестата майка виждаше ясно — не искат детето й, нима е толкова мъчно да разбере, то е тъй различно от другите — и затова като че ли го обикваше още по-силно. Тя не можеше да го остави, не можеше, а нямаше сили заради него да напусне и другарите си. Тогава? И ето, нещастната майка се мъкнеше винаги отзад, винаги нащрек, готова със зъби и със своето тяло да го защити.

Малкият бял делфин, безгрижен като всяко дете, искаше да играе дружно с всички — това беше в кръвта му на стадно животно. А трябваше да се пази от своите. Трябваше! Но той не съзнаваше това. Докато Озъбения пищеше насреща му, бягаше, а после тутакси забравяше.

Изведнъж долу, на двадесетина метра под него в прозрачната светнала вода, той зърна друга кръгла сянка. Ех, няма що! Ще си поиграе сам. Нищо, че не е костенурка! Нали е кръгла.

Пое дълбоко въздух и се гмурна в дълбините. Ето, сянката се избистри, нарасна, превърна се на едър скат, който леко и уверено се хлъзгаше във водата. Очите му, две грозни пъпки на гърба, го стрелнаха с плоските си зеници в някакво дръзко предупреждение. Но белият делфин не се боеше от риби — та нали те бяха ежедневната му храна. Според него само голямата акула беше опасна. Млад беше той, все още имаше много да учи от трудната, необхватна наука за живота.

Без да се замисли, той връхлетя върху ската. В същия миг остра болка опари челото му там, дето се бе докоснало до непознатата риба, силна разтърсваща искра се пръсна в тялото му, скова го, оглуши го.

Белия се отпусна безжизнен, парализиран от електрическия ток, обърна се по гръб и бавно потъна.

Ала майката бе видяла всичко. Тя се гмурна надолу, настигна го и подложи широкия си гръб под безпомощното, премятащо се тяло. После леко, грижливо като всяка любеща майка го понесе нагоре. А беше толкова трудно! Облото тяло на сина й се превъртя, потъна отново. И отново тя го настигна, за да го повдигне към искрящата повърхност. Ето, подметна го над вълните. На свежия въздух малкият делфин несъзнателно въздъхна. Майката го изнесе над водата втори, трети, четвърти път, докато неусетно синът задиша, огледа се учуден, размърда неуверено опашка.

Извън себе си от радост, тя подскочи над водата в трогателен опит да го увлече в игра, да провери дали наистина е жив.

В този миг прозвуча тревожният сигнал на водача. Делфините плеснаха с опашки и се стрелнаха към юг покрай гъмжащото рибено сборище сред кипящите водни пръски, които светваха като дъжд от рубини под лъчите на залязващото слънце.

Майката обезумя. Тя повтори писъка на водача, докосна с хълбок детето си, блъсна го с чело напред. Белият делфин опита да я последва, ала силите му се връщаха бавно, непоносимо бавно.

А писъкът на преследвачите се чуваше все по-близо, все по-ясно се виждаха дългите им гръбни перки, които пореха вълните като черни коси.

По-бързо! По-бързо!

Вцепенените мускули още не бяха добили прежната си пъргавина, а враговете наближаваха, догонваха го неумолимо.

Вече нямаше надежда! Зад него летеше една раззината уста, огромна озъбена паст, в която блестяха два наниза остри зъби, две ненаситни щракащи челюсти, две безпощадни челюсти, които никога не изпускат, щом като захапят.

Косатка! Ужасът на морето, самата смърт, един деветметров хищник с враснал в гърба му кой знае кога забит харпун пред щръкналото черно острие на гръбната перка.

Внезапно майката се обърна рязко право срещу врага и впи зъби в предния му плавник. Хищникът трепна за миг, изненадан от тази неочаквана и безсмислена съпротива.

Но този миг реши всичко. Белия разбра, че е спасен. Майка му го бе спасила пак, както винаги. Мускулите му, възвръщащи отново старата си сила, го понесоха напред, натам, отдето долитаха безредните писъци на родното стадо.

Защо не го настига тя? Къде се бави? Ето, пред него е Озъбения — кой ще го брани от яростта му?

Той се спря, изви се назад. Уплашеният му вик затрептя по водата, ала майката за пръв път в живота му не отговори.

Сега накъде?

Отпред летеше стадото и с него — ужасът, кошмарът на детството му, Озъбения водач. Отзад, в далечината — едно кипнало петно сред вълните, където бе изостанала майка му.

Делфинът свърна назад неуверено.

Тя беше там, нали я видя, тогава защо не се обажда, защо мълчи, защо?

Сред разпененото петно подскачаха няколко черни туловища, седем-осем метра дълги, с остри сърповидни перки, между които се премяташе едно по-малко, обезобразено тяло. Водата беше порозовяла от кръв.

Изведнъж косатката с харпуна зърна белия делфин, който се суетеше наоколо, и се стрелна към него. Белия побягна ужасѐн, профуча над вълните.

Врагът скоро изостана.

Слънцето се гмурна в морето, далече зад пламналия кръгозор, а над океана легна нощта. И то каква нощ! По тихата повърхност продължаваха да блещукат отблясъците на огненото зарево, които угасваха един след друг бавно, неусетно. Морето стана оловносиво, но с някаква особена сивота като глеч, която потъмня-потъмня, докато на края се превърна в черен туш.

И ето, огньовете на залеза угаснаха. Върху помръкналото небе изплуваха хиляди мигащи звезди, а долу, сред смолистите води, заблещукаха други звезди — морски свещички и медузи, дребни синкави въгленчета и едри сияещи чадъри — червени, зелени, розови, жълти, сини. Такава феерия от светлини! Заспалото море бе наметнало върху потръпващия си гръб черно кадифено наметало, което се гънеше в дълги плавни дипли, извезано с мъждукащи съзвездия и безброй луни.

Белия летеше в мрака самотен, смутен, упътван от далечните провиквания на делфините. Летеше ту под вода, ту с леки подскоци във въздуха, сякаш везеше седефена нишка по черното кадифе на морето, обръщаше се назад, и пищеше, пищеше — няма ли да се зададе отнейде майка му, да го настигне, да заплува редом с него? Защото той се боеше, много се боеше, тъй самотен в света!

А колко хубаво беше при нея!

Обръщаше се, очакваше и все пак знаеше, знаеше с неосъзнатото знание на дивото животно — тя нямаше да го настигне, тъй както не ги е застигал никой, който е изоставал зад стадото.

Изведнъж Белия отскочи встрани. Насреща му, из черната бездна, се надигаше някакво чудовище. Сред леките приплясквания на невидимите вълни острият му слух долови далечни ритмични тласъци на вода като мощна помпа, които се усилваха бързо, зачестиха, уплътниха се. Делфинът изпусна през дихалото си кратък тънък писък, неуловим за човешкото ухо, и се вслуша. Срещнал по пътя си плуващото тяло, звукът се отрази обратно и като ехо попи в ухото му.

Там, във водата, прародината на живота въобще, където звукът се носи четири пъти по-бързо, отколкото във въздуха, през милионите години на своята еволюция животът беше развил слуха, беше довел до съвършенство, както у прилепите, това незаменимо сетиво на мрака. Сухоземните жители могат да виждат надалече, дори до звездите, могат да си позволят тази радост, а що да сторят водните обитатели, как да открият плячката си, как да избягат навреме от врага, когато погледът им прониква едва до няколко десетки метра, и то до какво — мъгливи, изкривени образи!

Делфинът чу, все едно видя — приближаваше нещо огромно, страшно! От непрогледния мрак на дълбините, там, дето никой жив делфин не е достигал, изплува един сребрист облак, две гигантски пипала се проточиха, подобни на фосфорни питони, а на двадесетина крачки зад тях засияха като полуметрови илюминатори две зелени очи, немигащи, втренчени напред в някаква студена и неутолима злоба.

Делфинът се спря, хипнотизиран от тези жестоки зеници, но в следния миг, стреснат от плесналата върху гърба му вълна, отскочи встрани и се стрелна подир отминалото стадо, подир затихващите подвиквания на своите подобни, по-далеч от грозния, неизвестен ужас. А наоколо се стелеше все същата тъмнина, наръсена със звезди — звездна бездна отгоре, звездна бездна и надолу, сякаш и горе, по черния небосклон, както и долу, в морските дълбини, плуваха безброй светещи рачета и медузи.

Под него пробягнаха в луда гонитба три дълбокоморски калмари, три чудесни лампи, пламнали с рубинени, сапфирени и бисерни огънчета, след тях още два — и изчезнаха. Една светеща риба, същинска огнена змия с уродливо озъбена уста, изскочи напреде му, щракна с челюсти и се врътна назад. Зададе се гигантска акула, чиято гръбна перка раздра смолистата повърхност в кипнала седефена бразда, но ненадейно свърна вдясно и там засия странен огнен водовъртеж.

Белия наближи стадото си. Делфините вече се обаждаха по-рядко, бяха забавили хода си и сега се носеха спокойно в същата посока.

И когато на изток зад мътния хоризонт заблестя розовото зарево на изгрева, Белия се смеси с тях. Беше все още тъмно. Забулено във виолетов здрач, небето се оглеждаше в сънливия океан, по който ту тук, ту там, под разгарящото се сияние, потрепкваха с крилца огнени пеперудки.

Най-сетне нощният мрак се стопи съвсем, удавен от блясъка на новородения ден. Над водната линия подскочи кървавоблестящото кълбо на слънцето и заля океана с течно злато.

Делфините играеха безгрижно по вълните, забравили вчерашната среща с косатките, забравили и злочестата си другарка. Подскачаха стремително във въздуха, после с радостно цвърчене се гмурваха в сините вълни. И наистина, ако помнеха всичко, всеки преживян ужас, нямаше ли целият им живот да се превърне в безконечен нестихващ кошмар?

А станалото беше тъй естествено. Че нали и те така — или изяж, или ще бъдеш изяден! Който е оцелял, ще ликува — за другия забрава!

Само малкият бял делфин още не можеше да забрави и все поглеждаше към запад с някакъв очакващ поглед, почувствувал докрай станалото непоправимо и все пак невярващ.

Случайно Озъбения го съзря. Старата омраза отново замъгли очите му. Със заплашителен писък той се хвърли към него, като щракаше яростно с оголените си зъбати челюсти, а подире му връхлетяха другите делфини, увлечени от неговата стръв. Белият побягна уплашен, но когато видя, че самците вече не го преследват, обърна се назад и заплува след стадото. Усещаше, че приближава буря, а се боеше да остане сам сред лудостта на стихиите.