Майкъл Муркок
Градът на Звяра (8)

Седма глава
Преследването

В следващия момент вече излизах тичешком от палатката, заслепен от разкаяние и гняв. Профучах през полето, покрито с трупове, нагоре към Зовящите хълмове, на помощ на Шизала.

Минах покрай озадачени войни от Карнала и Сринаи, които ми подвикваха нещо.

Затичах се нагоре по хълма към мястото, където се бяха установили аргзууните.

Зад мен се чуха още викове. Не им обърнах внимание.

Пред мен аргзууните се размърдаха. Сигурно бяха решили, че им готвим нова атака.

Вместо да се отбраняват, както бях очаквал, те се обърнаха и побягнаха на групи по двама, по трима.

Извиках им да спрат и да се бият. Нарекох ги страхливци.

Те не спряха.

Накрая сякаш цялата войска на аргзууните бягаше — преследвана само от един мъж с меч!

Неочаквано почувствах как нещо сграбчва краката ми. Обърнах се да посрещна новия неприятел, появил се незнайно откъде. Вдигнах меча си, за да запазя равновесие.

Още хора наскачаха върху мен. Ръмжах, обзет от ярост, опитвах се да се преборя с тях. За момент главата ми се проясни и видях, че човекът, който ме държеше здраво, беше не друг, а Дарнад — братът на Шизала!

Не ми беше ясно защо точно той трябва да ме напада. Извиках:

— Дарнад — аз съм Майкъл Кейн. Шизала, Шизала, те са… — В този момент получих удар по главата и изгубих съзнание.

Съвзех се с мъчително главоболие. Лежах в стаята си в двореца на Варнал. Дотолкова поне можах да разбера. Но защо бях тук?

Защо Дарнад ме беше нападнал?

Седнах и започнах да разтривам главата си.

Вратата ненадейно се отвори и моят нападател влезе. Изглеждаше разтревожен.

— Дарнад! Защо ти…?

— Как се чувстваш?

— Щях да бъда по-добре, ако твоите приятели не ме бяха съборили. Нима не разбираш, че…

— Виждам, че все още си развълнуван. Трябваше да те спрем, въпреки че твоята лудост накара аргзууните да се разбягат. Доколкото можем да преценим, сега са се разпръснали. Планът ти да убиеш водача им явно даде резултат. Струва ни се, че напълно са разбити. Вече не представляват опасност за Варнал.

— Но аз убих не когото трябваше. Аз… — млъкнах. — Какво искаше да кажеш с това, моята лудост?

— Случва се понякога. Някой боец, който се е сражавал дълго и напрегнато като теб, бива обхванат от нещо като бойна ярост и независимо колко е изморен, не може да спре да се сражава. Помислихме, че това се е случило и с теб. Още нещо ме притеснява. Шизала…

— Нима не разбираш какво направихте? — говорех с нисък, гневен глас. — Ти спомена Шизала Тук ли е тя? В безопасност ли е?

— Не, не можем да я намерим. Тя пилотираше самолета, който те закара до лагера на аргзууните. Но когато си го взехме обратно, корабът беше празен. Мислим, че…

— Знам какво й се е случило!

— Ти знаеш? Тогава защо не ни кажеш. Защо…?

— Не бях обхванат от бойна ярост, Дарнад. Открих, че Шизала е отвлечена. Вие се нахвърлихте върху мен, когато тичах с надежда да й помогна. Преди колко време беше това?

— Миналата нощ — преди около трийсет и шест схатис.

— Трийсет и шест! — Изправих се и неволно изохках. Не ме болеше само главата. Напрягането през изминалите два дни беше дало своето отражение върху цялото ми тяло. То представляваше маса от синини и леки рани. Най-лошата от тях, тази на ръката, болезнено пулсираше. Трийсет и шест схатис, повече от четири часа!

Възможно най-бързо запознах Дарнад с известните ми подробности. Той не бе по-малко изненадан от мен, като научи за Хоргул, жената от Владнияр.

— Чудя се каква ли роля играе тя във всичко това? — намръщено произнесе той.

— Нямам представа. Най-меко казано, отговорите й бяха неясни.

— Съжалявам за грешката, която допуснах, Майкъл Кейн. Постъпил съм глупаво. Чух те, че крещиш нещо. Трябваше да се заслушам. Ако имаме късмет, ще успеем да избавим Шизала и всичко ще свърши, аргзууните са се разпръснали. Заедно със съюзниците ще прочистим Карнала от тях. Ще можем да разпитаме пленниците и да разберем как са успели да се промъкнат незабелязано до Варнал.

— Но докато се занимаваме с това, те могат да отведат Шизала навсякъде! На север — на юг — на запад — на изток. Как ще разбереш къде ще я отведат?

Дарнад сведе очи към пода.

— Прав си. Но ако мислиш, че Шизала е с онази жена от Владнияр, тогава да се надяваме, че някои от пленниците са видели накъде се насочват. Съществува също възможността, докато преследваме и пленяваме аргзууни, да освободим и Шизала.

— Нямаме време за взаимни обвинения. Да забравим грешните преценки, които сме направили и двамата. Явно, сгорещяването от битката е оказало своето влияние. Какви са ти плановете?

— Смятам да поведа една група. Ще се опитаме да пленим аргзууни. Ще ги разпитваме за Шизала.

— Тогава ще те придружа.

— Надявах се да кажеш това — потупа ме той по рамото. — Почини си, докато приключим с последните приготовления. Ще те повикам, щом станем готови за тръгване. Дотогава няма какво да правиш. По-добре възстанови силите си, доколкото можеш — ще имаш нужда от тях. Ще ти изпратя храна.

— Благодаря ти. — Казах го сърдечно. Той беше прав. Трябваше да се успокоя — заради Шизала.

Облегнах се назад на възглавницата и продължих да се чудя защо беше поела този риск да влезе в палатката на аргзууна. Не беше имало нужда да го прави, а като водач на своя народ, би трябвало веднага да се върне във Варнал.

Реших, че колкото по-бързо я намерим, толкова по-скоро ще разберем отговорите на всички въпроси.

Спах, докато ми донесат храната. Изядох я. В това време пристигна съобщение, че Дарнад и войните му са готови. Набързо се измих и отидох при тях.

Би трябвало денят да бъде мрачен, небето покрито с облаци. Но не беше. Вместо това беше ясен ден. Слънцето осветяваше улиците на града и подсилваше следите от скорошната битка.

В подножието на стълбите пред двореца се беше събрала група бойци, яхнали дахари. Дарнад беше начело, държейки поводите на една дахара, очевидно предназначена за мен.

Яхнах животното и протегнах крака напред. После цялата група тръгна по улицата, водеща към главната порта на града.

Много скоро яздехме вече по Зовящите хълмове и следяхме за врагове.

Все още оставаше тайна защо аргзууните се бяха разбягали пред лицето на толкова малка войска.

Яздехме мрачно, без да си задаваме тези въпроси. Изглежда, че Ранак Мард все пак се беше оказал главният организатор на атаката на аргзууните. След неговата смърт те бяха изпаднали в пълно объркване.

Но защо тогава Хоргул ми беше казала друго?

Стига с въпросите. Не беше дошло времето. Намери аргзууна и ги задавай на него.

Продължихме да яздим.

Чак в късния следобед успяхме да изненадаме една група от десет изморени аргзууни, които лагеруваха в една плитка долина далече, много далече от Зовящите хълмове.

Щом ни видяха, те скочиха, готови за битка. Този път ние ги превъзхождахме по численост. При нормална ситуация това едва ли би ми доставило удоволствие, но сега ми се видя като една приятна промяна.

Те се отбраняваха отчаяно. Петима бяха убити, а останалите се предадоха.

Аргзууните не притежаваха нашата лоялност, приятелството помежду им беше слабо развито. От една страна, това улесняваше разпита им, от друга, го затрудняваше.

Те мълчаха не защото не искаха да предадат съмишлениците си, мълчаха от инат.

Едва когато Дарнад измъкна дългия си нож, отбелязвайки, че няма да имаме никаква полза от тях, единият аргзуун проговори.

Извадихме късмет. Той знаеше повече, отколкото се полагаше на обикновен воин.

Изобщо не бяха минали разстоянието между Аргзуун и Карнала по суша. Бяха пътували цяла година по вода, по море и реки. Бяха заобиколили брега, бяха се отклонили на хиляди километри от пътя, защото Варнал лежеше навътре в сушата. Бяха се събрали в място, наречено Кримзън Плейн. Оттам, придвижвайки се на малки групи, главно през нощта, бяха стигнали незабелязано до Карнала. Научихме също, че няколко отделения от карналски бойци са ги забелязали, но са били унищожени от аргзууните.

— Елементарно — разсъждаваше Дарнад над чутото. — Никога не сме предполагали, че аргзууните са способни на такава гениалност и търпение. Не е в природата им да пилеят толкова време и мисли за едно нападение. Добре направи, че закла Ранак Мард, Майкъл Кейн. Той е бил по-особен аргзуун.

— А сега, нека да разберем къде са отвели Шизала — казах аз.

Но аргзуунът не можа да ни каже нищо повече, освен че, доколкото му било известно, всички се били запътили на север. Вероятно това беше инстинкт, да тръгнат обратно към родните планини.

— Мисля, че той е прав — реши Дарнад. — Най-добрият ни шанс е да опитаме и ние на север.

— Север — замислих се аз, — това обхваща голяма територия.

Дарнад въздъхна.

— Вярно е, но… — Той ме погледна право в очите. Погледът му беше изпълнен с едва прикрита мъка.

Посегнах и го хванах за рамото.

— Не ни остава нищо друго, освен да продължим с търсенето. Ще вземем още пленници и ако имаме късмет, ще получим по-добра информация къде са отвели Шизала.

Завързахме здраво пленниците си и един от нашите хора ги поведе обратно към Варнал.

Сега се движехме през широко плато, покрито с полюляваща се червена папрат. Това беше Кримзън Плейн^[1]. Приличаше на море от ярка кръв, разпростряло се надалеч. Започнах да губя надежда, че някога ще намерим Шизала.

Настъпи нощ. Направихме лагер, но без да палим огньове. Страхувахме се от нападение от аргзууни или от скитащите мародерстващи банди. Кримзън Плейн бе нещо като ничия земя. Там не действаше никакъв закон.

Спах малко. Започвах да изпитвам разочарование, исках да намерим още аргзууни, за да ги разпитаме.

Тръгнахме рано преди разсъмване. Времето вече не беше хубаво. Небето беше покрито със сиви облаци, ръмеше.

До следващия следобед не срещнахме никакви бандити или аргзууни. Едва тогава внезапно пред нас изникнаха около петдесет аргзууни. Изглеждаха готови за битка, горяха от желание да си отмъстят на нас за поражението им.

Без да спираме, извадихме копията и мечовете, обърнахме животните срещу тях и нададохме викове, не по-слаби от техните.

Сблъскахме се и сражението започна.

Срещу мен се изправи син боец, който беше нанизал около кръста си трофеи от предишни битки — човешки ръце.

Реших да постигна възмездие за тези ръце.

Аз яздех, а аргзууна не и това ми даваше известно предимство. С изключение на съгледвачите, с които се бях сблъскал, сред войската им нямаше много ездачи. Заключих, че така са намалили вероятността да бъдат забелязани.

Боецът ме нападна с лявата ръка и ме завари неподготвен. Оръжието му беше бойна брадва, приложих цялото си умение, за да избегна този удар и в същото време да се предпазя от меча.

С двете си оръжия той натисна моя меч. Останахме така няколко мига, изпитвайки силите и рефлексите си. После той се опита да вдигне меча си над главата ми, но аз успях да измъкна моя изпод брадвата и за секунда той изгуби равновесие. Точно толкова ми беше необходимо, за да го пробода в гърлото.

През това време около мен цареше пълен хаос. Въпреки че надделявахме над аргзууните, имахме и много ранени. Май беше останала само половината от групата, с която бяхме тръгнали.

Забелязах, че Дарнад има проблеми с двама Сини великани и веднага му се притекох на помощ. Двамата заедно бързо се справихме с противниците си.

От петдесетте аргзууни, с които се бяхме били, бяха останали живи само двама.

Използвахме същата техника на разпит както с предишните. Накрая започнаха неохотно да отговарят на въпросите ни.

— Видяхте ли някои от вашите водачи да отвежда със себе си жена от Карнала?

— Може би.

Дарнад си поиграе ножа.

— Да — каза единият.

— В каква посока яздеха? — попитах аз.

— На север.

— И къде смятате, че отиваха?

— Май че към Нарлет.

— Къде е това? — обърнах се към Дарнад.

— Наоколо три дни път — град на разбойници, близо до границите на Кримзън Плейн.

— Разбойнически град, опасен е за нас, нали?

— Би могъл да бъде — призна Дарнад. — Но се съмнявам, ако не предизвикваме неприятности. Предпочитат да не ни закачат, стига да не преследваме някой от техните хора. Между другото — Дарнад се засмя, — имам няколко приятели в Нарлет. Разбойници, но са приятни за компания, стига да забравиш, че са крадци и убийци.

Отново оставихме един от нашите мъже с пленниците и продължихме с двойно намалелия отряд.

Поне бяхме получили по-конкретна информация. Яздехме към града на крадците с повдигнат дух.

Наложи ни се да спираме още два пъти по пътя. Пленените аргзууни потвърдиха, че някаква жена, приличаща на Шизала, била отведена към Нарлет.

След по-малко от три дни видяхме в далечината верига от планини — това беше краят на Кримзън Плейн.

След това забелязахме малък град, ограден със стени. Той изглеждаше така, сякаш беше построен от дървени трупи, покрити с изсъхнала кал.

Постройките бяха квадратни, солидни на вид, но не биха могли да се нарекат красиви.

Бяхме стигнали до Нарлет, града на крадците.

Но дали щяхме да намерим Шизала?