Майкъл Муркок
Градът на Звяра (6)

Пета глава
Отчаяният план

Поне успяхме да задържим стената след първата вълна.

Сякаш целият град се разтресе от яростната атака. Въздухът беше разкъсан от силните, гръмогласни крясъци на нападателите, замърсен от дима на запалителните бомби, изстрелвани с катапулти, напоен с миризмата на самите им тела. Тук-там се появиха пламъци, които жените и децата на Варнал бързо потушаваха. Ехтеше звън на стомана, ударена о стомана, на победоносни гласове и стонове на умиращи, свистяха оръжия.

Двамата с Шизала все още наблюдавахме от балкона, но аз изпитвах неудържимо желание да се присъединя към храбрите защитници на града. Дарнад вече беше при тях и поощряваше хората си.

Независимо от намеренията си, бях развълнуван от близостта на Шизала. Обърнах се към нея:

— Къде са останалите летателни апарати?

— Оставили сме ги за резерва — обясни ми тя. — Ще ги използваме по-късно, като изненада.

— Разбирам. Но какво мога да направя аз? Как мога да ви помогна?

— Да ни помогнеш ли? Но ти си гостенин, не трябва да се занимаваш с проблемите ни. Проявих несъобразителност, трябваше да заминеш заедно с Телем Фас Огдаи.

— Аз не съм страхливец. Добре владея меча, а вие бяхте толкова мили и гостоприемни. За мен ще е чест да се бия за вас!

Тогава тя се усмихна.

— Ти си един благороден странник, Майкъл Кейн. Представа нямам как се озова на Вашу, но чувствам, че присъствието ти тук е за добро. Тръгвай тогава, намери Дарнад и той ще ти обясни как можеш да помогнеш.

Аз се поклоних леко, напуснах стаята и се спуснах тичешком по стълбите на кулата. Долу в голямата зала цареше хаос; мъже и жени бързаха в различни посоки.

Проправих си път през тях и попитах един войник къде мога да намеря принц Дарнад.

— Чух, че най-слаба е източната стена. Вероятно ще го намерите там.

Благодарих му и напуснах двореца. Насочих се към източната стена. Главните сгради на града, солидно изградени от камък, не бяха пострадали от запалителните бомби на аргзууните, но тук-там горяха купчини тъкан и сухи клечки. Жени с малки помпи се опитваха да ги загасят.

Плътният дим изгори дробовете ми и очите ми се насълзиха. Ушите ми кънтяха от крясъци и викове, заобикалящи ме от всички страни.

А навън могъщата орда на Сините великани напираше срещу стените на града. Непобедима сила ли бяха?

Забраних на мислите си да се отклоняват в тази посока.

Най-накрая забелязах Дарнад близо до стената. Той обсъждаше нещо с други двама офицери, които сочеха нагоре към стените. Вероятно му показваха слабите места. Принцът се мръщеше замислено, устните му бяха мрачно стиснати.

— Как мога да ти помогна? — попитах, потупвайки го по рамото. Той ме погледна изморено.

— Не знам, Майкъл Кейн. Би ли могъл да ни доведеш с магическа пръчка половин милион души на помощ?

— Не — отвърнах аз, — но мога да използвам меч.

Той се поколеба. Стана ми ясно, че не е сигурен в мен. Не можех да го виня — в края на краищата, той не знаеше на какво съм способен.

В този миг от стената долетя екзалтиран вик, вик, който едва ли можеше да произхожда от карналско гърло.

Беше един от онези гръмогласни, победоносни викове, които вече бях чувал.

Всички погледи се обърнаха нагоре.

— Принце! Негодниците пробиха част от защитата ни!

Видяхме ги. Само няколко сини бойци се бяха изкатерили на стената, но ако не ги отблъснехме сега, много скоро щяха да ги последват стотици.

Без много да се замислям, измъкнах меча от колана и хукнах към най-близката рампа, водеща към върха на стената. Никога не бях си представял, че мога да тичам толкова бързо.

Извиках предизвикателно към един син аргзуун и той се извърна към мен.

Отново се разсмя с дивашкия си смях. Замахнах и той с бързо движение на тежкия си меч парира удара ми. Отскочих назад и в същия миг забелязах, че горната част на ръката му се оголи. Насочих меча и извадих късмет, успях да му пусна кръв. Великанът изрева някаква клетва и замахна към мен с другото си оръжие — бойна брадва с къса дръжка. Отново ме спаси бързината. Мушнах се под нескопосаната му защита и го прободох в корема. Острието влезе и излезе от плътта му.

Очите му сякаш се разшириха, а после с предсмъртно ръмжене той се свлече от стената.

Към мен се насочи друг, малко по-предпазлив от приятеля си. Приех атаката на чудовището.

Два пъти нападнах и двата пъти той ме парира. После нападна той. Блокирах удара му и видях, че острието ми е на сантиметри от лицето му. Натиснах напред меча и го прободох в окото.

Вече бях свикнал с оръжието си, по-добро от най-доброто, което бях използвал на Земята.

Имах също и подкрепление. Хвърлих поглед от другата страна на стената, надолу, където се вихреше една маса от синя плът, кожени брони и бляскаща стомана. Бяха издигнали подвижна стълба. Много аргзууни се катереха по нея.

Стълбата трябваше да бъде унищожена. Поставих си го за цел.

Въпреки че положението беше доста объркано и трудно можех да преценя как точно стоят нещата, обзе ме странно спокойствие.

Познато ми беше това чувство. Бях го изпитвал и преди — в джунглите на Виетнам, а и по време на сериозен дуел, докато тренирах фехтовка.

Сега, когато имах и няколко приятели наоколо, се почувствах още по-добре. Настъпих нещо. Един от моите нападатели беше изтървал бойната си брадва. Взех я с лявата ръка и премерих теглото й. Установих, че мога да си служа с нея, стига да я държа по-близо до острието.

С двете оръжия в ръце се насочих към следващия син нападател.

Той беше повел съмишлениците си по стената в посока на рампата. Стената бе достатъчно широка, за да поеме трима от нас и двама от великаните се втурнаха от двете ми страни.

В онзи момент се почувствах почти като Хораций^[1], който удържал моста, но Сините великани изобщо не приличаха на хората на Ларс Порсена^[2] и никой не викаше „назад“. Всички бяха завладени от една мисъл — да напредват на всяка цена.

Грамадните им тела настъпваха към нас — тромави, силни. Тесните им очи ни гледаха с омраза и за момент ме побиха тръпки, когато се вгледах директно в едно от лицата им. Имаше нещо нечовешко в погледа, нещо толкова примитивно, сякаш надничах в ада!

След това те се нахвърлиха върху нас.

Спомням си само яростта на боя — бързото замахване, отчаяното чувство, че трябва да удържим, трябва да победим, трябва да използваме всеки грам енергия и сръчност, за да ги отблъснем към стълбата и да я унищожим.

В началото обаче изглеждаше, че единственото, което можехме да направим, беше да задържим стената срещу тези звероподобни мъже, надвиснали над нас с огромните си, изпъкнали мускули под синята кожа, с изпълнените си с омраза тесни очи, с оръжията си, чиято тежест само беше достатъчна, за да ни помете от стената.

Помня как ме боляха китките, ръцете, гърба, краката — цялото тяло. После болката сякаш престана и усещах само странно изтръпване.

Спомням си също и убиването.

Биехме се срещу превъзхождаща ни по сила и численост орда — и убивахме. Повече от половин дузина Сини великани паднаха под мечовете ни.

Ние защитавахме нещо повече от град — защитавахме един идеал и това ни даваше морална сила, която липсваше на аргзууните.

Започнахме да напредваме, а великаните да отстъпват назад към тяхната стълба. Това преимущество ни вдъхна допълнителна сила и ние удвоихме атаката си, биейки се рамо до рамо като стари другари, независимо че аз бях странник от друга планета, дори от друго време.

И когато слънцето започна да залязва и да обсипва небето с тъмночервени и златни лъчи, ние стигнахме до стълбата.

Превземехме ли стълбата, можехме да спрем опитите на великаните да се покатерят по нея.

Докато другите съсредоточиха усилията си да спрат още някой неприятел да стигне до стената, аз започнах да чупя стълбата колкото можех по-надолу, скъсявайки я така, че да не достига повече ръба на стената. Около мен хвърчаха трески, но това не спря отчаяната ми дейност.

Накрая сметнах задачата си за завършена. Изправих се и без да обръщам внимание на оръжията, прехвърчащи покрай мен, се прицелих внимателно с брадвата, целейки средата на стълбата. После я метнах.

Тя се заби дълбоко в носещата греда. Няколко бойци от аргзууните се намираха над мястото, където бях улучил стълбата. Тяхната тежест довърши работата вместо мен — стълбата се пропука, разцепи си и се счупи.

С ужасни писъци аргзууните паднаха върху главите на другарите си, струпани около основата на стълбата.

За щастие това беше единствената стълба, която бяха успели да изправят, и то само защото приспособлението, с което защитниците избутваха стълбите, липсваше в тази част на стената.

Тази грешка беше поправена и две приспособления заеха мястото си.

Все още треперех леко от усилията си. Обърнах се с усмивка към другите. Единият беше почти момче, по-млад и от Дарнад, червенокос младеж, с лунички и чип нос. Сграбчих ръката му и я разтърсих. Очевидно този обичай му беше непознат, но той ми отвърна с подобаващ ентусиазъм, досещайки се какво означава жестът.

Протегнах ръка и към другия мъж. Той ме погледна със замъглен поглед, опита се да протегне ръка и се строполи върху мен.

Коленичих и прегледах раната му. Острието беше преминало право през него. Би трябвало да е мъртъв от часове. С наведена глава отдадох нужната почит на този храбър боец.

После се изправих, оглеждах се за Дарнад и се запитах как ли се развива битката.

Скоро се спусна нощта и запалиха факли.

Май щяхме да си отдъхнем за малко, тъй като аргзууните се оттеглиха на известно разстояние и започнаха да издигат палатки.

Спуснах се надолу по рампата. Разбрах, че Дарнад бил извикан при южната стена, но щял да отиде след това в двореца.

Вместо да го търся покрай стената, тръгнах бавно към двореца.

В преддверието на голямата зала намерих Шизала. Пазачът, който ме беше съпроводил, си тръгна и аз отново изпитах неудобство, оставайки насаме с нея. Дори и в това изтощеното състояние не можех да спра да се възхищавам на стройната й, красива фигура.

Тя ми даде знак и аз се отпуснах на възглавниците, пръснати по пода.

После ми донесе чаша базу. Поех я с благодарност и я изпих почти на една глътка. Подадох й чашата обратно, чувствайки се малко по-добре.

— Чух какво си направил — тихо заговори тя, без да ме гледа в очите. — Постъпката ти е била героична. Твоите действия може би спасиха града или поне голям брой от нашите рицари.

— Просто трябваше да постъпя така — отвърнах аз.

— Ти си много скромен герой. — Тя все още не поглеждаше към мен, но веждите й се повдигнаха малко иронично.

— Близо си до истината — отговорих в същия дух. — Как върви защитата?

Тя въздъхна.

— Задоволително, като се има предвид преимуществото на аргзууните. Те се бият добре и умело, с повече ловкост, отколкото съм смятала, че притежават. Сигурно имат добър водач.

— Съдейки по опита си, не мисля, че интелигентността е една от характерните им черти.

— Нито пък аз. Само да можехме да се доберем до водача им. Може би унищожението му би провалило техния план, може би останали без водач, те биха се разпръснали.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че е възможно. Рядко можеш да накараш аргзууни да се бият по предварително подготвена стратегия, както е в случая. Те се гордеят със своята индивидуалност — отказват да се бият по подобие на другите армии или под нечие командване. Сражението им доставя удоволствие, но те нямат дисциплината, необходима за амбициозни боеве, с армии и планирана стратегия. Очевидно имат водач, който силно ги превъзхожда, щом е успял да ги убеди да се бият, както сега.

— Как да се доберем до този водач? — разсъждавах на глас. — Не можем да се маскираме като аргзууни. Можем да се боядисаме в синьо, но трудно ще добавим осем или десет килодати към височината си — килодатът е около 10 сантиметра, — така че всеки опит да се промъкнем до палатката му, ще бъде неуспешен.

— Да — съгласи се унило тя.

— Освен — изведнъж ме осени една мисъл, — освен ако го атакуваме от въздуха.

— От въздуха ли? Да… — очите й заблестяха. — Но и тогава няма да знаем кой точно е водачът им. Те изглеждаха като голяма група еднакви бойци. Не забелязах някой да се отличава като командир сред тях. А ти?

Поклатих глава.

— И все пак той трябва да е там някъде. Днес всичко беше прекалено объркано. Нека изчакаме до зазоряване, когато ще можем да огледаме лагера им, преди да възобновят атаката си.

— Съгласна съм. А сега върви в стаята си да се наспиш. Днес си се изтощил, а утре ще имаме нужда от силата ти. Ще изпратя някой да те събуди малко преди зазоряване.

Изправих се, поклоних й се и излязох. Прибрах се в стаята си и застанах за момент до прозореца. Сладкият аромат на марсианската нощ — прохладен и някак носталгичен — сега беше пропит с мириса на война.

Как мразех тези Сини великани!

Някой беше оставил месо и плодове на масата до леглото. Не усещах глад, но трябваше да се нахраня. Измих от себе си засъхналата кръв, потта и мръсотията от изминалия ден, покатерих се на леглото и заспах мигновено.

Сутринта ме събуди същата прислужничка. Погледите, които ми хвърляше, бяха изпълнени с още по-голямо възхищение от вчерашното. Очевидно бях станал нещо като тема за разговор във Варнал. Бях едновременно поласкан и объркан. Не бях извършил нещо повече от всеки друг на мое място. Знаех, че се бях справил добре със задачата си и това бе всичко. Усетих как се изчервявам, докато вземах храната, която ми беше донесла.

До пълното разсъмване оставаше малко време — по-малко от два схатис, предположих аз. Един схатис беше приблизително една осма от земния час.

Точно когато закопчавах колана с оръжията, на вратата леко се почука. Отворих и се озовах срещу един пазач.

— Принцесата ви очаква в кулата — съобщи ми той.

Благодарих му и се запътих към помещението в кулата, където се бяхме събрали предния ден.

Шизала и Дарнад бяха там, напрегнати, в очакване изгрева на слънцето.

Кимнахме си мълчаливо.

Много скоро слънцето разпръсна златистата си светлина над бойната арена. Огря прекрасните стени на Варнал, проблесна във водата и освети тъмния лагер на аргзууните, опасващ нашия град. Казах „нашия“ град, защото точно така го възприемах, още повече сега.

Палатките им представляваха кожа, опъната върху дървени рамки. Повечето бяха с овална форма, но имаше няколко кръгли и дори квадратни. Голяма част от обикновените войни спяха направо на земята и бяха започнали да се размърдват.

Върху една от палатките, не по-голяма от останалите, се развяваше флаг. Другите не бяха украсени и като че ли обграждаха тази овална палатка в средата. За мен нямаше съмнение, че хитрият водач на аргзууните се намираше точно в нея.

— И така вече знаем къде да търсим водача им — отбелязах аз, вглеждайки се напрегнато в развяващото се знаме. На него имаше изобразено създание подобно на змия, с очи, не съвсем различни от тези на аргзууните.

— Звярът Н’аал — отговори на въпроса ми Шизала, когато я попитах какво символизира и потръпна. — Да, това е Звярът Н’аал.

— Какво… — започнах аз, но Дарнад ме прекъсна.

— Вижте — извика той, — те се готвят да нападнат.

Той се втурна в стаята и се върна с дълъг извит тромпет. Наду го с пълна сила и над града се понесе силен, меланхоличен тон. Отвърнаха други тромпети.

Рицарите на Варнал, повечето от които бяха спали на постовете си, започнаха да се приготвят за новия ден на битката. За някои от тях той можеше да се окаже и последен.

— На Телем Фас Огдаи ще му трябва поне още един ден, за да стигне до Мисхим Теп, но той сигурно вече се е отбил в най-близките градове по пътя и довечера или утре сутринта ще имаме подкрепление. Ако успеем да издържим дотогава… — промълви Шизала.

— Може и да нямаме нужда от него, ако ми дадете на заем един от летателните си апарати — казах аз. — Достатъчен е само един мъж да се спусне от въздуха върху командира на аргзууните и да го обезвреди.

— Ти си много смел — усмихна се Шизала. — Но на моторите на летателния апарат им трябва повече от половин ден, за да загреят. Дори и да ги включим сега, едва ли ще бъдат готови по-рано от вечерта.

— Тогава предлагам да наредите веднага да ги включат — казах разочаровано, — защото не е ясно дали няма да се наложи да се използва и тази възможност.

— Ще постъпя, както предлагаш. Но ти ще загинеш, ако осъществиш намерението си.

— Може и да си заслужава — отвърнах кротко аз.

Тя се извърна от мен и аз се зачудих защо. Може би ме смяташе за глупав и тъп досадник, който знае само как да умре. Нали вчера бях успял да я обидя, държейки се нетактично и нахално. Превъзмогнах чувствата си. Нямаше никакво значение какво си мисли тя, казах на себе си.

Въздъхнах. Нямах представа от устройството на въздушния апарат и не знаех как да ускоря загряването на двигателите му. Очевидно беше система с бавна реакция — вероятно много сигурна и защитена срещу глупаци, но в момента определено бих предпочел нещо по-бързо, макар и по-несигурно.

Струваше ми се, че Шизала нарочно се опитва да затрудни изпълнението на плана ми. Почудих се защо.

Дарнад остави тромпета и ме прегърна през рамо.

— Готов ли си да дойдеш с мен?

— Иска ли питане. Трябва да ми кажеш само как мога да съм най-полезен.

— Вчера не бях сигурен в теб — усмихна се той. — Но това вече не важи за днес.

— От което съм доволен. Сбогом, Шизала.

— Сбогом, сестро.

Тя не отговори на никого от двама ни. Запитах се да не би да съм я обидил с нещо. Все пак не познавах обичаите на Вашу и може да съм го направил, без да искам.

Нямаше време за подобни размишления.

Много скоро стените на Варнал се разтресоха от нова атака. Помагах навсякъде, изсипвах варели с нагорещена мазнина, хвърлях камъни, замерях ги със собствените им копия.

Те, изглежда, не ценяха особено собствения си живот, а още по-малко този на другарите им. Както Шизала беше отбелязала, бяха бойци индивидуалисти и въпреки че участваха в организирана масова атака, трябваше да потискат инстинктите си. На няколко пъти забелязах някои от тях да се бият помежду си, докато върху останалите им съмишленици се сипеха нашите „снаряди“.

Към средата на деня малко беше загубено или спечелено, като се изключи, че отбранителите бяха готови да изпопадат от умора, а нападателите разполагаха със свежи подкрепления. Научих, че системата с подкрепленията беше нещо чуждо за аргзууните и това беше нов озадачаващ фактор за атаката им.

Макар силни и страховити, до този момент аргзууните никога не били представлявали голяма заплаха, тъй като не можели да се задържат дълго време в голяма група. Освен това тази атака, така далеч от родните им места, една атака без предупреждение, говореше за фантастично планиране и гениалност. Можеше да говори и за предателство, помислих си, без да го споделя, за съюзник, позволил на ордата да мине през земите му, правейки се, че не я забелязва. Все още малко ми беше известно за политиката на Вашу, за да продължавам с предположенията си.

Следобед помогнах на членовете на техническия екип да укрепят стените на местата, където бяха силно повредени от катапултите и тараните на аргзууните.

След една по-сложна манипулация се извърнах да избърша потта от челото си и видях Шизала, застанала зад мен.

— Изглежда, нямаш проблеми да се справяш с всичко — усмихна се тя.

— Проверката за добрия учен е проверка и за добрия войник — усмихнах й се в отговор аз.

— Предполагам, че е така.

— Докъде стигна подготовката на летателния апарат?

— Ще бъде готов малко преди мръкване.

— Добре.

— Ще ти трябва специално обучен пилот.

— Надявам се да го осигурите.

Тя наведе поглед.

— Ще бъде направено.

— Между другото — продължих аз, — мислила ли си по въпроса, че аргзууните може да са преминали покрай някой ваш „съюзник“, който се е направил, че не ги забелязва?

— Изключено. Никой от съюзниците ни не би извършил подобно предателство.

— Не ми се сърди, но макар и да съм впечатлен от достойнството на карнала, не съм убеден, че всички народи на Вашу го притежават. Особено след като се сблъсках вече с една толкова различна от карнала народност, колкото човек не може да си представи.

Тя стисна устни.

— Сигурно грешиш.

— Може би. Но това обяснение звучи най-правдоподобно. Какво би станало например, ако Мисхим Теп бяха…?

Очите й заблестяха сърдито.

— Значи това е в основата на подозрението ти — ревност към Телем Фас Огдаи! Е добре, нека тогава ти изясня, че царят на Мисхим Теп е най-старият приятел и съюзник на баща ми. Заедно са водили множество битки. Връзките на взаимопомощ между двата народа съществуват от векове. Това, което намекваш, е не само неуместно, а и подло!

— Исках само да кажа…

— Не казвай нищо повече, Майкъл Кейн! — Тя се завъртя на пети и си тръгна.

Мога да ви призная, че в този момент интересът ми към битката почти се изпари.

Но само три схатис по-късно бях вече част от малка група рицари, отбраняващи една пролука в стената, пробита от аргзууните.

Стомана святкаше, кръв пръскаше, мирис на смърт се стелеше наоколо. Стояхме до разрушената стена и се биехме с десет пъти повече на брой Сини великани. Те бяха смели и издръжливи, но им липсваше нашата интелигентност и бързина, а също и изгарящата надежда да задържим града на всяка цена. Тези три предимства ни помагаха да изравним силите и дори да устояваме на жестоката атака.

По едно време се сражавах с един аргзуун по-едър от останалите. Около мощния си врат носеше огърлица от човешки кости, а шлемът на главата му се състоеше от няколко големи черепа на диви животни. Изглежда беше някакъв вид командир.

В двете си ръце държеше по един грамаден меч и ги въртеше пред себе си, все едно че беше перка на самолет.

Отстъпих пред силата на атаката му и кракът ми се подхлъзна в локва кръв. Паднах по гръб, а той, ухилен ликуващо, се приготви да ме довърши.

Вдигна двата меча, готов да прониже простряното ми тяло. Не знам как успях да се извъртя и срязах единия му прасец, като съвсем целенасочено се прицелих в мускула точно зад коляното.

Кракът му се подгъна и великанът изрева от силната болка. После и другият му крак поддаде и той щеше да се строполи върху мен.

Едва успях да изпълзя настрани и да се махна от пътя му. Със страхотен трясък противникът ми се просна върху натрошените камъни. Обърнах се и го довърших с един удар на меча.

Късметът, провидението, а може би справедливостта бяха на наша страна онзи ден. Не мога да обясня по друг начин как успяхме да удържим града срещу нашествениците.

Но го направихме. Точно четири схатис преди залез напуснах стената и си тръгнах към хангарите, които ми бяха посочили предишния ден.

Хангарите представляваха покрити сгради близо до централния площад. Бяха три, издигнати един до друг. Покривите бяха от метал, вероятно сплав, която ми беше непозната.

Входовете бяха малки, човек с моите размери едва можеше да се промуши. Зачудих се как ще излезе навън летателния апарат.

Открих Шизала в първия хангар, в който влязох. Тя надзираваше работата на няколко мъже, които завъртаха един летателен апарат върху лебедка.

Отблизо странният овален кораб беше още по-красив. Беше очевидно колко невероятно древен е. Излъчваше аура на изминали хилядолетия. Гледах го омаян.

При влизането ми Шизала, стиснала устни, не ме поздрави.

Поклоних й се леко. Чувствах се неудобно.

От кораба се разнасяше леко бучене. Той приличаше по-скоро на бронзова скулптура, отколкото на средство за придвижване. Сложната конструкция говореше за съзидателен разум, по-висш от известните ми.

До входа му водеше обикновена въжена стълба. Приближих се и я опитах на здравина.

Осмелих се да погледна въпросително към Шизала.

Отначало тя отказваше да срещне погледа ми, но после посочи с ръка към кораба.

— Качвай се. Пилотът ти ще дойде всеки момент.

— Няма много време — напомних й аз. — Трябва да приключим преди да падне нощта.

— Добре ми е известно — беше студеният й отговор.

Започнах да се изкачвам по люлеещата се стълба, стигнах отвора и влязох в кораба.

Беше обзаведен богато. Тапицерията беше от някакъв зелен материал със златни нишки. В отдалечения край се намираше таблото за управление, също така прекрасно изработено и фино украсено както останалата част от кораба. Ръчките бяха от месинг, а може би и от злато. В един шкаф имаше малък екран, телевизионно оборудване, което даваше много по-широк изглед навън, отколкото илюминаторите.

След като разгледах вътрешността на кораба, седнах в едно кресло, за да обмисля плана за убийството, защото то си беше точно това, и зачаках с нетърпение пилота.

Чух го да се изкачва по въжената стълба. Бях с гръб към входа и не го видях, като влезе.

— Хайде. Имаме малко време.

— Знам — разнесе се гласът на Шизала. Тя се приближи към таблото за управление и седна пред него.

— Шизала! Опасно е! Това не е работа за жена!

— Така ли? И кого предлагаш? Имаме само няколко пилота и аз съм единствената на разположение.

Не бях убеден, че ми казва истината, но нямахме време за губене.

— Тогава бъди внимателна. Твоят народ има по-голяма нужда от теб, отколкото аз, не забравяй отговорността си към тях.

— Това никога няма да се случи — отвърна тя. Стори ми се, че долових в гласа й горчивина, която в този миг не можех да си обясня.

Тя се зае с уредите и корабът, лек като перце, започна да се издига към тавана.

Когато покривът се плъзна настрани, разбрах как корабите напускат хангарите. Над нас беше тъмносиньото небе на късната вечер. Двигателите заръмжаха по-силно.

Извисихме се над града и се обърнахме към лагера на аргзууните. Забелязах, че започваха да се приготвят за нощта, според обичая им.

Планът ни беше прост. Корабът щеше да се спусне ниско над палатката на водача на аргзууните. Аз щях да се спусна бързо по въжената стълба. Отгоре палатката имаше отвор, покрит с лека материя, вероятно за по-добро проветряване. Отворът беше достатъчен, за да мине през него човек. Трябваше да се спусна през него, да изненадам водача, да го предизвикам на бой и бързо да го неутрализирам.

Съвсем прост план, но такъв, който изисква бърза реакция и отлична преценка за времето и точно попадение.

Докато се приближавахме към лагера, катапултите им ни обстрелваха с големи камъни. Бяхме го предвидили. Но също така бяхме предвидили и последиците — изхвърлените камъни, разбира се, падаха обратно в лагера и съвсем естествено бойците протестираха срещу собствената си артилерия, която се опитваше да им натроши костите. Обстрелването спря.

Много скоро стигнахме до обекта на целта ни.

По сигнал от Шизала отидох до вратата и отпуснах още малко от стълбата, навита на макара.

Хвърлих й един поглед, но тя не се обърна към мен. Погледнах надолу. Можех да видя флага със Звяра Н’аал, потръпващ от лекия бриз, който се беше появил.

Лицата на стотици аргзууни бяха обърнати към мен. Те очакваха от нас атака. Надявах се да не се досетят какъв вид ще има.

Поглеждайки надолу към тях, се почувствах като муха, спускаща се в гнездо на големи паяци. Събрах цялата си смелост, изтеглих меча си с едно движение, извиках още веднъж на Шизала и залюлях въжената стълба, докато се озова точно над отвора в палатката на водача.

Аргзууните викаха и тичаха наоколо. Няколко копия профучаха покрай мен. Някъде около три метра над отвора реших, че моментът беше сега или никога.

Пуснах стълбата и полетях към палатката.