Майкъл Муркок
Градът на Звяра (3)

Втора глава
Поразяващата истина

Дори и в спомените ми Варнал е по-реален, отколкото Чикаго или Ню Йорк някога могат да бъдат. Разположен е в тиха долина между хълмовете, които марсианците наричат Зовящите хълмове. Оцветени в зелено и златисто, те са покрити с високи дървета и когато вятърът се промъква помежду им, човек чува звуци, наподобяващи нежни, далечни зовящи гласове.

Самата долина е широка и равна. Има едно относително голямо, горещо езеро. Градът е построен около езерото, над което се издигат нежни, зелени къдрици пара, които се вият около кулите на Варнал. Повечето от елегантните постройки на Варнал са високи и бели, но няколко са изградени от необикновен син мрамор, добиван наблизо. Някои имат златни нишки, което ги кара да блестят на светлината. Градът е ограден от стена от същия син мрамор със златни нишки. На кулите се веят пъстри флагчета, а на балконите седят красивите му жителки. Най-грозната от тях би могла да спечели конкурса за красота в Уинсвил, Охайо, или дори в Чикаго, или в който и да е голям град от нашия свят.

Когато за първи път попаднах във Варнал, воден от онова прекрасно момиче, аз ахнах от възхищение. Тя, изглежда, възприе реакцията ми като комплимент, какъвто и беше, усмихна се с гордост и каза нещо на неразбираемия си език.

Реших, че не сънувам, защото собственото ми въображение просто не беше способно да създаде такова видение на великолепие и красота.

Но къде бях? Тогава все още не знаех. Как бях попаднал там? И досега не мога напълно да си отговоря.

Замислих се над втория въпрос. Очевидно, предавателят на материя беше допуснал грешка. Вместо да ме изпрати в приемника на лабораторията в същата сграда, беше ме запратил през пространството, а може би и през времето, в един друг свят. Не би могло да бъде Земята, или поне не и Земята по мое време. Не би могло да бъде и Марс — единствената най-вероятна друга планета от Слънчевата система — защото тя беше мъртва, без въздух, само червен прах и лишеи. Но размерите на Слънцето и по-слабата гравитация говореха за Марс.

В това замаяно състояние на предположения позволих на момичето да ме преведе през златните врати на града, по улиците, разделени на три платна, към една сграда от блестящ бял камък. Хората — мъже и жени — облечени, ако това е най-подходящата дума за облеклото им, подобно на момичето, поглеждаха с любезно любопитство към бялата престилка и сивите панталони, с които все още бях облечен.

Качихме се по стъпалата на сградата и влязохме в огромна зала с окачени по стените знамена в различни цветове, с избродирани върху тях странни емблеми, митични същества и думи, изписани със знаци, които също напомняха санскритската азбука.

Около залата се издигаха пет галерии, а в средата бликаше фонтан. Няколкото човека, които стояха и разговаряха там, махнаха приятелски на момичето, а на мен хвърлиха същия поглед на любезно любопитство, с който ме бяха удостоили и на улицата. Прекосихме залата, излязохме през друга врата и се изкачихме по едно вито стълбище от бял мрамор. Спряхме на площадката, където тя отвори една врата, която отначало ми се стори, че беше от метал, но като я разгледах по-отблизо, установих, че беше от дърво с изключителна твърдост и полировка.

Стаята, в която се озовах, беше доста малка. Мебелировката беше оскъдна, по пода бяха разхвърляни няколко ярко оцветени животински кожи, а покрай стените — няколко шкафа.

Момичето отиде до един от шкафовете и извади два метални обръча, в които бяха вградени блестящи скъпоценни камъни, абсолютно непознати за мен. Тя постави единия на главата си и ми показа, че трябва да направя същото с другия. Взех обръча и го нагласих.

Изведнъж в главата ми прозвуча глас. За секунда се изумих, но после се досетих, че това вероятно беше някакъв вид устройство за телепатична връзка, нещо, за което ние, физиците, само предполагахме, че съществува.

— Поздрави, страннико! — каза гласът, а аз виждах как устните на момичето се движат, оформяйки онези прекрасни, чуждоземни звуци.

— Откъде си?

— От Чикаго, Илинойс — отвърнах, по-скоро за да проверя устройството, отколкото да й дам информация, която бях сигурен, нямаше да означава нищо за нея.

Тя се намръщи.

— Звучи много приятно, но не ми е познато. Къде точно е това място на Вашу?

— Вашу? Този град в страната Вашу ли се намира?

— Не, Вашу е цялата планета. Градът се нарича Варнал, столица на народа карнала, това е моят народ.

— Имате ли астрономия? — попитах аз. — Изучавате ли звездите?

— Да. Защо питаш?

— Коя планета е тази по отношение на Слънцето?

— Четвъртата подред отдалечена от Слънцето.

— Марс! Това е Марс! — извиках аз.

— Не те разбирам.

— Съжалявам. По някакъв начин съм пристигнал тук от третата планета, която ние наричаме Земя. Там се намира Чикаго!

— Но на третата планета, Негула, няма хора. Само влажни джунгли и чудовищни зверове.

— Откъде знаете толкова много за тази планета?

— Наши екипажи я посетиха и донесоха снимки.

— Вие имате междузвездни кораби, но… — Чувствах се объркан. Беше прекалено невероятно, за да го възприема веднага. Разпитах я по-подробно и скоро научих, че Земята, която нейните хора познаваха, не беше Земята, която бях напуснал. Най-вероятно това беше Земята, съществувала преди милиони години, по време на ерата на динозаврите. По някакъв начин пространство и време се бяха пресекли. Предавателят на материя имаше повече способности, отколкото бяхме предполагали!

Още нещо ме озадачи. Не забелязах хората в града да разполагат със сложни технологии, но въпреки това имаха междузвездни кораби.

— Как става това? — попитах я аз.

— Ние не сме построили междузвездните кораби. Те са ни подарък от шеев, също както и тези корони на мисълта. Ние също имаме наука, но тя не може да се сравнява с огромната мъдрост и познания на шеев.

— Кои са тези шеев?

— Те са велики и само някои от тях са останали живи. Те са най-древният народ на Вашу. Нашите философи се опитват да разгадаят произхода им, но ние знаем малко за тях.

Оставих този въпрос и реших, че сега беше моментът да се представя.

— Казвам се Майкъл Кейн.

— Аз съм Шизала, брадхинака на Варнал и владетелка, когато отсъства брадхи.

Разбрах, че брадхи беше нещо еквивалентно на нашия „цар“, макар титлата да не предполагаше, че човекът, който я носи, разполага с абсолютна власт. Водач може би беше по-точно, или защитник? Брадхинака означаваше нещо като принцеса, дъщеря на царя.

— А къде е брадхи?

Видях как лицето й се натъжи и тя погледна към земята.

— Баща ми изчезна преди две години — по време на един поход, преследвайки аргзуун. Вероятно е бил убит или ако е бил пленен, се е самоубил. По-добре да умреш, отколкото да си затворник при Сините великани.

Изказах й моите съболезнования и реших, че сега не е най-подходящо да попитам какво значи аргзуун и Сините великани. Очевидно, споменът за загубата на баща й силно я разстрои, но се овладя, за да не натоварва с мъката си друг човек.

Веднага изпитах желание да я успокоя. Но имайки предвид, че не знаех нищо за техните норми на поведение и нрави, вероятно можеше да се получи обратното.

Тя докосна диска.

— Трябва да носим тези неща само в началото. Шеев са ни дали друга машина, с която ще можеш да усвоиш говоримия ни език.

Ние продължихме да разговаряме известно време и аз научих още за Марс — или Вашу, както бях започнал да наричам планетата.

На Марс имаше много нации, някои настроени приятелски към карнала, някои — не. Всички те говореха разбираеми версии на един основен език. Всъщност така предполагахме и на Земята — че първоначално езикът ни е бил общ, но в нашия случай промените са били значителни. Това не се беше случило на Вашу.

На Марс все още имаше морета, каза ми Шизала, но очевидно те не бяха толкова обширни както на Земята. Варнал, столица на народа карнала, беше една от многото държави с мъгляво определени граници, които съществуваха върху огромна площ по-голяма (но с подобно географско разположение) от целия континент Америка.

Пътуванията се осъществяваха основно по два начина. По-често това ставаше с дахара — ездитно и впрегатно животно с голяма сила и издръжливост. Някои от народите разполагаха с летателни апарати. Доколкото разбрах, те бяха разработени на ядрена технология, която никой от хората на Вашу не разбираше. Научих, че те не били подаръци от шеев, а някога са били техни. Бяха невероятно стари и когато се повредяха, не можеха да се заменяте нови. Използваха ги само за спешни случаи. Също така имаха кораби с атомни двигатели и различни кораби с платна.

С тях плуваха по малкото реки на Вашу, реки, които с всяка изминала година намаляваха. Имаха пистолети — Шизала ми показа нейния. Беше добре изработено оръжие, с дълго дуло и удобна дръжка. Не можех да видя какво изстрелваше и на какъв принцип действаше, но от накъсаните обяснения на Шизала заключих, че е някакъв вид лазерен пистолет. Какво невероятно количество енергия е събрано в камерите му, помислих си аз. Ние, учените, винаги сме оспорвали създаването на лазерен ръчен пистолет, тъй като за енергията, необходима за възпроизвеждане на лазерния лъч — силно фокусирана светлина, която може да среже и стомана — трябва много голям генератор. Тези пистолети не бяха подаръци от шеев, но вероятно са били намерени в техните изгубени или изцяло разрушени от далечните прадеди на Шизала градове. След като зарядът им се изчерпеше, те не можеха да се презаредят.

Техните асшазард — или междузвездни кораби — бяха пет на брой. Три от тях принадлежаха на карнала, а останалите — на два съседни приятелски народа — иридала и уалавала. Въпреки че имаше пилоти, които да ги управляват, никой на Вашу не знаеше как работят.

Друга придобивка, която само някои избрани народи бяха получили от тайнствените шеев, беше серум на дълголетието, който веднъж приет, нямаше нужда да се взема повече. На всеки беше разрешено да го използва и това им даваше живот до две хиляди години! Поради тази причина на Вашу се раждаха малко деца и населението оставаше относително малобройно. Не звучи зле, помислих си аз. Можех да слушам Шизала с часове, но накрая тя прекъсна с усмивка въпросите ми.

— Първо трябва да ядем. Вечерята ще бъде сервирана скоро. Ела.

Последвах Шизала и слязохме в голямата зала, където сега бяха наредени няколко големи маси. Около тях седяха мъже и жени на карнала — красиви и симпатични, и разговаряха весело.

Всички те се изправиха учтиво, но не сервилно, когато Шизала зае своето място на една от масите. Тя ми посочи стола вляво от нея и аз седнах. Храната изглеждаше странно, но ухаеше приятно. Срещу мен, от дясната страна на Шизала, седеше тъмнокос мъже идеално телосложение. На дясната си китка носеше обикновена златна лента и държеше ръката си на масата така, че лентата да се вижда. Явно се гордееше с нея и искаше да я забележа. Предположих, че беше някакъв вид украшение и повече не й обърнах внимание.

Шизала го представи като брадхинак — или принц Телем Фас Огдаи. Името не звучеше като карналско и скоро ми стана ясно, че принц Телем Фас Огдаи е от града на Мисхим Теп, приятелски народ, на около три хиляди километра на юг. Изглежда, че обичаше да говори, но аз, естествено, не разбирах какво казва. Само човек, носещ обръча, можеше да се свързва с мен.

От лявата ми страна седеше приятен млад мъж с дълга, светлоруса коса. Той полагаше големи усилия, за да ме накара да се почувствам като у дома, като ми предлагаше храна, напитки, и ми задаваше любезни въпроси чрез Шизала, която ни превеждаше. Това беше Дарнад, по-малкият брат на Шизала. Очевидно, наследяването на трона на Варнал се определяше от възрастта, а не от пола.

Дарнад беше главен пукан-нара на Варнал. Научих, че пукан означава рицар, а пукан-нара — водач на рицарите. Главният пукан-нара се избираше с гласовете на народа — от всички граждани и рицари. От това заключих, че Дарнад е на този пост не по благоволение, а го е спечелил със смелост и интелигентност. Макар че беше очарователна личност, хората от Варнал явно не съдеха за човека само по външността му, а по неговите заслуги и постижения.

В края на вечерята бях започнал вече да разбирам някои думи от езика на Вашу. Събрахме се в съседната стая, където ни поднесоха безалкохолна напитка, наречена базу — подсладено питие, което, откровено казано, тогава не ми допадна много, не и толкова, колкото старото изпитано кафе. По-късно установих, че човек привиква с него и започнах да го предпочитам пред кафето. Също като кафето и базу беше слаб стимулант.

Независимо от базуто, започна да ми се доспива и Шизала веднага се досети.

— Стаята ти е готова — предаде ми тя телепатично. — Може би вече искаш да се оттеглиш.

Признах, че изненадващите преживявания през този ден ме бяха поизтощили. Повикаха един прислужник и Шизала се качи заедно с нас на втория етаж на двореца. Стаята се осветяваше от матова крушка.

Шизала ми показа един звънец, закачен на въже, много подобен на старомодните звънци на Земята. С него можех да извикам слугата. На тръгване тя остави нейния обръч, като преди това ми каза, че всеки знае да си служи с него, дори и прислужникът.

Леглото представляваше широка, твърда пейка, покрита с тънък дюшек. Върху него беше метната голяма кожена завивка, която изглеждаше прекалено дебела, като се има предвид, че денят беше доста топъл. На друг леглото сигурно щеше да се види прекалено аскетично, но на мен ми харесваше.

Захвърлих дрехите си и заспах почти мигновено. Събудих се само веднъж по средата на марсианската нощ, която, разбира се, беше по-дълга от нашата, вкочанен от студ. Не бях предположил, че температурата може така рязко да падне. Увих се в завивката и скоро заспах отново.