Майкъл Муркок
Градът на Звяра (13)

Дванайсета глава
Бърлогата на Звяра Н’аал

— Заведете го в покоите ми — нареди Хоргул на пазачите. — Искам първо да го разпитам.

Принудиха ме да вървя след нея през лабиринт от студени, ветровити коридори, осветени от топящи се факли. Стигнахме до една голяма врата, изработена от тежко дърво с грубо изковани сребърни орнаменти по нея.

Отвориха вратата. Влязохме в просторна стая, затоплена от голям огън в единия й край, бучащ зад метална решетка. В стаята имаше изобилие от кожени килими и тежки тъкани. По стените висяха гоблени — несъмнено бяха плячка от нападнати градове, тъй като изработката им беше изключителна. Дори и прозорците бяха покрити, което обясняваше топлината в стаята.

Близо до огъня беше поставена тежка ракла. Отгоре имаше стакани с вино и купи с плодове и месо. В другия край на стаята, срещу огъня, стоеше голямо, покрито с кожа кресло. Наоколо бяха разхвърляни пейки и столове с дърворезба.

Макар и не толкова уютни в сравнение със стандарта на цивилизования юг, покоите на кралицата бяха луксозни, в пълна противоположност на условията на живот на обикновените аргзууни.

Над огнището висеше гоблен, но той не беше така добре изработен като останалите. Изобразяваше създанието, което вече бях видял на знамето на кралицата — тайнствения Звяр Н’аал. Изглеждаше зловещ. Забелязах, че пазачите избягват да го поглеждат.

Разбира се, бях все още здраво вързан. Не представлявах опасност за Хоргул и тя освободи стражата. Закрачи пред мен и ми хвърляше странни, любопитни погледи. Стоях с изправен гръб и гледах над главата й. Това продължи известно време, но аз се постарах лицето ми да не изразява нищо и продължих да гледам напред.

Неочаквано тя спря пред мен, замахна с дясната си ръка и ме удари силно през устата. Запазих позата си.

— Кой си ти, Майкъл Кейн?

Не й отговорих.

— Има нещо в теб. Нещо, което никога не съм усещала в друг мъж. Нещо, което мога да се науча да харесвам. — Гласът й беше станал по-мек и тя пристъпи към мен. — Наистина го мисля, Майкъл Кейн. Съдбата ти няма да е много приятна. Но ти можеш да я промениш…

Запазих мълчание.

— Майкъл Кейн, аз съм жена. И то… чувствителна жена. — Тя се засмя леко и някак подигравателно. — Станала съм това, което съм, по независещи от мен обстоятелства. Искаш ли да чуеш защо аз съм кралица на аргзууните?

— Искам да знам къде е Шизала, нищо друго — казах накрая аз. — Къде е тя?

— Все още нищо не й се е случило. Може би нищо няма и да й се случи. Предвидила съм й интересна съдба. Няма да я убия, но ще я превърна в полезна слугиня. Предпочитам да запазя владетелката на Варнал като раболепна робиня, отколкото да я убия…

Мислите ми препускаха. И така, Шизала нямаше да умре, поне засега. Почувствах облекчение. Дарнад щеше да разполага с достатъчно време да се опита да я освободи. Отпуснах се, дори мисля, че се усмихнах.

— Изглеждаш ми в добро настроение. Значи не изпитваш някакви чувства към мен? — Хоргул като че ли с нетърпение очакваше отговора.

— А защо трябва да изпитвам? — излъгах аз.

— Това е добре — каза тя сякаш на себе си. Гъвкава като пантера, тя отиде до креслото и отпусна в него прекрасното си тяло. Продължавах да стоя на същото място, но се втренчих в пламтящите й очи. След известно време тя сведе поглед.

Загледана в пода, Хоргул започна разказа си:

— Бях единайсетгодишна, когато аргзууните нападнаха караваната, в която заедно с родителите си пресичахме северните граници на Владнияр. Убиха много, включително майка ми и баща ми, но взеха също и роби. Сред тях бях и аз…

Съзнавах, че се опитва да събуди съчувствието ми и ако историята й беше вярна, бях склонен да изпитам съжаление към детето, което е била. Но не можех да оправдая престъпленията, на които бях свидетел.

— В онези времена аргзууните бяха разделени. Много често пещерата ставаше бойно поле на враждуващи отряди. Те бяха разделени на фамилни кланове и кръвосмешението беше нещо обичайно. Единственото, което можеше да ги обедини за кратко време, беше страхът им от Звяра Н’аал, обитаващ подземията под пода на главната пещера. Той се хранеше с аргзууни, които бяха основната му плячка. Промъкваше се, нападаше, после отново изчезваше. Аргзууните вярваха, че Звярът е въплъщение на Рахарумара, тяхното главно божество, и не правеха никакъв опит да го убият, дори когато можеха, му принасяха в жертва роби.

Когато станах на шестнайсет години, бях избрана за една от тези, с които трябваше да нахранят Звяра. Но аз вече усещах в мен някаква сила, сила, която ми даваше възможност да карам другите да изпълняват волята ми. Е, не в големи мащаби — все пак бях само една робиня, — но поне облекчаваше живота ми. Странно, че именно Звярът Н’аал извади силата ми наяве.

Щом плъзна новината, че Звярът е тръгнал към Голямата пещера, аз и още неколцина като мен — роби и престъпници аргзууни, бяхме вързани и оставени на предполагаемия му път. Много скоро той се появи и изтръпнала от ужас го наблюдавах как започна един по един да поглъща спътниците ми. Вторачих се в очите му. Подтикната от някакъв инстинкт, запях монотонно. Не знам какво точно се случи, но той ми отвърна. Можех да общувам с него чрез съзнанието си, можех да му заповядам.

Тя замълча и ме погледна. Аз не реагирах.

— Върнах се в този град, Черния град, а Звярът Н’аал ме следваше като домашно животно. Наредих да издълбаят дълбока дупка и в нея затворихме звяра. Аргзууните ме гледаха със суеверно страхопочитание. По-късно реших, че имам право на възмездие за всичките години на мизерия и робство и планирах завладяването на целия континент. По различни канали събрах информация за юга и системата им на защита. След което приведох в действие първия етап на своя план. Готова бях да чакам години, за да постигна победа, но вместо това.

— Бе победена, и то заслужено. Годините, прекарани при аргзууните, са те променили, Хоргул, толкова са те променили, че за теб вече няма надежда.

— Глупак! — Тя скочи от креслото и се притисна с разкошното си тяло към мен, галейки гърдите ми. — Глупак! Аз имам и други планове — не съм победена. Известни са ми много тайни. Притежавам много по-голяма власт, отколкото предполагаш. Майкъл Кейн, ти би могъл да споделиш с мен всичко това. Казах ти вече, никога не съм познавала мъж като теб — смел, красив, волеви. Но в теб има и още нещо — нещо тайнствено, което те прави така различен от обикновената измет на Вашу, каквато съм и аз. Стани мой крал, Майкъл Кейн…

Говореше нежно, хипнотизиращите й очи бяха впити в моите и нещо ставаше в съзнанието ми. Почувствах топлина, еуфория. Започнах да си мисля, че предложението й е примамливо.

— Майкъл Кейн, обичам те!

По необяснима за мен причина точно това изречение ме спаси. То върна съзнанието ми към реалността. Както бях вързан, отблъснах вкопчените й в мен ръце.

— Аз не те обичам, Хоргул — заявих твърдо. — Не бих могъл да изпитвам нещо друго освен отвращение към човек, извършил това, което си направила ти. Сега разбирам как сте довели така лесно Шизала, с твоята хипнотична сила! Е, с мен няма да успееш!

Тя ме пусна и когато заговори отново, гласът й беше нисък, вибриращ.

— Предчувствах, че ще стане така. Може би точно това ме привлича в теб, фактът, че можеш да устоиш на силата ми. Много малко успяват, дори и онзи звяр Н’аал не може.

Направих няколко крачки назад и потърсих начин да се измъкна. Изглежда, тя се досети за намеренията ми. Сега лицето й представляваше същинска маска на омраза.

— Чудесно, Майкъл Кейн. С твоя отказ избираш съдбата, която ти бях отредила. Стража!

Грамадните войни аргзууни влязоха.

— Отведете го! Изпратете вестители до всички аргзууни, които са се завърнали. Все още не са много, но им кажете да дойдат. Кажете им, че ще бъдат свидетели на жертвоприношение на Рахарумара!

След това ме отведоха.

Прекарах заедно с пазачите си известно време в помещение близо до изхода на двореца. После ме поведоха навън, по гадно миришещите улици на Черния град. Зад нас се оформи процесия от аргзууни, в началото бяха двама, трима, впоследствие станаха повече. Един Син великан, който вървеше до пазачите, изравни крачка с мен и ми хвърли странен поглед, който не успях да разгадая. Воинът беше без броня, предположих, че я беше загубил по пътя на връщане към Черния град. На гърдите му имаше следа от прясна рана. После излязохме от града и аз забравих за него.

Гледката извън града приличаше на средновековна картина, изобразяваща ада. Големите огньове бучаха, изпращайки трепкащата, задимена светлина над каменистата равнина, която представляваше дъното на пещерата. Грамадните аргзууни, които ме придружаваха, приличаха на демони. Огньовете, бяха огньове, на които печаха грешниците. А на мен ми предстоеше да се срещна със създание, което вероятно беше древно копие на Сатаната.

Хоргул беше вече там, застанала на платформа, до която водеха шест стъпала и стоеше с гръб към нас, протегнала ръце. От двете й страни ярко горяха мангали, които я осветяваха добре. Аргзууните започнаха да оформят обръч около платформата и да се нареждат около нещо, което вече отблизо видях, че е шахта.

Пазачите ми спряха пред първото стъпало и застанаха в очакване. Всички гледахме към Хоргул. Тя пееше, нещо монотонно. Не разбирах думите, за мен те бяха само звуци, но ме накараха да потреперя. Забелязах, че оказваха същия ефект и върху доста от аргзууните.

От шахтата се разнесе шум на плъзгащо се тяло. В следващия момент отстрани на платформата се показа огромна плоска, змиевидна глава, която се поклащаше в ритъма на песента на Хоргул.

Аргзууните замърмориха в суеверен страх и започнаха да се поклащат в такт с главата. Тя беше в противен жълтеникав цвят. От муцуната излизаха извити нагоре дълги зъби. От нея се разнасяше неприятна миризма. Изведнъж тя разтвори челюстите си и с ужасяващо съскане разкри бездънната си уста и огромен, раздвоен език.

Пеенето на Хоргул ставаше все по-тихо и по-тихо, поклащането по-леко. Пригласяното от страна на множеството почти не се долавяше и накрая внезапно настана пълна тишина.

Изведнъж тишината бе нарушена от писък, долетял зад гърба ми.

— Не! Не!

Обърнах глава и видях кой бе изпищял.

— Шизала! — извиках неволно. Мръсниците я бяха довели тук, за да стане свидетел на смъртта ми. Дори и отдалеч забелязах, че бузите й са мокри от сълзи. Тя се дърпаше в ръцете на двамата великани, които я държаха. Опитах да се измъкна и да изтичам към нея, но пазачите ме спряха.

— Остани жива! — извиках й аз. — Трябва да живееш! Не се страхувай! — Не можех да й кажа, че в този момент Дарнад язди назад към цивилизацията, за да потърси помощ за спасението й. Но се надявах моят вик да означава нещо за нея. — Остани жива!

Нейният глас слабо ми отговори:

— О, Майкъл Кейн, аз, аз…

— Тишина! — Хоргул беше с лице към нас и се обръщаше не само към поданиците си, но и към двама ни с Шизала. — Доведете пленника до края на шахтата.

Избутаха ме напред. Погледнах надолу, където се беше свил Звярът Н’аал. Странно интелигентните му очи отвърнаха на погледа ми с нещо като — потръпнах при тази мисъл — мрачен хумор!

— Днес Звярът Н’аал е в добро настроение — каза Хоргул отгоре. — Ще си поиграе с теб, преди да те погълне.

Опитах се да не показвам ужаса, който ме изпълваше.

— Хвърлете го долу! — заповяда Хоргул.

Бях хвърлен в шахтата при звяра — вързан и безпомощен.

Успях да се приземя на крака на няколко метра от мястото, където все още лежеше свито на кълбо грамадното змиеподобно създание и ме гледаше с всяващите ужас очи.

И тогава ненадейно долетя вик. Вдигнах глава. Един воин аргзуун гледаше надолу към мен — същият, когото бях забелязал по-рано да ме поглежда особено. В едната си ръка държеше меч, а в другата — бойна брадва. Но какво правеше той?

Чух как Хоргул крещи на стражата:

— Спрете го!

В следващия момент аргзуунът скочи долу и застана до мен. Вдигна меча и тогава проумях какво става.