Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (7)

5

Дърветата на Ендор бяха високи хиляда фута. Стволовете им, покрити с влакнеста ръждивокафява кора, се извисяваха нагоре като колони, някои от които дебели като кули, други тънки като куки. Листата им бяха вретеновидни и източени, сочни и така избуяли, че разпръсваха слънчевите лъчи в безброй синьо-зеленикави отражения по земята.

Доста нагъсто сред тези древни гиганти растяха обичайните видове на горската флора — борове, различни широколистни дървета с чепати стволове и рядък листак. По земята растеше предимно папрат, но на места толкова гъста, че приличаше на меко зелено море, разлюляно от горския ветрец.

Такава беше цялата луна: зелена, дива, тиха. Светлината се процеждаше през надвисналите клони като златната кръв на боговете, а въздухът потрепваше като живо същество. Беше и топло, и студено. Това представляваше Ендор.

Откраднатата имперска совалка стоеше насред сечище на много мили от главната площадка за приземяване на Империята.

Беше маскирана под купчина клонки, шума и мъх. На фона на гигантските дървета малкият кораб приличаше на играчка. Металният му корпус би изглеждал съвсем нелепо тук, но добре че не се виждаше.

На хълма, точно срещу сечището, бунтовниците вече си пробиваха път по една стръмна пътека. Лея, Чуи, Хан и Люк вървяха напред, а отзад в индианска нишка ги следваха пораздърпаните щурмоваци на ударния отряд. Този отряд беше съставен от елитните войници на Съюза на бунтовниците. На външен вид представляваха разпасана банда, но всеки един от тях бе специално подбиран по инициативност, съобразителност и безстрашие. Някои от тях бяха добре обучени командоси, други — престъпници, пуснати на свобода, при условие че няма да се опитат да избягат, но всички до един ненавиждаха Империята със страст, която обезсилваше собственото им чувство за самосъхранение. Всички знаеха, че това е най-важната атака. Знаеха, че ако не успеят да унищожат генератора на предпазния щит, бунтът им е обречен. Втора такава възможност няма да има.

Така че не беше нужно някой да им напомня да си отварят очите на четири, докато безшумно се прокрадват по горската пътека. Всеки един добре съзнаваше отговорната си мисия.

Арту и Си-Трипио вървяха в края на колоната. Закръглената като кубе глава на Арту се въртеше непрекъснато, а сензорните му светлини не спираха да мигат при вида на безкрайно високите дървета, които ги заобикаляха отвсякъде.

— Бии-дууп! — обърна се той към Трипио.

— На мен пък не ми харесва — раздразнено му отвърна неговият златен приятел. — Какъвто си ни е късметът, тук сигурно гъмжи от чудовищни дроидояди.

Войникът, който вървеше пред Трипио, се обърна рязко и му направи знак да мълчи.

На свой ред Трипио се обърна към Арту и му прошепна да не издава звук.

Всички бяха изнервени и напрегнати.

Отпред Чуи и Лея вече бяха стигнали гребена на хълма. Залегнаха, за да пропълзят последните няколко фута, след което надникнаха над гребена. Чубака вдигна огромната си лапа, с което даде знак на останалите да спрат. Изведнъж гората като че потъна в глуха тишина.

Люк и Хан напредваха по корем към мястото, където Чуи и Лея им посочиха гъстата папрат и ги предупредиха да не гъкват. Под тях, на малка полянка до бистро езеро, двама от имперските патрули си бяха стъкмили временен лагер. Подгряваха си обяда върху портативна печка. Спидерите им бяха паркирани наблизо.

— Не е ли по-добре да ги заобиколим? — прошепна Лея.

— Ще изгубим много време — тръсна глава Люк.

Хан надникна иззад една скала.

— Точно така, а ако случайно ни зърнат и докладват за нас, тогава всичко отива на кино.

— Дали са само двама? — Лея продължаваше да бъде скептично настроена.

— Да поогледаме — усмихна се Люк и лекичко въздъхна; отговориха му с усмивка — всички разбираха, че това е началото и оттук нататък мърдане няма.

Лея даде знак на групата да остане по местата си; след това тя, Люк, Хан и Чубака се запромъкваха към лагера на патрулите.

Почти бяха стигнали до полянката, въпреки че храсталакът още ги прикриваше, когато Соло ненадейно изпълзя най-отпред.

— Стойте тук! — дрезгаво изкомандва той. — Двамата с Чуи сами ще се справим. — И ги озари с най-пленителната си усмивка.

— Тихо — предупреди го Люк, — може да са…

Но преди да успее да довърши думите си, Хан и косматият му приятел изскочиха напред и се втурнаха към полянката.

— … повече от двама — довърши Люк, но вече на себе си, и погледна към Лея.

Тя сви рамене.

— Нима си очаквал нещо друго? Има хора, които просто не се променят.

Но преди Люк да й отвърне, откъм полянката долетя страхотна шумотевица. Двамата залегнаха ниско, после плахо погледнаха нататък.

Хан и един от патрулите ожесточено си разменяха юмруци. Хан изглеждаше страшно доволен. Другият патрул, който очевидно възнамеряваше да избяга, яхна спидера си, но докато се мъчеше да запали мотора, Чуи стреля с лазерния си арбалет. В същия миг нещастният патрул се блъсна в изпречилото се на пътя му огромно дърво; последва кратка сподавена експлозия.

Лея извади лазерния си пистолет и се втурна към мястото на боя. Люк я последва. Но щом се затичаха, наоколо им изсвистя серия от изстрели и това ги накара отново да залегнат. В суматохата Лея изгуби оръжието си.

Леко зашеметени, двамата вдигнаха очи точно в мига, когато още двама от имперските патрули се появиха в отсрещния край на полянката и се затичаха към скритите си в шубрака спидери. Патрулите прибраха пистолетите си, закопчаха кобурите, метнаха се върху спидерите и запалиха моторите.

Лея се изправи на крака, олюля се и посочи с ръка:

— Погледни там, още двама!

— Виждам ги — отвърна Люк и също се изправи. — Стой тук!

Но Лея си беше наумила друго. Изтича до изоставения спидер, запали го и потегли. Искаше да догони бягащите патрули. Профуча край Люк, който успя да се метне на седалката зад нея, и двамата се понесоха с шеметна скорост.

— Средният ключ, бързо! — обади се той над рамото й, като се опитваше да надвика рева на ракетните мотори. — Заглуши им радиовръзката!

Точно когато Люк и Лея излетяха да преследват имперските патрули, Хан и Чуи се справиха и с последния си противник.

— Ей, чакайте! — извика им Соло, но те вече се бяха отдалечили и разбира се, не го чуха. Той се ядоса, хвърли оръжието си на земята и седна; ударният отряд от командоси на бунтовниците се спусна по хълма към сечището.

Люк и Лея се носеха сред гъстия листак на няколко фута над земята: Лея на кормилото, Люк зад нея. Двамата имперски патрули бяха набрали добра преднина, но при скорост двеста мили в час Лея беше по-добрата — пилотските умения просто бяха в кръвта й.

От време на време изстрелваше по един откос от лазерното оръдие на спидера, но все още разстоянието беше голямо, за да ги улучи. Вместо в движещите се цели, изстрелите попадаха в стволовете, разтрошаваха кората на дърветата и подпалваха сухите храсталаци, а моторите ловко завиваха, като на косъм избягваха дебелите внушителни клони.

— Приближи ги още! — извика й Люк.

Лея даде газ и намали разстоянието. Патрулите усетиха, че опасността ги дебне вече отблизо и рискуваха с рязък завой наляво, после надясно, промушвайки се през тясна пролука между два ствола. Един от моторите закачи дървото, олющи кората му, за миг патрулът изгуби равновесие и контрол над машината, което значително намали скоростта му.

— Мини край него! — извика Люк в ухото на Лея.

Лея се приближи толкова много, че навигаторните витла на двете машини задраха едно в друго и зловещо изскърцаха. За част от секундата Люк се прехвърли на спидера на патрула, сграбчи го за врата и го бутна на земята. Облеченият в бяла униформа воин на Империята се удари в едно дърво, чу се зловещо изпукване на счупени кости и той се просна безжизнен сред морето от папрат.

Люк пое кормилото, изпробва някои от ключовете на таблото, даде газ и полетя след Лея. Сега и двамата се втурнаха след другия патрул.

Носеха се над земята, избягвайки на милиметър сблъсъка с безброй препятствия, подпалвайки след себе си сухи клони и съчки. Поеха на север и прелитайки над едно дере, зърнаха още двама имперски патрули, които си почиваха. В следващия миг обаче патрулите бяха вече по петите им, яростно стреляйки с лазерните си оръдия. Люк, който все още караше зад Лея, извика:

— Ти поеми онзи отпред, а аз ще се заема с двамата отзад.

Лея се стрелна напред. В същия миг Люк включи ретроракетите и машината почти се закова намясто. Двамата патрули профучаха от двете му страни, без да успеят дори малко да намалят скоростта си. Люк отново натисна газта, както и бластерите, превръщайки се от преследван в преследвач.

На третия път улучи целта си и единият от патрулите пусна кормилото, падна на земята, блъсна се в огромен камък и лумна в пламъци.

Колегата му само погледна към горящата купчина и включи на суперскорост. Люк обаче не го изпускаше от погледа си.

Много по-напред от тях, Лея и първият патрул продължаваха шеметния си слалом между вратичките от вековни стволове и ниско надвиснали клони. При толкова много завои тя просто не можеше да набере скоростта, която й бе необходима, за да го догони. Тогава се устреми право нагоре под невероятно остър ъгъл и изчезна от погледа му.

Патрулът се обърна, не я видя и това още повече го стъписа. Недоумяваше какво се е случило — дали се е отървал от преследвачката си, или това е само някакъв номер. Съвсем скоро обаче я забеляза. Спускаше се сякаш от самия връх на дърветата с натиснат спусък. Машината на патрула пое първия откос отблизо. Но скоростта на Лея бе толкова голяма, че тя не успя да прецени правилно момента на атаката си и подмина патрула. Преди да успее да се преориентира, той извади пистолета си и стреля.

Тя изгуби контрол над спидера, но скочи навреме — точно преди машината да се разбие в едно гигантско дърво. Лея се изтърколи невредима в дол, пълен със сплетени пълзящи шубраци, изгнили пънове и плитка тинеста кал. Последното нещо, което видя, бе оранжево кълбо сред облак от димящи храсталаци, след което потъна в непрогледен мрак.

Патрулът погледна зад себе си в движение, видя експлозията и ехидно се усмихна. Но когато обърна лице напред, самодоволното му изражение изчезна, защото вече не можеше да избегне препречилото пътя му дърво. Миг по-късно всичко свърши сред ярки пламъци и дим.

Междувременно Люк бързо се приближаваше към последния патрул. Докато лъкатушеха между дърветата, Люк намали скоростта, а после се изравни с имперския войник. За да го избегне, войникът свърна рязко и удари машината си в тази на Люк — и двамата загубиха равновесие, като на косъм избегнаха полуповаленото дърво на пътя им. Патрулът мина под него, Люк — над него, но прескачайки го, се заби право в спидера на измъкващия се отдолу патрул. Навигационните им витла се заклещиха едно в друго.

По форма спидерите напомняха едноместна шейна с дълги тънки пръти, подаващи се от предницата, и с чувствителни елерони за управление на върха на прътите. С така заклещените си навигационни витла двете машини се понесоха като една, въпреки че всеки от двамата можеше да управлява своята.

Патрулът зави рязко вдясно, като се опита да блъсне Люк в изпречилата се на пътя им млада горичка. Но в последната секунда Люк наклони тежестта си наляво, от което двата заклещени спидера се изправиха почти хоризонтално — Люк отгоре, патрулът отдолу.

Патрулът престана да се съпротивлява и премести тежестта си в същата посока, както и Люк. Двете машини се завъртяха на триста и шейсет градуса и отново се върнаха в хоризонтално положение, само че този път точно пред Люк се бе изпречило огромно дърво.

Без дори да се замисли, той скочи от спидера си. След по-малко от секунда патрулът сви рязко вляво — навигационните витла се разединиха, спидерът на Люк се блъсна в секвоята и експлодира.

Люк се изтърколи по мъхест склон. Патрулът изви нагоре, направи един кръг и започна да го търси.

Люк тъкмо се измъкваше от храстите, когато преследвачът му връхлетя с пълна скорост и стрелящо лазерно оръдие. Люк запали лазерния си меч и се приготви за бой. Оръжието му отбиваше всеки изстрел, но не можеше да спре връхлитащата го машина. Още миг и машината ще премаже тялото на младия джедай. Но в последния миг Люк отскочи встрани с прецизността на матадор, изправен пред ракетен бик, и отсече навигационните витла на спидера с един-единствен замах на лазерния си меч.

Машината се разлюля, завъртя се като пияна и след секунда вече представляваше спираловиден стълб от огън и дим.

Люк прибра лазерния си меч и тръгна да търси другите.

 

 

Совалката на Вейдър изви край незавършената част от Звездата на смъртта и плавно се прибра в главния хангар. Стълбичката се спусна безшумно и Господаря на мрака тихо заслиза по леденостудените стоманени стъпала. Бързите му крачки бяха изпълнени с хладна решителност.

Главният коридор беше пълен с придворни, които очакваха аудиенция с Императора. Вейдър сви презрително устни — глупаци, всички до един. Надути ласкатели с кадифени роби и гримирани лица; ухаещи на парфюм свещеници, които се интересуваха само от себе си; мазни търговци на услуги, приведени под тежестта на скъпоценни камъни и бижута, още топли от плътта на предишния им, току-що издъхнал собственик; леки жени и необуздани мъже.

Вейдър не понасяше тази долна сган. Невъзмутимо ги подмина, без дори да вдигне очи, въпреки че мнозина от тях биха дали мило и драго за един благосклонен поглед от страна на високоуважавания Господар на мрака.

Стигна до асансьора, който отвеждаше към Императорската кула, но вратата бе затворена. Тежковъоръжени стражи с червени наметала стояха от двете страни на шахтата. Вирнали брадички, те сякаш не забелязаха присъствието на Вейдър. Един офицер излезе от сянката, в която се бе скрил, пристъпи напред и застана пред Господаря на мрака, за да препречи пътя му.

— Не може да влезете — каза му той с равен глас.

Вейдър реши да не си хаби думите, вдигна ръка с разперени пръсти и ги насочи към гърлото на офицера. В същия миг офицерът започна да се задушава. Коленете му омекнаха, лицето му посивя.

Задъхвайки се, проговори:

— Това е… заповед… на Императора.

Вейдър отпусна хватката си от разстояние. Офицерът си пое дъх и рухна на пода целият разтреперан, после разтърка врата си.

— Ще изчакам да ме приеме, когато му е удобно — каза Вейдър. Обърна се и се загледа през панорамния прозорец. В далечината блестеше зелената като листо луна Ендор — носеше се из черното пространство, а светлината й струеше като от някакъв вътрешен източник на енергия. Вейдър почувства, че тя го привлича като магнит, като вакуум, като факла в тъмна нощ.

 

 

Хан и Чуи клекнаха един срещу друг в двата края на горското сечище, притихнаха, всеки окуражен от близостта на другия. Останалите от ударната им група се отпуснаха, доколкото това бе възможно, разпръснаха се около тях по двама, по трима и зачакаха.

Дори Трипио се умълча. Седеше до Арту и си лъскаше пръстите на ръцете по липса на по-добро занимание. Едни си поглеждаха часовниците, други си преглеждаха оръжието, а следобедното слънце бавно захождаше.

Арту седеше неподвижен, само малкият му радарен екран, който стърчеше от горната част на синьо-сребристото му кубе, се въртеше и сканираше околността. Излъчваше спокойното търпение на целесъобразна функционалност, типична за всяка добре изпипана програма.

Неочаквано избибика.

Трипио преустанови вманиаченото си лъскане и уплашено погледна към гората.

— Някой идва — преведе той.

Без да трепнат, останалите приготвиха оръжието си. Изпращя настъпено клонче. Затаиха дъх.

Люк излезе от шубрака и унило запристъпя към сечището. Всички си отдъхнаха и свалиха вдигнатото оръжие. Съсипан от умора, той въобще не им обърна внимание. Отпусна се на земята до Соло и изпъшка от немощ.

— Тежък ден, нали, хлапе? — подхвърли му Хан.

Люк се изправи на лакът и се усмихна. Какво неимоверно усилие наистина, и то за какво? За да се справи с двама имперски патрули, а истински трудната част от мисията им тепърва предстоеше. Хан обаче не падаше духом и тази негова черта бе истински дар Божи. Люк си помисли, че трябва да има повече такива хора.

— А най-тежкото още не е започнало — отвърна му той.

Соло се загледа към гората в посоката, от която дойде Люк.

— Къде е Лея?

Лицето на Люк мигом се угрижи.

— Не е ли тук?

— Мислех, че е с теб — едва забележимо повиши глас Хан.

— Разделихме се — обясни Люк. Двамата си размениха тревожни погледи и бавно се изправиха на крака.

— По-добре да я потърсим.

— Не искаш ли да починеш още малко? — предложи му Хан. По посърналото лице на Люк се четеше голяма умора, а трябваше да бъде във форма за предстоящата атака, за която и без това силите им не достигаха.

— Не, трябва да намерим Лея — каза тихо той.

Хан кимна, не искаше да спори. Даде знак на заместник-командира на бунтовническия отряд, който веднага притича и отдаде чест.

— Тръгвай с отряда! — нареди му Соло. — Ще се срещнем направо при генератора на щита в 0.30.

Офицерът пак отдаде чест и веднага се зае да прегрупира войниците си. След минута те вече се изтегляха в гората, доволни, че са се отървали от това изнервящо бездействие.

Люк, Чубака, генерал Соло и двата дроида поеха в обратна посока. Отпред вървеше Арту, а въртящият се радар на главата му търсеше типичните параметри на неговата изчезнала господарка; другите го следваха отблизо.

 

 

Първото нещо, което Лея усети, бе левият си лакът, потънал в локва вода, и прогизналият ръкав върху него.

Когато понечи да го извади от водата, цялата й ръка изтръпна от болка, която се усилваше при всяко ново движение. Реши да не мърда известно време.

Но в следващия миг до ушите й достигнаха звуци. Първо от цопването на лакътя във водата, после от шумолене на листа и отдалечено чуруликане на птички. Горски звуци. Изпъшка, пое си дъх и в този миг й се стори, че чува ръмжене.

След това до ноздрите й достигнаха най-различни миризми: на влажен мъх, на свежи листа, на мед, както и аромат на редки цветя.

Вкусът усети заедно с миризмите — вкус на кръв върху езика си. Отвори и затвори уста няколко пъти, за да разбере откъде идва кръвта, но не успя. Това помръдване обаче й разкри и други болезнени места — главата, врата, гърба. Отново раздвижи ръце и отново болките се усилиха, затова се отпусна безпомощно и реши да не мърда.

След това сетивата й започнаха да усещат различните температури. Слънцето бе стоплило пръстите на дясната й ръка, докато дланта, останала на сянка, студенееше. Лек ветрец разхлади краката й. Лявата й длан, допряна до кожата на стомаха, бе съвсем топла.

Усети, че… се разсънва.

Не искаше да погледне контузеното си тяло и здраво стискаше очи, защото знаеше, че веднъж видени, нещата се превръщат в действителност, а нараненото й тяло съвсем не беше действителността, която искаше да види. Бавно и неохотно тя все пак отвори очи. Пред взора й всичко плувна в мъгла. Неясни очертания в кафяво и сиво потрепериха пред очите й, после станаха по-ярки, по-зелени и се изгубиха в далечината. Най-накрая успя да фокусира погледа си.

И пак така бавно в полезрението й попадна еуокът.

Странно, дребно, космато същество, застанало на три стъпки от лицето на Лея, самото то не по-високо от три фута. Имаше големи, тъмнокафеникави, любопитни очи и къси малки лапи с пръсти. От главата до петите беше покрито с мека кафява козина и приличаше на куклата Уоки, с която Лея обичаше да си играе като дете. Всъщност, когато зърна надвесеното над нея същество, тя си помисли, че това е сън, с който размътеното й съзнание я бе върнало към детството.

Но не беше сън. Беше един еуок и той се казваше Уикет.

Не беше съвсем безопасен, защото като се вгледа в него, Лея видя завързан на кръста му нож. Но това бе всичко, което носеше, като изключим тънкия кожен плащ, покриващ главата му.

Двамата се изгледаха изпитателно, без да помръднат. Еуокът имаше вид на озадачен; очевидно не разбираше точно какво представлява тази принцеса, нито с какви намерения се подвизава тук. А в момента Лея имаше едно-единствено намерение — да види дали ще успее да се изправи.

На първо време успя само да седне, и то със страхотно пъшкане.

Този звук подплаши малката пухкава топка и тя отстъпи назад, спъна се и падна.

— Иииип! — изскимтя еуокът.

Лея заоглежда тялото си — искаше да види дали сериозно се е наранила. Дрехите й бяха разпокъсани; цялата бе в драскотини, синини и ожулвания, но по всичко личеше, че няма нищо счупено. Тревожеше я обаче мисълта, че не знае къде се намира. Отново изпъшка.

Този път еуокът не издържа. Скочи, грабна едно четирифутово копие и заплашително го насочи към нея. Предпазливо я обиколи, без да я изпуска от поглед, но като че ли го правеше повече от страх, отколкото от враждебност.

— Ей, я престани! — ядоса му се Лея и раздразнено бутна копието му встрани. Само това й липсваше сега — да я ръчка някакво си плюшено мече. После додаде по-нежно:

— Нищо лошо няма да ти сторя.

Изправи се енергично и запристъпя от крак на крак, за да се увери, че е във форма. Еуокът уплашено отстъпи назад.

— Не се бой! — каза му Лея с успокоителен тон. — Искам да видя какво е останало от машината ми. — Малкото същество като че ли миряса поне за момента.

Краката й леко се огъваха, но все пак се добра до овъглените останки от спидера, които представляваха полуразтопена купчина в основата на полуизгоряло дърво.

Отдалечи се от еуока, а той, подобно на плашливо кутре, взе това за добър знак и тръгна по петите й. Лея се наведе и вдигна от земята лазерния пистолет на имперския патрул; това бе всичко, останало от него.

— Скочила съм съвсем навреме — поздрави се тя мислено.

Еуокът огледа катастрофиралата машина с големите си блестящи очи, кимна, поклати глава, а после заскимтя продължително и гласовито.

Лея седна на един пън и въздъхна. Сега вече очите й бяха на нивото на еуока и двамата пак се изгледаха изпитателно.

— Работата е, че тук съм като в затвор — сподели тя. — А и дори не знам къде е това „тук“.

Тя подпря глава с ръце. Размисли се върху положението и разтри наболяващите я слепоочия. Уикет седна до нея и взе да имитира движенията й до най-малка подробност — сложи главата си в лапките, подпря лакти върху коленете, а после издаде една сподавена еуокска въздишка на искрено съчувствие.

Лея веднага оцени жеста му, разсмя се и почеса малкото космато същество между ушите, а то замърка като котенце.

— Случайно да ти се намира радиостанция? — попита го тя на шега, но си мислеше, че докато говори с него на глас, все нещо може да й хрумне. Еуокът премига няколко пъти, после я погледна озадачено. Лея се усмихна. — Разбира се, че не ти се намира.

Изведнъж Уикет замръзна на мястото си; ушите му потрепераха нервно, вдигна нос и задуши въздуха. Наклони глава на една страна в поза на изострено внимание.

— Какво има? — попита Лея. Очевидно нещо не беше наред. После го долови и тя: приглушено шумолене в храсталака, колебливи стъпки.

Еуокът скочи и нададе силен, изпълнен с ужас писък. Лея извади пистолета си и на мига се скри зад пъна; Уикет се сви на кълбо и се притисна в нея. Отново настъпи тишина. Напрегната и несигурна, Лея насочи сетивата си към близкия шубрак. Приготви се за атака.

При цялата й готовност лазерният изстрел, който дойде от високо вдясно, я изненада. Избухна точно пред пъна и ги обсипа с дъжд от зарево и борови иглички. Тя бързо отговори на огъня с два кратки откоса, но в същия миг усети нещо зад гърба си. Извъртя се и видя един имперски патрул, надвесил се над нея с опряно в главата й оръжие. Протегна ръка, за да получи пистолета от Лея доброволно.

— Аз ще се погрижа за това — рече й той.

Изневиделица зад пъна се стрелна космата ръка и заби нож в крака на патрула. Мъжът зави от болка и заподскача на един крак.

Лея бързо се наведе и вдигна от земята изхвръкналия му пистолет. Залегна, изтърколи се, стреля и уцели патрула право в сърцето.

Гората отново утихна, погълна шума и отблясъците, сякаш никога не ги е имало. Лея остана да лежи на мястото си леко задъхана, в очакване на второ нападение. Но такова не последва.

Уикет подаде рошавата си глава иззад пъна, огледа се и уплашено измърмори нещо на собствения си език.

Лея скочи на крака, обходи околността леко приведена, като непрекъснато въртеше глава наляво-надясно. За момента изглеждаше безопасно. Тя махна с ръка на топчестия си нов приятел.

— Хайде да се махаме оттук.

Навлязоха в гъсталака на гората, Уикет мина отпред да пробива път. Отначало Лея се чувстваше доста неуверена, но той настойчиво я подканяше с пискливите си подвиквания и я дърпаше за ръкава. Така че много скоро тя се остави да я води малкото зверче и послушно тръгна подире му.

Умът й се зарея свободно, докато краката й пъргаво я понесоха между гигантските дървета. Поразяваше я не толкова миниатюрният ръст на еуока, колкото собственият й нищожен ръст на фона на тези дървета. Някои от тях бяха по на десет хиляди години и толкова високи, че погледът въобще не стигаше до върхарите им. Бяха като храмове на животворната сила, която тя владееше; бяха дървета, протегнали клоните си към цялата Вселена. Лея се почувства възвишена от тяхното величие и смалена от големината им.

Почувства се и самотна — тук, сред тази гора от гиганти. Цял живот бе прекарала сред хора — гиганти: баща й, великият сенатор Органа; майка й, тогава министър на образованието; по-големите й приятели, все гиганти…

Но тези дървета! Приличаха на огромни удивителни, обявили своето несъмнено превъзходство. Бяха тук. По-стари от времето. Щяха да останат тук и след като Лея си отиде, след като бунтът свърши, след като Империята…

В този миг самотата й като че ли се стопи и тя отново почувства, че е част от тези прекрасни уравновесени същества. Част от тях, въпреки времето и пространството, свързана с тях чрез неспокойна жива сила, която…

Мислите й като че я дообъркаха. Хем е част, хем не е част. Не й беше съвсем ясно. Чувстваше се едновременно голяма и малка, смела и страхлива. Чувстваше се като искрица, пълна с творческа енергия, танцуваща около огъня на живота… танцуваща подир едно потайно дундесто мече, което я придумваше все по-навътре и по-навътре в гората.

Именно за това се бореше Съюзът на бунтовниците — да запази тези добри космати същества, обитаващи вековните гори, защото те винаги спасяват от гибел уплашените смели принцеси. Лея много искаше приятелите й да са живи и здрави, за да може да им разкаже за всичко това.

 

 

Лорд Вейдър излезе от асансьора и застана пред входа на тронната зала. Светлинните кабели от двете страни на шахтата хвърляха призрачни отблясъци върху лицата на застаналите на пост императорски войници. Той решително тръгна надолу по коридора, после нагоре по стълбите и раболепно спря зад трона. Коленичи и остана неподвижен.

Миг след това чу гласа на Императора.

— Стани! Стани и говори, приятелю!

Вейдър се изправи, тронът се завъртя и Императора се обърна с лице към него.

Двамата се разбираха с очи, а очите им общуваха през светлинни години и неизбродими селения. И сега, през пропастта, която ги делеше, Вейдър отговори:

— Повелителю, малък отряд на бунтовниците е успял да проникне през щита и се е приземил на Ендор.

— Да, знам. — В гласа му нямаше и следа от изненада, по-скоро се усещаше някакво задоволство.

Вейдър забеляза това и продължи:

— Синът ми е с тях.

Императора смръщи чело едва забележимо. Гласът му остана спокоен, студен, пронизан от леко любопитство.

— Сигурен ли си?

— Почувствах го, повелителю мой. — Думите му прозвучаха като оскърбление. Вейдър знаеше, че Императора се страхува от младия Скайуокър, страхува се от силата в него. Рицарят джедай можеше да бъде привлечен към тъмната страна на Силата само с обединените усилия на Вейдър и Императора. Той повтори думите си, наблягайки на собствената си неповторимост. — Почувствах го.

— Странно, че аз не съм — промърмори Императора и присви очи. И двамата знаеха, че Силата не беше всесилна, че с нея никой не беше непогрешим. Тя черпеше заряд от съзнанието, въображението и прозорливостта. Разбира се, Вейдър и синът му бяха по-силно свързани един с друг, отколкото Императора с младия Скайуокър. Но затова пък Императора бе усетил нови, непознати до този момент взаимно пресичащи се влияния и едно огъване в Силата, което не можеше да разтълкува.

— Дали чувствата ти са избистрени, а, Вейдър?

— Съвсем недвусмислени са, повелителю мой. — Той ясно усещаше присъствието на сина си, което го пареше, изгаряше го, подмамваше го и виеше в ушите му със собствен глас.

— Тогава трябва да отидеш на луната-убежище и да го причакаш — отвърна му Император Палпатин. — Щом чувствата ти са недвусмислени, значи е така.

— Той ще дойде ли при мен? — скептично попита Вейдър, защото по този въпрос не чувстваше нищо друго, освен отчуждение.

— По собствена воля при това — побърза да го увери Императора. Трябваше да бъде по собствена воля, иначе всичко е загубено. Един дух не може да бъде покварен насила, той трябва да бъде подмамен. Трябва сам да се включи в пъкленото дело, и то активно. Трябва да го пожелае. Люк Скайуокър знаеше всичко това, но все още неохотно обикаляше край пъкления пламък като котка. Съдбите никога не могат да бъдат разгадани с абсолютна точност, но Скайуокър щеше да дойде, това бе сигурно.

— Предвидил съм го. И състраданието му към теб ще го довърши. — Състраданието винаги е било слабото място на джедаите и такова ще си остане докрай. Там те винаги ще бъдат уязвими. Такава слабост Императора нямаше.

— Момчето ще дойде при теб и тогава ти ще ми го доведеш.

Вейдър се поклони ниско.

— Както обичаш.

Императора освободи Вейдър с небрежен жест. Потънал в мрачни предчувствия, Вейдър излезе от тронната зала, качи се на совалката и отлетя към Ендор.

 

 

Люк, Чуи, Хан и Трипио с мъка си пробиваха път през шубрака. Най-отпред вървеше Арту и антената му непрекъснато се въртеше. Невероятно бе как този малък дроид успяваше да прокара пътека и през най-гъстата джунгла, при това с лекота; нищо не можеше да се опре на острите му крачни резачки, които безпощадно кастреха и оформяха тънка просека.

Изведнъж обаче Арту спря и всички зад него затаиха дъх. Радарът му бясно се завъртя, той изписука и се втурна напред, като едновременно с това възбудено предаваше.

След него Трипио задъхано превеждаше.

— Арту казва, че ракетните спидери са наблизо… О, боже!

Двамата излязоха насред сечището пред другите. А после всички се скупчиха ужасени пред овъглените отломки от три спидера и останките от няколко имперски патрула.

Пръснаха се да разгледат наоколо, но освен парче, откъснато от якето на Лея, нищо друго не намериха. Хан обаче не се поддаде на уплахата, а седна да помисли.

Трипио се обади с равен глас:

— Сензорите на Арту не откриват никаква друга следа от принцеса Лея.

— Наистина се надявам, че отдавна се е измъкнала оттук — каза Хан и обходи с поглед дърветата. Не искаше и да си помисли, че я е загубил. След всичко, което се бе случило, той просто отказваше да повярва, че е възможно нещата да свършат зле.

— По всичко личи, че се е натъкнала на патрулираща двойка — каза Люк, колкото да не мълчи. Никой от тях не искаше да прави прибързани заключения.

— Според мен се е измъкнала — отвърна му Хан някак троснато. Беше се обърнал към Люк, но по-скоро говореше на себе си.

Единствено Чубака не проявяваше никакъв интерес към покритата с отломъци поляна. Стоеше загледан в гъстия шубрак, бърчеше нос и душеше въздуха. После изрева и се втурна напред. Другите хукнаха подир него.

Арту изписука тихо и нервно.

— Какво си надушил? — сопна му се Трипио. — Моля те, изразявай се по-точно.

Колкото повече групата напредваше, толкова по-високи ставаха дърветата. Върховете им въобще не се виждаха, а стволовете им бяха необятни. После растителността като че ли пооредя, което улесни движението им, но ги обзе усещането, че се смаляват. Ужасно усещане.

Изведнъж шубракът свърши и се откри нова поляна. В средата й имаше забит кол, върху който се ветрееха парчета сурово месо. Групата се спря, после предпазливо приближи кола.

— Какво е това? — Трипио зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички.

Чубака стоеше с вирнат във въздуха нос, изпаднал в нещо като обонятелен делириум. Първо изостана от другите, но после не издържа, пристъпи напред и посегна към едно от парчетата месо.

— Чакай! — изкрещя Люк. — Недей…

Но твърде късно. В мига, в който месото бе свалено от кола, отвсякъде ги обгърна огромна мрежа, оплете ги и ги вдигна високо над земята като купчина безпомощно мятащи се крака и ръце.

Арту нададе паническо свирукане, защото беше програмиран така, че положението с главата надолу не му понасяше, а и уокито зарева с все сила.

Хан извади една космата лапа от устата си и изплю кълбо косми.

— Браво, Чуи. Страшна я свърши. Само за стомаха си мислиш…

— Спокойно — обади се Люк. — Дайте да помислим как да се измъкнем. — Опита да освободи ръцете си, но не успя; едната се бе оплела в мрежата зад гърба му, а другата бе затисната от крака на Трипио.

— Дали някой ще успее да извади лазерния ми меч?

Най-отдолу лежеше Арту. Протегна една от резачките си и взе да прерязва примките на мрежата.

В същото време Соло се пресегна покрай Трипио с надеждата да стигне лазерния меч на Люк, който висеше на кръста му. Но Арту беше изрязал вече голяма дупка и от разместването Хан заби нос в лицето на дроида преводач.

— Дръпни се, златен жезъл, това не са ти дворцови игри.

— А ти питаш ли ме как аз се чувствам? — сопна му се Трипио. — Като въобще не съм програмиран за такива ситуации.

— Съчувствам ти — отвърна му Хан, но в същия миг Арту преряза и последната примка и всички тупнаха на земята. Поотърсиха се, седнаха, огледаха се да видят дали няма пострадали и тогава забелязаха, че са обградени от двайсетина дребни същества с пухкава козина, с кожени качулки или шапки, войнствено вдигнали копия.

Едно от тях се приближи до Хан, размаха копие пред лицето му и изскрибуца нещо на собствения си език.

Соло махна копието му с досада и рече сърдито:

— Я по-далеч от мен!

Друг един еуок обаче се раздразни и се нахвърли срещу Хан. Той пак отмахна копието му, но мечето успя да му разрани ръката.

Люк посегна да извади лазерния си меч, но тогава трети еуок излезе напред, блъсна по-агресивните си приятели да не му се пречкат и сърдито изписука нещо, което много приличаше на смъмряне. Като видя това, Люк реши да не посяга към меча си.

Но Хан беше ранен и доста ядосан. Тъкмо да извади пистолета си и Люк го спря с поглед.

— Недей, нека да изчакаме — рече той. Бен го беше учил никога да не преценява възможностите на едно същество по външния му вид и никога да не бърка действията му с мотивите за тях. Люк, разбира се, не знаеше какво представляват тези пухкави кожени топки, но интуицията му подсказваше да не бърза.

Хан хвана ранената си ръка и като че се успокои. Еуоките ги наобиколиха и събраха всичкото им оръжие. Дори Люк се прости с лазерния си меч. Чуи зарева недоволно.

Арту и Трипио тъкмо се измъкваха от захлупилата ги мрежа, когато еуоките отново се скупчиха и взеха възбудено да говорят един през друг.

Люк се обърна към златния дроид.

— Трипио, разбираш ли за какво говорят?

Трипио се изправи и започна да опипва златото си за вдлъбнатини или пропуквания.

— Ох, главата ми! — изплака той.

При вида на изправеното му в цял ръст тяло еуоките се разпискаха и размахаха лапи.

Трипио се обърна към един от еуоките, за когото реши, че трябва да е техният водач. Двамата размениха няколко реплики, след което еуокът въздъхна и се просна в краката на лъскавия дроид. След миг и останалите го последваха. Трипио погледна приятелите си малко смутено и сви рамене.

Чуи изрева озадачено. Арту изписука колебливо. Хан и Люк наблюдаваха метаните на мечетата с нескрит интерес и пълно недоумение.

После някой даде знак и всички започнаха да скандират в един глас.

Хан се облещи срещу Трипио.

— Какво толкова им каза?

— Мисля, че им казах „добър ден“ — взе да се извинява Трипио и добави: — Може и да греша, но те говорят на един толкова примитивен диалект… Изглежда, ме смятат за нещо като бог.

Чубака и Арту решиха, че това е ужасно смешно и избухнаха в истерично лаене и писукане. Мина доста време, преди да се успокоят. На Чубака дори сълзи му потекоха.

Хан поклати глава многозначително.

— Ами защо тогава не използваш божественото си влияние да ни отървеш от тия зверове? — предложи му той с превзето почтителен тон.

Трипио изпъна гордо снага и заговори с неподправено достойнство:

— Прощавайте, капитан Соло, но това няма да е честно.

— Честно ли?! — извика Соло. Открай време си знаеше, че един ден ще трябва да постави намясто този надут дроид и този ден май беше дошъл.

— Не съм програмиран да въплъщавам божество — отвърна той на Соло с тон, който подсказваше, че един толкова очевиден факт не се нуждае от обяснение.

Хан тръгна заканително към дроида; пръстите го сърбяха да изтръгне някоя от главните му жици.

— Чуй ме, купчина болтове, ако не…

Но не можа да продължи, защото петнайсет копия се стрелнаха застрашително към лицето му.

— Ей, ей, аз само се шегувам — усмихна се той приятелски.

Строени в дълга редица, еуоките бавно поеха към смрачаващата се гора — малки, сериозни същества, които тържествено напредват в гигантския лабиринт. Слънцето току-що бе залязло и играта на дългите сенки придаваше още по-величествен вид на тази глуха падина. Еуоките обаче се чувстваха съвсем като у дома си и уверено пристъпваха по тесните пътечки.

Върху рамената си носеха четиримата свои пленници — Хан, Чубака, Люк и Арту, — завързани за дълги колове и оплетени с клони от дива лозница така, че приличаха на гърчещи се ларви в бодливи листести пашкули.

Зад пленниците върху носилка, изплетена от клони във формата на трон, се мъдреше Трипио; поклащаше се връз раменете на смирените еуоки. Като същински властелин гордо оглеждаше вековната гора отвисоко — великолепието на бледолилавия залез, който озаряваше зелената гора, леко потрепващите екзотични цветя, прастарите дървета и блестящата папрат го караха да мисли, че никой преди него не се е радвал така на тази красота. Защото никой нямаше неговите изтънчени сензори, неговите сложни схеми, неговите програми и памет, за да възприеме тази малка вселена с истинската пълнота на нейните невероятни картини и цветове.

И това беше прекрасно.