Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (9)

7

— Ето те — избоботи Господаря на мрака, — най-после дойде при мен.

— И ти при мен.

— Императора те очаква. Той вярва, че ще преминеш на тъмната страна на Силата.

— Зная… татко. — Това бе изключителен миг в живота на Люк — да назове баща си татко. Но вече го направи, при това успя да запази самообладание. Мигът отмина. Направи го и от това се почувства по-силен. Усещаше в себе си големи възможности.

— Значи най-накрая си приел истината — иззлорадства Вейдър.

— Приел съм истината, че някога си бил Анакин Скайуокър, моят баща.

— Това име вече нищо не ми говори. — Това име принадлежеше на далечното минало, на един друг живот в една друга вселена. Възможно ли е някога да е бил онзи мъж?

— Това е името на твоето истинско аз. — Взорът на Люк упорито проникваше все по-навътре в плътно загърнатата фигура. — Просто си забравил. Знам, че у теб все още има добро. Императора не е успял изцяло да унищожи доброто у теб. — Модулирайки гласа си и с помощта на силата на собствената си вяра, той се опита да създаде една потенциална реалност. — И затова не можеш да ме унищожиш. И затова сега няма да ме отведеш при Императора.

Вейдър сякаш се усмихна през маската си, като видя как синът му използва методите на джедайско въздействие с помощта на гласа. Погледна към лазерния меч, който капитанът му бе дал — меча на Люк. Значи момчето наистина бе станало джедай. Бе възмъжал. Вдигна меча. — Друг си си направил.

— Този меч е мой — тихо му отвърна Люк. — Вече не използвам твоя.

Вейдър запали острието и внимателно огледа яркия, тихо жужащ лъч с очите на възхитен познавач.

— Умението ти е съвършено. Наистина си станал толкова ловък, колкото предрече Императора.

Останаха така за миг, между тях — мечът. Тънкото му острие пращеше от искри: фотони, които излитаха под напора на енергията, излъчвана от двамата воини.

— Ела с мен, татко!

Вейдър поклати глава.

— Някога и Бен мислеше като теб…

— Не обвинявай Бен за собственото си падение… — Люк пристъпи към него, после спря.

Вейдър не помръдна.

— Ти не знаеш силата на тъмната страна. Трябва да се подчиня на своя господар.

— Аз няма да се предам… ще ти се наложи да ме унищожиш.

— Щом такава е твоята съдба. — Това, разбира се, не беше неговото желание, но момчето бе неотстъпчиво… и ако наистина в крайна сметка се стигне до двубой, да, той ще унищожи Люк. Повече не може да отстъпва, както бе постъпил веднъж.

— Попитай чувствата си, татко. Не можеш да направиш това. Аз усещам борбата, която се води вътре в теб. Освободи се от омразата.

Но Вейдър не мразеше никого; просто това, което искаше, го желаеше слепешката, както му бе повелено.

— Някой е напълнил главата ти с глупости, младежо. Императора ще ти покаже истинската същност на Силата. Сега вече той е твоят господар.

Вейдър даде знак на отряд строени встрани щурмоваци и едновременно с това угаси лазерния меч на Люк. Войниците тръгнаха към тях. Очите на Люк и Господаря на мрака се срещнаха — продължително и изпитателно. Миг преди стражата да ги приближи, Вейдър рече:

— За мен е твърде късно, сине.

— Тогава значи моят баща наистина е мъртъв — отвърна му Люк. В такъв случай какво може да го спре да убие Злия, който стоеше пред него, почуди се той наум.

Нищо, така поне изглеждаше.

 

 

Огромната флотилия на бунтовниците стоеше като замръзнала във въздуха, готова за атака. Намираше се на стотици светлинни години разстояние от Звездата на смъртта, но в хиперпространството времето е само миг и сроковете за атаката се измерваха не в разстояние, а в прецизност.

Някои от космическите кораби смениха позицията си, така че армадата да образува ромбовидна формация — подобно на кобра с разтворена качулка.

Изчисленията показваха, че при атака със светлинна скорост ще бъде нужна свръхточна координация, както и фиксиране на стационарна точка, относително стационарна, разбира се, по отношение на точката на излизане от хиперпространството. Избраната от командването на бунтовниците точка бе една малка синя планета от Сулустката система. Армадата вече бе разположена около нея, а тя самата приличаше на змийско око.

„Вечния сокол“ бе обиколил флотилията, проверявайки всяка позиция, след което зае мястото си под флагмана. Моментът бе настъпил.

Ландо пилотираше „Сокола“. До него седеше помощник-пилотът Ниен Нънб — зъбато същество с очи на мишка, което идваше от Сулуст. Включи уредите и ги настрои, подготви се за скока в хиперпространството.

Ландо настрои връзката си на боен канал. Предишната нощ бе попрекалил със забавленията и сега с пресъхнала уста даде своя последен рапорт на адмирал Акбар от командния кораб.

— Адмирале, готови сме. Всички изтребители са налице.

Гласът на Акбар изпращя в слушалките му:

— Извършете последни приготовления и проверка на координатите.

Ландо се обърна към помощник-пилота си и му намигна.

— Не се тревожи, моите приятели са вече там и ще премахнат навреме енергийния щит, в това няма никакво съмнение. — Погледна таблото пред себе си и довърши под сурдинка: — В противен случай това ще бъде най-краткотрайната атака на всички времена.

— Готови! — предупреди го помощник-пилотът.

— Готови! — потвърди Ландо с дрезгав глас, после потупа контролното табло за късмет, въпреки че по негово дълбоко убеждение добрият комарджия сам си прави късмета. Но сега тази чест се падна на Хан, а Хан никога не го е подвеждал. Само веднъж, но това бе много отдавна, в една далечна, много далечна звездна система.

Този път нещата стояха по-различно. Този път късметът им щеше да се нарича Ландо. Той се усмихна и още веднъж потупа командното табло пред себе си.

Върху мостика на Звездния кръстосвач адмирал Акбар се спря за миг и огледа генералите си: всички бяха в пълна готовност.

— Всички отряди ли са в нападателните си координати? — попита той, въпреки че отговорът му бе известен.

— Тъй вярно, адмирале.

Акбар замислено погледна през панорамния прозорец към звездното поле отвън, защото знаеше, че повече време за мислене няма да му остане. За последен път се свърза с всички по бойния канал.

— Всички кораби излитат в хиперпространството по даден от мен знак, ясно ли е? Нека Силата да ви помага. — И той пресегна ръка към сигналния бутон.

В „Сокола“ Ландо седеше, вперил поглед в галактическия океан с благоговение, но и с мрачно предчувствие. Бяха предприели тактика, противопоказна в нелегалната борба: да предизвикат врага така, сякаш са редовна армия. В схватките си с нелегалните формирования на бунтовниците армията на Империята винаги губеше, освен в редките случаи, когато печелеше. Бунтовниците — обратното, винаги печелеха, освен в редките случаи, когато губеха. А сега се намираха във възможно най-опасната ситуация — Съюзът на бунтовниците излиза на открит бой с Империята, приемайки нейното условие, а именно: ако бунтовниците изгубят тази битка, изгубват войната.

Върху командното табло светна сигналът на Акбар. Атаката започна.

Ландо включи конвертора и отвори дроселните клапи. Звездите се стрелнаха от двете страни на пилотската кабина. Огнените следи станаха по-ярки и по-дълги; всички кораби на бунтовническата флотилия излетяха със светлинна скорост в стройни формирования, надпреварвайки се със самите фотони на сияещите навред звезди, а след това пронизаха сферата на хиперпространството и изчезнаха в блясъка на един мюон.

Синята кристална планета отново остана самотна, втренчена с невиждащото си око в черната празнота.

 

 

Групата на бунтовниците залегна зад горист хребет, който гледаше към един от предните постове на Империята. Лея разучи околността с помощта на малък електронен скенер.

В момента разтоварваха две совалки. Няколко крачещи канонерки стояха наблизо в пълна готовност. Виждаха се и войници, които помагаха при строежа, надзираваха и пренасяха съоръжения. От едната страна жужеше генераторът на щита.

Залегнали между храстите, няколко еуока, включително Уикет, Паплу, Тибо и Уоруик, бяха наобиколили ударната група на бунтовниците. Останалите стояха по-ниско зад хълмчето и не се виждаха.

Лея махна от очите си скенера и се върна при другите.

— Входът е от отсрещния край на площадката за кацане. Това ще усложни нещата.

Чубака изръмжа в знак на съгласие.

— Стига, Чуи! — смъмри го Хан и го изгледа сърдито. — Влизали сме и в по-добре охранявани места…

Чуи махна с лапа.

— Например подземията с подправки на Гаргон — припомни му Хан.

Чубака поклати глава.

— Разбира се, че е така… а пък ако успея да си спомня точно как го направихме тогава… — Хан почеса глава, като че се мъчеше да размърда мозъка си.

Неочаквано Паплу се разбъбри, посочи нещо и се разписка, после изръмжа към Уикет.

— Трипио, какво казва Паплу? — попита Лея.

Златният дроид размени няколко сърдити изречения с Паплу; после Уикет се обърна към Лея и доволно се усмихна.

Трипио също гледаше към принцесата.

— Уикет знае един заден вход към инсталацията.

Хан веднага наостри уши.

— Заден вход ли? Точно така! Така стана и на Гаргон.

Четири имперски патрула охраняваха входа към бункера, който се подаваше наполовина от земята в задния край на главната секция на генераторния комплекс. Ракетните им мотори стояха паркирани наблизо.

В храстите, недалеч от комплекса, беше залегнала ударната група на бунтовниците.

Чубака внимателно огледа бункера и глухо изръмжа.

— Прав си, Чуи — съгласи се Соло, — ако това са всичките им стражи, лесно ще се вмъкнем.

— И един стига да натисне алармения бутон — предупреди ги Лея.

Хан се усмихна самонадеяно.

— Значи ще трябва да влезем на пръсти. Никакво шукване. Ако Люк успее да заглавика Вейдър, тогава влизането ни ще се окаже нищо работа. Ще трябва само да видим сметката на стражите бързо и безшумно…

Трипио се обърна шепнешком към Тибо и Паплу, за да им преведе за какво става дума и каква е целта. Еуоките си зашушукаха нещо, после Паплу скочи и побягна през храсталаците.

Лея погледна инструмента върху китката си.

— Остава ни много малко време. Флотилията е вече в хиперпространството.

Трипио попита нещо Тибо и получи кратък отговор.

— О, боже! — възкликна Трипио и тъкмо да се изправи, за да огледа равното място до бункера, Соло го смъмри със стържещ глас:

— Лягай долу!

— Какво има, Трипио? — попита го Лея.

— Опасявам се, че нашият пухкав приятел е решил да действа прибързано и неблагоразумно. — Дроидът много се надяваше, че няма да го обвинят за това.

— За какво става дума? — В гласа на Лея се долови тревога.

— О, не. Погледни!

Паплу се беше изтърколил надолу през храсталаците до мястото, където бяха паркирани моторите на дежурните патрули. И сега със свити от ужас сърца бунтовниците наблюдаваха как малката кожена топка прехвърли късото си тантуресто телце върху един от тях и взе да натиска ключовете напосоки. Преди някой да го усети, Паплу успя да запали машината, при което се разнесе оглушителен моторен рев. Четиримата патрули се извърнаха като по даден знак. Паплу се хилеше като обезумял и продължаваше да си играе с ключовете на таблото.

Лея се хвана за главата.

— О, не!

Чуи излая.

Хан кимна.

— С това нашата атака, замислена като изненадваща, приключи.

Имперските патрули се затичаха към Паплу точно когато той включи на скорост. Малкото плюшено мече излетя по посока към гората и скоро се скри от погледа им. Единственото, което можеше да прави, бе здраво да стиска кормилото с късичките си дебели лапи. Трима от патрулите яхнаха собствените си машини и тръгнаха да преследват летящото мече. Четвъртият остана сам на пост пред вратата на бункера.

Лея беше очарована, макар и още да не можеше да повярва на очите си.

— Виж го ти, мечето му с мече, как хитро само го е измислило — искрено се възхити Хан. Кимна на Чуи и двамата се спуснаха към бункера.

Междувременно Паплу се носеше между дърветата, разчитайки повече на късмета си, отколкото на управлението си. Не летеше с голяма скорост, като се имат предвид възможностите на форсирания двигател, но за еуока това беше зашеметяваща бързина. Хем го беше страх, хем му беше приятно. Щеше да разправя за това свое приключение до края на живота си, а после неговите деца щяха да разказват на своите деца и така поколение след поколение.

Имперските патрули обаче го застигаха. Това съвсем не го смути, но когато започнаха да стрелят с лазерните си оръжия по него, това вече му се стори прекалено и щом зави зад едно дърво, колкото да се скрие от погледите им, той се улови за една полюляваща се лиана и се изкатери нависоко сред клоните. След няколко секунди тримата патрули профучаха под него като изтребители, а той само се изкиска.

При бункера последният патрул беше ликвидиран. Чубака му запуши устата, завърза го, съблече униформата му и го отнесе в гората с помощта на още двама души от ударния отряд. Останалите тихо се запромъкваха от двете страни на входа.

Хан се изправи пред вратата, погледна откраднатия код, после числата върху контролното табло на вратата. Чевръсто натисна серия от бутони с обиграните си пръсти. Вратата тихо се отвори.

Лея надникна вътре. Никакъв признак на живот. Даде знак на другите и те я последваха. Хан и Чуи вървяха по петите й. Скоро целият отряд се събра вътре в един празен стоманен коридор. Отвън оставиха на пост само един, облечен в униформата на изпадналия в безсъзнание патрул. Хан взе да натиска разни бутони на вътрешното табло и успя да затвори вратата зад себе си.

В един миг Лея се сети за Люк — надяваше се, че ще успее да задържи Вейдър достатъчно дълго време, за да могат да разрушат този проклет генератор; но повече й се искаше да избегне срещата с Вейдър, защото продължаваше да мисли, че Вейдър е по-силният от двамата.

С тихи стъпки тя поведе отряда по сумрачния, съвсем слабо осветен тунел.

 

 

Совалката на Вейдър кацна в хангара на Звездата на смъртта. Приличаше на черна, безкрила хищна птица. Приличаше на кошмарно насекомо. Люк и Господаря на мрака се показаха от предната част на тази зловеща машина, ескортирани от малък отряд щурмоваци. Забързано прекосиха главния, подобен на пещера трюм и се отправиха към асансьора за императорската кула.

Там, от двете страни на шахтата, осветена в карминени отблясъци, стояха на пост императорските стражи. Отвориха им вратата на асансьора. Люк влезе пръв.

Умът му пламтеше, трескаво се питаше какво да прави. Водеха го при Императора. Императора! Ако можеше да се съсредоточи, да избистри ума си, да види какво трябва да направи и да го направи.

Но вместо това главата му бучеше с глухия грохот на подземен трус.

Надяваше се поне Лея да е деактивирала дефлекторния щит без затруднения и да унищожи Звездата на смъртта — сега, когато и тримата са тук. Още преди другото да се случи. Защото колкото повече се приближаваше към Императора, толкова повече страхове го обземаха за неща, които могат най-неочаквано да се случат. Вътре в него вилнееше черна буря. Искаше да убие Императора, но тогава какво? Да се опълчи срещу Вейдър? А как ще отвърне на това баща му? Какво ще стане, ако първо се изправи срещу баща си, изправи се срещу него… и го унищожи? Мисълта за това му се стори едновременно отблъскваща и привлекателна. Да унищожи Вейдър… а после какво? За първи път в съзнанието му изплува неговият собствен мъгляв образ, видя се надвесен над тялото на баща си, превзел изпепеляващото му всесилие, седнал до дясната ръка на Императора.

Стисна силно очи, за да не мисли повече за това, а по челото му избиха студени капки пот, сякаш го докосна ръката на Смъртта и остави върху него призрачния си отпечатък.

Вратата на асансьора се отвори. Люк и Вейдър прекосиха неосветеното преддверие, изкачиха железните стълби, непридружавани от никого, влязоха в тронната зала и се изправиха пред трона: баща и син, един до друг, и двамата облечени в черно, единият с маска, другият с открито лице, и двамата застанаха под взора на коварния Император.

Вейдър се поклони на своя повелител. Императора му направи знак да се изправи и Господаря на мрака вдигна глава.

— Добре дошъл, Скайуокър младши — ехидно се усмихна Злият. — Отдавна те очаквам.

Люк вторачи немигащи очи в прегърбената, закачулена фигура. Погледът му беше дързък. Усмивката на Императора се смекчи, стана като бащинска. Погледна окованите ръце на Люк.

— Тези повече не са ти нужни — рече той с тон, който сякаш казваше „благородството задължава“, и едва повдигна пръст към китките на Люк. При този почти незабележим жест белезниците на Люк сами паднаха от ръцете му и шумно тупнаха на пода.

Люк погледна изтръпналите си китки — ръцете му бяха свободни, за да се вкопчат в гърлото на Императора и в миг да прекършат гръкляна му…

Но Императора изглеждаше толкова мил. Пък и нали току-що го бе освободил? Люк обаче знаеше, че той е коварен. Не се лъжи по външни неща, беше му казал Бен. Императора бе невъоръжен. Въпреки това можеше да го нападне. Нали агресивността е най-съществената част от тъмната страна на Силата? Не трябва ли да избегне това на всяка цена? Или ще бъде по-добре, ако благоразумно използва тъмната страна, за да я отстрани? Погледна освободените си ръце… може за миг да сложи край на всичко това… може ли наистина или само си въобразява? Сега вече имаше пълна свобода да направи своя избор, но не знаеше какво трябва да избере. Изборът е меч с две остриета. Можеше да убие Императора, можеше и да се вслуша в неговите доводи. Можеше да убие Вейдър… а след това сам можеше да се превърне във Вейдър. Тази мисъл го накара да се присмее на себе си като на плачлив палячо, затова я прогони в най-забутаните кътчета на съзнанието си.

Императора седеше пред него и се усмихваше. Моментът бе натежал от всякакви възможности…

Моментът отмина. Той не направи нищо.

— Кажи ми, млади приятелю Скайуокър — обади се Императора, като видя, че вътрешната борба на Люк вече взима определена посока, — кой се занимаваше с подготовката ти досега? — Усмивката му беше тънка, широка, суха.

Люк не отговори. Нищо нямаше да му разкрие.

— О, знам, че отначало си бил в ръцете на Оби-Уан Кеноби — продължи злият повелител, като триеше пръсти, сякаш това му помагаше да си освежи паметта. После спря, устните му се изкривиха от сарказъм. — Разбира се, ние всички знаем Оби-Уан Кеноби и как умее той да подготвя млади джедаи. — И кимна по посока на Вейдър, за да покаже предишния най-добър ученик на Кеноби. Вейдър остана съвършено неподвижен и безмълвен.

Люк едва сдържа гнева си при тези хули срещу Бен, въпреки че за Императора, разбира се, това бяха похвални слова. Продължи да стиска зъби, знаейки, че Императора не е съвсем неправ. Опита се да овладее собствения си гняв, защото по всичко личеше, че той ужасно допада на злорадия диктатор.

Палпатин забеляза изписаните по лицето на Люк чувства и се подсмихна:

— Както излиза, в първоначалната си подготовка ти си вървял по стъпките на баща си. За съжаление обаче Оби-Уан е вече мъртъв, доколкото ми е известно; по-големият му ученик, ето този, се погрижи за това… — И той отново посочи Вейдър. — Кажи ми, млади приятелю Скайуокър, кой се зае след това с твоята подготовка?

И пак онази прерязваща като с нож усмивка. Люк мълчеше, мъчеше се да възвърне спокойствието си.

Императора забарабани с пръсти по страничната облегалка на трона си, искаше нещо да си спомни.

— Имаше един, когото наричаха… Йода. Престарял учител на джедаите… О, виждам по физиономията ти, че съм улучил, значи е той. Йода.

Люк кипна от гняв към себе си, задето бе разкрил толкова много, макар и неволно. Гняв и съмнение. Съсредоточи се, за да се успокои; трябва да постигне такова състояние, в което да вижда всичко и нищо да не показва.

— Този Йода — замислено се обади Императора, — той още ли е жив?

Люк се загледа в празното пространство през прозореца зад трона на Императора. Там, където съществуваше нищото. Нищото. Изпълни ума си с това черно нищо. Непроницаемо, с изключение на проблясващите от време на време звезди, чиято светлина се процеждаше през ефира.

— О! — извика Императора Палпатин. — Не е жив. Много добре, млади приятелю Скайуокър, за малко да скриеш това от мен. Но не би могъл и няма да можеш. И най-потайните ти мисли за мен са явни. С поглед разголвам душата ти. И това е моят първи урок за теб — каза той, целият сияещ.

Люк посърна, но само за миг. Самото отчаяние му даде сили. Така го бяха учили и Бен, и Йода: когато те нападнат, падни. Остави силата на противника да те повали, така както под порива на силен вятър тревата поляга. След време той ще се изразходва и тогава ще можеш да се изправиш.

Императора злорадо наблюдаваше лицето на Люк.

— Сигурен съм, че Йода добре те е научил как да използваш Силата.

Злорадството му обаче даде желания ефект — лицето на Люк пламна и мускулите му се опънаха.

Като видя реакцията на Люк, Императора облиза пресъхналите си устни. Облиза устни и се изсмя гърлесто от дъното на душата си.

Люк се спря, преди да му отговори, защото във всичко това видя и нещо друго; нещо, което до този момент не бе забелязал в Императора. Страх.

Видя страх в очите на Императора — страх от Люк. Страх от силата на Люк, страх, че тази сила може да се обърне срещу него, срещу Императора, по същия начин, по който Вейдър я бе обърнал срещу Кеноби. Люк ясно видя този страх у Императора и сега вече знаеше, че шансовете за успех се бяха променили, макар и съвсем малко. С погледа си бе разголил част от душата на Императора.

Внезапно обзет от абсолютно спокойствие, Люк изпъна снага. Дръзко погледна обрамченото с качулка лице на коварния повелител.

Палпатин не каза нищо, умълча се, после отвърна на взора на младия джедай с изпитателен поглед, който сякаш премери всичките му силни и слаби страни. Облегна се назад, доволен от резултата.

— Аз съм този, който ще довърши подготовката ти, млади приятелю. След време мен ще наричаш Учителю.

В този миг Люк за първи път се почувства достатъчно уверен, за да говори.

— Грешиш. Случилото се с баща ми няма да се случи с мен.

— Не, млади джедаю — иззлорадства Императора и се наведе напред, — много скоро ще разбереш, че не аз, а ти грешиш… за много неща.

Палпатин се изправи, слезе от трона си, приближи се до Люк и впи отровния си поглед в очите на момчето. Най-сетне Люк видя цялото му скрито под качулката лице: очите — хлътнали като гробници; плътта — скапана; кожата — повяхнала от силни бури, набраздена от сеч и гибел; усмивката — мъртвешка; дъхът — зловонен.

Вейдър протегна облечената си в ръкавица ръка към Императора и му подаде лазерния меч на Люк. Императора го пое с ехидно изражение, прекоси залата и отиде до огромния, извит като дъга панорамен прозорец. Звездата на смъртта се въртеше бавно, така че луната-убежище в момента се виждаше от прозореца.

Палпатин погледна към Ендор, после отново към лазерния меч в ръката си.

— О, да, джедайското оръжие. Също като меча на баща ти. — Обърна се и погледна Люк в очите. — Трябва да знаеш, че баща ти ще остане завинаги воин на тъмната страна на Силата. Така ще стане и с теб.

— Никога! По-скоро ще умра, но и ти ще умреш заедно с мен! — В този миг Люк бе напълно убеден в думите си и затова ги изрече така категорично.

Императора се изсмя велзевулски.

— Може би намекваш за предстоящата атака на вашата бунтовническа флотилия?! — Люк пребледня, земята се разлюля под краката му, но след миг се съвзе. Императора продължи: — Уверявам те, тук сме в пълна безопасност. Твоите приятели не могат нищо да ни сторят.

Вейдър се приближи до Императора, застана от едната му страна и погледна Люк.

Люк се почувства ужасно безпомощен.

— Тази самоувереност ще ви погуби — предизвика ги той.

— А теб ще те погуби твоята вяра в приятелите. — Императора му се усмихна, после устните му увиснаха надолу, а гласът му прогърмя сърдито: — Всичко става по моя повеля. Твоите приятели там горе на луната-убежище… ще попаднат в капан. Както и цялата ви бунтовническа флотилия!

Лицето на Люк трепна видимо. Императора видя това и ревна.

— Аз бях този, който даде възможност на Съюза на бунтовниците да узнае местонахождението на генератора на щита и той ще остане напълно защитен от набезите на жалката ви малобройна банда — цял легион от мои войници ги очаква там.

Очите на Люк се стрелнаха от Императора към Вейдър, после към лазерния меч в ръката на Императора. Умът му трескаво прехвърляше възможностите за действие; изведнъж положението като че ли отново му се изплъзна. Не можеше да разчита на нищо друго, освен на себе си. А и себе си не чувстваше достатъчно сигурен.

Императора продължи да реве заплашително:

— Опасявам се, че когато флотилията ви долети, дефлекторният щит ще си бъде съвсем наред. И това е само първата от изненадите, които съм ви подготвил.

Положението, както го виждаше Люк, се влошаваше с всяка изминала секунда. Трупаха се неуспех след неуспех. Докога? А освен това и обещания за нови изненади. Злодеянията на Палпатин срещу галактиката нямаха край. Бавно, едва забележимо Люк пресегна ръката си към своя лазерен меч.

Императора продължаваше.

— Оттук, млади приятелю Скайуокър, ще можеш да наблюдаваш окончателното унищожаване на Съюза на бунтовниците и края на нещастния ви бунт.

Люк вече не издържаше. Вдигна още малко ръката си, но в същия миг усети, че и Палпатин, и Вейдър го наблюдават. Отпусна ръка и овладя гнева си, опита да си възвърне предишното спокойствие, да открие собствения си център на стабилност, за да реши какво следва да направи оттук нататък.

Императора му хвърли една суха тънка усмивка, после предложи да му върне меча.

— Искаш го, нали? Омразата набъбва вече в теб. Много добре, вземи джедайското си оръжие! Използвай го! Ето, аз съм невъоръжен. Удари ме! Поддай се на гнева си! С всеки изминал миг ставаш все повече и повече мой слуга.

Дрезгавият му глас проехтя в залата като пустинен вятър. Вейдър продължаваше да държи Люк под око.

Люк се опита да скрие чувствата, които го измъчваха.

— Не, никога! — Отчаяно се напрягаше да мисли само за Бен и Йода. Те също бяха част от Силата, част от енергията, която й придава форма. Ако успее да ги извика, дали с присъствието си нямаше да променят помислите на Императора? Бен му беше казал, че никой не е съвършен… Значи Императора не може да види всичко, не може да знае всяко бъдеще, да промени всяка реалност, така че да служи на ненаситната му алчност. Бен, обърна се той мислено към своя учител, имам нужда от твоите напътствия, и то сега, веднага. Как да си възвърна меча, без да пострадам преди това?

Като че ли в отговор на мислите му Императора го изгледа злобно и постави меча недалеч от ръката на Люк.

— Всичко е предопределено — каза му той тихо. — Такава е съдбата ти. И ти, както и баща ти, сте вече… мои.

Люк никога не се бе чувствал толкова безпомощен.

 

 

Хан, Чуи, Лея и още няколко от командосите поеха през лабиринта от коридори към мястото, където според откраднатата карта би трябвало да се намира залата с генератора на щита. Жълти светлини се мержелееха на всяко кръстовище и удължаваха сенките им върху стените. На първите три завоя не срещнаха никого — нито стражи, нито работници; всичко бе потънало в тишина.

На четвъртото кръстовище обаче шест имперски щурмовака стояха на стража.

Нямаше как да ги заобиколят, пътят им минаваше точно оттам. Хан и Лея се спогледаха и свиха рамене — схватката беше неизбежна.

Втурнаха се напред с извадени пистолети. Имперските войници сякаш очакваха атаката, толкова бързо реагираха — приклекнаха и отвърнаха на стрелбата. Проехтя бараж от лазерен огън. Рикошетите кънтяха от трегерите до пода. Двама от щурмоваците бяха веднага покосени. Трети изпусна оръжието си, което се заклещи в една носеща конзола, и на него не му оставаше нищо друго, освен да залегне на пода.

Други двама обаче се бяха прикрили зад една огнеупорна врата и огънят им плътно препречваше по-нататъшния път. Позицията им беше абсолютно непревземаема, но това, разбира се, не важеше за Уокито.

Чубака разби вратата и тя се стовари върху двамата щурмоваци. Затисна ги така, че повече не помръднаха.

Лея застреля шестия от имперските стражи, който тъкмо се канеше да пусне един откос по Чуи. Изгубилият оръжието си щурмовак, който бе залегнал на пода, сега се изправи и се втурна да вика помощ. Хан обаче го настигна с няколко скока, свали го на земята и го извади от строя.

Преброиха се, огледаха се. Не беше зле, но вдигнаха прекалено много шум. Сега трябваше да побързат, преди да е дадена обща тревога. Енергийният център, който контролира генератора на щита, би трябвало да се намира съвсем наблизо. А втори път такава възможност няма да им се удаде.

 

 

Флотилията на бунтовниците излезе от хиперпространството с невъобразим рев. Сред струи от ярки лъчи започнаха да се показват батальон след батальон в бойна формация, стремително насочени към Звездата на смъртта и нейната луна-убежище, която светеше сравнително наблизо. Много скоро цялата въздушна флота вече летеше към своята цел, предвождана от „Вечния сокол“.

Ландо започна да се тревожи още в мига, в който излязоха от хиперпространството. Погледна екрана, обърна тягата и веднага се зае с компютъра.

Помощник-пилотът му също бе озадачен.

— Как е възможно това? — обади се Ландо. — Би трябвало да получим някаква информация независимо дали щитът е вдигнат, или не. — Въпросът с това нападение оставаше открит: кой кого?

Ниен Нънб посочи контролното табло и разтресе глава.

— Блокирани сме! Но как е възможно да ни блокират, нали не знаят, че идваме?

Физиономията му се изкриви в ужасена гримаса при вида на връхлитащата ги Звезда на смъртта най-вече защото смисълът на думите, които току-що бе изрекъл, достигна до съзнанието му с неумолима яснота. Значи в крайна сметка атаката се бе оказала не изненадваща, а очаквана. Това беше клопка.

Веднага се свърза с останалите.

— Прекратете атаката! Щитът все още не е вдигнат.

В слушалките му изпращя паникьосан отговор:

— Сигурен ли си? Моят екран не показва абсолютно нищо.

— Стоп! — изкомандва Ландо. — Всички кораби стоп!

Той изви рязко наляво и изтребителите от Червената ескадрила го последваха.

Някои обаче не успяха. Три X-образни изтребителя от фланга се врязаха в невидимия дефлекторен щит, загубиха контрол над управлението и избухнаха в пламъци по повърхността на щита. Другите дори не спряха да ги погледнат.

На мостика на Звездния кръстосван от бунтовническата флотилия алармената инсталация виеше с все сила, премигваха светлини, пищяха клаксони, докато най-накрая гигантският крайцер успя рязко да промени посоката си на движение и по този начин избегна сблъсъка с щита. Офицерите мигом напуснаха бойните си постове и се прехвърлиха на навигационните уреди; виждаше се как и останалите кораби от флотилията, опасно килнати на една страна в най-различни посоки, намаляваха или увеличаваха скоростта си, само и само да избегнат дебнещите ги отвсякъде катастрофи.

Адмирал Акбар се свърза с всички. Гласът му беше настойчив, но овладян.

— Предприемете предпазна тактика!

Разтревожен глас се провикна към Акбар:

— Адмирале, в сектори RT–23 и PB–4 се виждат вражески кораби.

Главният панорамен екран като че ли оживя. Освен Звездата на смъртта и плаващата в изолираното пространство зелена луна, сега в обсега му попадна и огромната имперска флотилия, която се носеше, образувала съвършени летателни формации. Идваше откъм Ендор на две разклоняващи се вълни — очевидно целта им беше да обградят флотилията на бунтовниците от двата фланга, така че да ги приклещят като между щипците на скорпион.

А енергийният щит препречваше пътя на бунтовниците отпред. Всъщност възможност за измъкване нямаше.

В гласа на Акбар се прокраднаха нотки на отчаяние:

— Това е капан. Пригответе се за атака!

По радиовръзката се чу гласът на един от пилотите на изтребителите:

— Изтребителите пристигат. Тръгваме!

И атаката започна. Битката бързо се разгоря.

Първи се хвърлиха във въздушния бой изтребителите на бунтовниците, защото бяха много по-бързи от обемистите имперски крайцери. Въздушните схватки бяха ожесточени и скоро черното небе пламна от рубинени експлозии.

Адютантът на Акбар се приближи до него.

— Адмирале, подсилихме фронталния щит.

— Много добре. Удвоете енергията на главното захранване и…

Изведнъж Звездният кръстосван се разклати от термоядрени взривове навън.

— Златното крило е зле ударено — извика друг офицер и се запрепъва към мостика.

— Покривайте ги! — разпореди се Акбар. — Нужно ни е време. — Отново се свърза с всички кораби, но втора експлозия разтърси крайцера му. — Всички кораби по места! Изчакайте второ нареждане!

Но заповедта му дойде твърде късно за Ландо и неговите бойни ескадрили, които бяха набрали голяма преднина. Имперската флотилия вече се задаваше насреща им.

Уедж Антил, старият приятел на Люк от първата им кампания, предвождаше X-крилите изтребители, които летяха заедно със „Сокола“. Като приближиха имперските защитници, той се разпореди със спокоен и уверен глас:

— Крилата в позиция за атака!

Крилата се разделиха като на водни кончета и останаха в положение, което ги правеше по-бързи и маневрени.

— Всички изтребители да рапортуват! — подкани ги Ландо.

— Червеният водач готов! — отвърна му Уедж.

— Зеленият водач готов!

— Синият водач готов!

— Сивият…

Последният рапорт бе прекъснат от такова пиротехническо изпълнение, което напълно извади от строя Сивото крило.

— Ето ги, идват — обади се Уедж.

— Превключете на скорост за атака! — заповяда Ландо. — Внимавайте да не засегнете някой от нашите кръстосвачи!

— Движим се към пункт трети по оста…

— Два имперски идват под ъгъл двайсет градуса — обади се някой.

— Виждам ги — успокои го Уедж. — Свий наляво, аз ще се заема с първия.

— Внимавай, Уедж, над теб има още трима.

— Да, вече…

— Аз ги поемам.

— Само че са много повече…

— Излязъл си много напред, изчакай малко…

— Червен четири, внимавай!

— Ударен съм!

X-крилият изтребител се завъртя, пламна, освети звездното пространство и изчезна.

— Един е по петите ти, внимавай! — извика червен шест на Уедж.

— Къде е? На екрана ми няма нищо.

— Червен шест, появи се нова ескадрила изтребители…

— Отиват към медицинския кораб! След тях!

— По-бързо! — подкани ги Ландо. — Аз продължавам. На пункт 3–5 има четири обекта. Покривайте ме!

— Зад теб съм, Златен водач. Червен две, червен три, оттеглете се…

— Не се отделяйте!

— Вие, сините, затворете формацията!

— Червен две, чудесна стрелба!

— Не е зле — каза Ландо. — Ще прибера и останалите…

След броени минути цялото бойно поле като че ли се продъни — пламна в огнени отблясъци, прорязани от черен дим, оранжеви кълба, дъжд от искри, въртеливо падащи отломъци, глух тътен, ярки светлинни лъчи, сгромолясващи се машини, замръзнали в пространството трупове, черни ями и електронни бури.

Мрачно ослепителен спектакъл, който едва започваше.

Ниен Нънб каза нещо на Ландо с гърления си глас.

— Прав си — намръщи се пилотът. — Само изтребителите им участват в боя. А какво ли изчакват онези звездни разрушители? — Този път, изглежда, Императора им бе подготвил нещо по-специално.

Помощник-пилотът го предупреди за втора ескадрила, която идваше отгоре.

— Виждам ги. Вече сме им на прицел. — Той погледна още веднъж към Ендор, която спокойно плаваше вдясно от него. — Хайде, Хан, стари приятелю, не ме предавай!

 

 

Хан натисна едно копче на китката и покри главата си. Укрепената врата към главната контролна зала се пръсна на парчета. Бунтовниците веднага щурмуваха през зейналата дупка.

Този път щурмоваците от залата изумяха. Атаката ги свари съвършено неподготвени. Някои бяха ранени от експлодиралата врата; останалите зяпаха слисани нападението на бунтовниците. Хан беше най-отпред, Лея — веднага зад него, а Чуи покриваше тила им.

Избутаха персонала в един от ъглите на бункера. Трима командоси останаха да ги пазят, а други трима застанаха на пост пред изходите. Останалите започнаха да поставят експлозивите.

Лея се загледа в един от екраните на контролното табло.

— Хан, бързо! Ела да видиш нещо. Нападнали са нашата флотилия!

Соло погледна към екрана.

— По дяволите! И с този енергиен щит те са приклещени натясно. Просто няма накъде да мърдат.

— Точно така — обади се глас от дъното на стаята. — Точно както сте приклещени и вие.

Хан и Лея се обърнаха и видяха десетки имперски дула, прицелени в тях; цял легион е бил скрит в двойните стени на бункера. Сега, в един-единствен миг, всички бунтовници се оказаха в засада — нямаше къде да избягат, щурмоваците бяха твърде много, за да влязат в бой с тях. Отвсякъде бяха обградени.

Нови имперски орди нахлуха през вратата и обезоръжиха смаяните бунтовници.

Хан, Чуи и Лея си размениха по един изпълнен с отчаяние и безнадеждност поглед, защото знаеха, че именно те са последният шанс за бунта.

Но не успяха.

 

 

На известно разстояние от мястото на главната въздушна схватка, насред плътната формация от кораби, които образуваха имперската флотилия, се носеше корабът флагман: Звездният суперразрушител. От мостика му адмирал Пиет наблюдаваше боя през огромното панорамно стъкло с такова любопитство, сякаш гледаше военен парад или пък кабаретно шоу.

Зад него, потънали в почтително мълчание, се бяха изпънали като струна двама капитани; и те наблюдаваха виртуозните клопки на своя Император.

— Сега спрете флотилията — нареди адмирал Пиет.

Единият от капитаните се затича да изпълни заповедта. Другият се приближи до прозореца и застана до адмирала.

— Няма ли да атакуваме?

Пиет се усмихна ехидно.

— Заповедите си получавам направо от Императора. Наумил си е нещо по-специално за тази бунтовническа сган. — И за да подчертае специалността на нещото, направи дълга пауза за пред любопитния капитан. — Ние трябва само да внимаваме да не ни се изплъзнат.

Императора, Вейдър и Люк наблюдаваха развихрилата се въздушна битка от сигурността на тронната зала в Звездата на смъртта.

Навред царяха безредие и хаос. Тихи, кристални експлозии с ореоли в зелено, виолетово и пурпурно. Ожесточени въздушни схватки. Лениво носещи се из пространството отломъци от стопена стомана; замръзнали пръски кръв.

Люк гледаше ужасен. Още един от бунтовническите кораби се удари в невидимия дефлекторен щит и избухна в пламъци.

Вейдър наблюдаваше Люк. Момчето му беше здраво и по-силно, отколкото си го бе представял. Все още не беше късно, все още се поддаваше на влияние. Все още можеше да бъде спечелен — или за онази лигава, слаба страна на Силата, или за Императора, който не без основание се страхуваше от Люк.

Все още имаше време да си възвърне Люк. Двамата да се изправят един до друг във величието на мрака. Заедно да властват над галактиката. Нужно е само търпение и малко хитрост, за да бъде убеден Люк в изтънчените удоволствия, които само тъмният път на Силата може да му даде; нужно е търпение да бъде откъснат от ужасните лапи на Императора.

Вейдър знаеше, че и Люк също е забелязал страха на Императора. Умно момче е този Люк, помисли си Вейдър и мрачно се усмихна на себе си. Истински син на баща си.

Императора се обърна с една заядлива забележка към Люк и с това прекъсна размишленията на Вейдър.

— Както сам можеш да се увериш, млади момко, дефлекторният щит е все още на мястото си. Твоите приятели не успяха! А сега… — Вдигна тънката си като вретено ръка високо над главата, за да придаде повече тежест на момента. — Виж истинската мощ на тази въоръжена по последна дума на техниката бойна станция. — Отиде до апарата за радиовръзка и тихо прошепна в микрофона, сякаш говореше на любима: — Стреляйте на воля, главнокомандващ.

Предусещайки ужаса на това, което ще последва, Люк огледа повърхността на Звездата на смъртта, после космическото бойно поле и отвъд него — флотилията на бунтовниците.

Дълбоко в недрата на Звездата на смъртта главнокомандващият Джерджерод издаде заповед. Издаде я със смесени чувства, защото тя означаваше край на метежниците, край на войната, която Джерджерод ценеше най-много от всичко на света. Но след войната най-много обичаше пълната разруха; така че, макар и издадена с известно съжаление, заповедта все пак го удовлетворяваше.

По нареждане на Джерджерод един от операторите издърпа лост, който на свой ред запали мигащо табло. Двама закачулени имперски войници натиснаха цяла редица бутони. Плътен светлинен лъч запулсира от дълга, двойно блокирана шахта. На повърхността на завършената половина от Звездата на смъртта светна гигантски лазерен диск.

Люк наблюдаваше безсилен и ужасен. Видя невероятно голям лазерен лъч, който излизаше направо от дулото на Звездата на смъртта. Лъчът докосна един от звездните кръстосвачи на бунтовниците, който се намираше в най-тежкия участък на битката, докосна го само за миг и в следващата секунда вече го нямаше. Взриви се и стана на прах. С едно-единствено ярко припламване се разложи на най-елементарните си съставни частици.

Във вцепеняващите обятия на отчаянието, със сърце, погълнато от кухите бездни на празнотата, единствено очите на Люк се оживиха за миг, защото изведнъж зърна своя лазерен меч, оставен без надзор върху трона. И в този момент на ярост и безнадеждност той усети как тъмната страна на Силата го завладява.