Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (8)

6

Звездното небе сякаш опираше о върхарите на дърветата. Така го виждаха Люк и неговите приятели, завързани като дивеч за коловете, които малките еуоки носеха към селото. Люк дори не съобрази, че това може да е село — оранжевите искрици в далечината отначало взе за звезди. И нищо чудно, защото докато се поклащаше увиснал по гръб, ярките огнени точици блещукаха между дърветата точно над лицето му.

После усети как носачите му лъкатушат през лабиринти, изкачват стръмни дъсчени пътеки, извиващи нагоре покрай огромни стволове, и постепенно, колкото повече се катерят, толкова по-ярки и големи стават светлините. Когато групата вече се намираше на стотици футове нагоре сред дърветата, Люк най-сетне разбра, че светлините са всъщност огньове — огньове сред дървесните върхари.

Най-накрая поеха по разнебитен дъсчен път високо над земята — толкова високо, че отдолу не се виждаше нищо друго, освен бездънна пропаст. В един черен миг на безнадеждност Люк дори реши, че ще ги хвърлят в бездната, но еуоките очевидно имаха предвид нещо съвсем различно.

Тясната платформа свършваше по средата на пътя между две дървета. Съществото, което вървеше най-отпред, улови жилавия клон на една дива лозница и се прехвърли на доста отдалеченото отсрещно дърво. Доколкото Люк успя да види, извръщайки глава, там имаше голям, подобен на пещера отвор, издълбан в титаничния му ствол. Еуоките започнаха да си подхвърлят жилавите лиани над пропастта и много скоро изплетоха нещо като мрежа, по която издърпаха Люк така, както си беше вързан за кола. Той погледна още веднъж надолу към нищото. Неприятно усещане.

Един по един всички се прехвърлиха от другата страна върху полюляваща се тясна платформа сред короните на дърветата. После пъргавите като маймуни мечета-мъничета разплетоха паяжината от лиани и влязоха в дървото заедно с пленниците си. Вътре беше съвършено тъмно и все пак Люк имаше усещането, че по-скоро се намират в тунел през гората, отколкото в истинска пещера. Обграждаха ги твърди стени, сякаш отсечени надълбоко в планинските недра. Като излязоха на открито след около петдесет ярда, озоваха се насред кипящо от живот селище.

Дъсчени платформи и пътеки свързваха голяма група високи дървета, разположени върху обширна територия. Колибките на това подпряно като връз скеле наколно селище бяха изградени от втвърдена кожа и плет, замазан с кал, имаха глинен под и сламени покриви. Пред повечето от колибите горяха огньове, а кюнец, оплетен от стари диви лозници, улавяше искрите им и ги отвеждаше нагоре в небето. Навсякъде щъкаха еуоки. Готвачи, щавачи, стражи, старейшини. Щом зърнаха пристигащите пленници, еуоките-майки мигом притиснаха своите хленчещи бебета в косматите си обятия и хукнаха да се скрият в колибите, други стояха на място и ги сочеха с пръст, а трети просто ги разглеждаха с интерес и си шушукаха. Из въздуха се носеше апетитна миризма на вечерна гозба, децата играеха шумно наоколо, трубадури свиреха странни звучни мелодии на кухи пънове и тръстики.

Отдолу земята беше само черен мрак, отгоре небето — също; но тук, в това малко селище, увиснало между небето и земята, Люк почувства топлота и светлина, обзе го странно спокойствие.

Свитата от пленници и пленители спря пред най-голямата колиба. Подпряха Люк, Чуи и Арту на едно дърво така, както си бяха вързани. Хан пък остана да виси на нещо като шиш, в двата края на който гореше по купчина трески — картинката подозрително много приличаше на чеверме. Наоколо се насъбраха десетки еуоки и превъзбудено се разбъбриха с пискливите си гласове.

От голямата колиба се показа Тибо. Беше малко по-висок от останалите и несъмнено по-свиреп. Цялата му козина бе на светло и тъмносиви шарки. Вместо обичайната кожена качулка, на главата си носеше отрязан наполовина животински череп с рога, които бе украсил допълнително с пера. В лапата си стискаше каменна томахавка и въпреки че беше само един ситен еуок, ходеше с изпъчени напред гърди и доста театрално се перчеше.

Огледа групата с нескрито любопитство, после произнесе нещо с тържествен тон, при което един от пленителите — Паплу, загърнатият с наметало еуок, който като че ли се опитваше да закриля пленниците, пристъпи напред.

Тибо и Паплу размениха няколко думи. Скоро обаче разговорът им се превърна в разгорещен спор; разбра се, че Паплу е взел страната на бунтовниците, а Тибо отказва да приеме каквито и да било доводи. Останалите членове на племето стояха чинно и наблюдаваха спора с голям интерес, като от време на време подвикваха одобрително или неодобрително и писукаха възбудено.

Трипио, чийто трон-носилка бе поставен на почетно място, недалеч от кола, на който бе завързан Соло, следеше захласнат разгорещения спор. На два пъти взе да превежда на Люк и останалите, но още след първите няколко думи се отказваше, защото препирнята се водеше със страхотна скорост, а той не желаеше да изпусне нишката. В крайна сметка не успя да предаде нищо повече от имената на спорещите.

Хан погледна към Люк и недоверчиво смръщи вежди.

— Тази работа не ми харесва.

Чуи също излая в знак на съгласие.

Но не щеш ли, от голямата колиба се подаде Логрей и като го видяха, всички утихнаха. Беше по-нисък от Тибо, но очевидно се радваше на по-голяма почит. И той имаше украшение на главата си — птичи череп с едно-единствено перо върху гребена. Козината му беше на жълтеникавокафяви шарки, а в изражението на лицето му се четеше мъдрост. Не носеше оръжие, а само торбичка на кръста и жезъл, изработен от гръбначния стълб на всемогъщ негов враг от едно време.

Той огледа пленниците един по един, после подуши Хан и опипа с пръсти дрехите на Люк. Тибо и Паплу го заливаха с противоположните си мнения, но той не прояви никакъв интерес и те млъкнаха.

Когато Логрей се приближи до Чубака, той направо изпадна във възторг и радостно смушка Уокито с кокаления си жезъл. Чуи обаче не пожела да прави изключения за никакви величия и заплашително изрева срещу ситния брадатко. На Логрей му стигна и това единствено предупреждение; той бързо отстъпи назад, като същевременно бръкна в торбичката си и хвърли в лицето на Чуи щипка билки.

— Внимавай, Чуи — предупреди го Хан от срещуположния край на площадката. — Това сигурно е главатарят им.

— Не — поправи го Трипио. — Според мен това е техният магьосник.

Люк понечи да се намеси в разговора, но премисли и изчака. Нека тези толкова сериозни на външен вид мечета сами да решат какво представляват техните пленници. Еуоките изглеждаха доста земни същества, нищо че живееха високо сред дърветата.

Логрей отиде да разгледа Арту-Диту, който му се стори истинско чудо. Подуши металната обвивка на дроида, потупа го, погали го и се вцепени от ужас. Премисли миг-два и заповяда да го нарежат на парчета.

Тълпата се разшумя и уплашено отстъпи назад. Двама от стражите вдигнаха ножовете си и разсякоха въжетата от лиани, които стягаха Арту. Дроидът тупна на земята с метален трясък.

Стражите веднага го изправиха. Вбесеният Арту обаче не се спря нито за миг и тъй като бе нарочил Тибо, защото в него виждаше причината за своя позор, погна го с пискливи бибикания. Подгони го в кръг сред ужасените еуоки, които пак нададоха възгласи — едни в подкрепа на Тибо, други в подкрепа на обезумелия дроид.

Най-накрая Арту почти настигна Тибо и го оглуши с такъв електрически шум, че уплашеният еуок подскочи във въздуха, изпищя хрипливо и търти да бяга колкото го държат късите му тромави крака. Уикет се вмъкна крадешком в голямата колиба, докато насъбралите се продължаваха да крещят ту от възмущение, ту от възторг.

Трипио обаче много се ядоса.

— Арту, престани! — извика му той. — Само ще ни навредиш.

Тогава Арту се плъзна встрани, право при златния дроид, и избибика една яростна тирада.

Това избухване раздразни Трипио още повече и като вирна надменно глава, той се поизправи на трона си.

— Не можеш да говориш по този начин на високопоставено същество като мен.

Люк се уплаши, че положението става неудържимо и нетърпеливо подвикна към верния си дроид:

— Трипио, време е да се застъпиш за нас.

Трипио с видимо нежелание се обърна към скупчилите се наоколо космати същества и произнесе кратка реч, като от време на време сочеше към своите завързани на колове приятели.

От думите му обаче Логрей кипна: размаха жезъла си, взе да тропа с крака по земята и цяла минута крещя в лицето на златния дроид. Като спря, кимна към неколцина от своите, те също му кимнаха в отговор и започнаха да пълнят дупката под Хан със съчки.

— Ей, какво каза той? — попита Хан, сериозно обезпокоен.

Трипио клюмна огорчен.

— Чувствам се много неловко, капитан Соло, но, изглежда, вие ще бъдете главното ястие на банкета в моя чест. Логрей е ужасно засегнат от моето предложение да ви пощадят.

В същия миг барабаните забиха в зловещ ритъм. Като по даден знак всички космати глави се обърнаха към входа на голямата колиба. Оттам излезе Уикет, а зад него — вожда Чирпа.

Чирпа имаше сива козина и силен дух. На главата си носеше венец от листа, зъби и рога на едри животни, които бе победил по време на лов. В дясната си ръка стискаше жезъл, измайсторен от скелет на летящо влечуго, а в лявата си — игуана, която беше неговото любимо животно и пръв съветник.

Обходи с поглед площадката с насъбралите се мечета, после се обърна към входа на голямата колиба, от която всеки момент очакваше да се появи гостът.

Гостът беше красивата принцеса на Алдераан.

— Лея! — извикаха Люк и Хан в един глас.

— Ваше Височество!

Тя се затича към приятелите си, но фаланга еуоки препречиха пътя й с копията си. Тя се обърна към вожда Чирпа, после и към своя робот-преводач.

— Трипио, кажи им, че това са мои приятели. Трябва да ги освободят.

Трипио погледна към Чирпа и Логрей и най-учтиво преведе думите й.

Чирпа и Логрей поклатиха глава в знак на категорично несъгласие. Логрей пак изкомандва своите и те още по-усърдно взеха да трупат дърва под завързаното тяло на Соло.

Хан и Лея си размениха безпомощни погледи.

— Имам смътното усещане, че това не помогна много.

— Люк, какво да правим? — попита Лея. Въобще не беше очаквала подобно отношение. Очакваше да й отпуснат един водач, който да й покаже пътя към кораба, а в най-лошия случай една вечеря и подслон за през нощта. Не можеше да ги разбере тези същества и туйто. — Люк! — подкани го тя настойчиво.

Хан тъкмо се канеше да им предложи нещо, но спря, силно озадачен от прекомерното доверие на Лея към Люк. Преди не беше забелязал такова нещо; сега за пръв път му направи впечатление.

Преди все пак да им изложи плана си, Люк се обади:

— Трипио, кажи им, че ако не постъпят така, както ти им заповядаш, ще се разсърдиш и ще прибегнеш към някоя от твоите магии.

— Но, господарю Люк, за какви магии говорите? — възмути се дроидът. — Аз не мога…

— Кажи им! — заповяда Люк и повиши глас — нещо, което бе крайно нетипично за него. Но истината е, че Трипио можеше да изкара от търпение дори и един джедай.

Дроидът-преводач се обърна към голямата аудитория и заговори с достойнство.

Еуоките, изглежда, доста се стъписаха от неговото изявление. Всички отстъпиха няколко крачки назад. Само Логрей се изстъпи напред. Разкрещя се на Трипио — нещо, което много приличаше на закана.

Люк затвори очи, за да постигне пълна концентрация. Трипио продължи да говори, но вече не така убедително, а по-скоро като дроид, хванат натясно, че не изпълнява програмата си.

— Но, господарю Люк, те не ми вярват, нали ви казах…

Люк обаче въобще не слушаше дроида, а се бе съсредоточил, за да си го представи. Видя го целия златен и блестящ, седнал на сплетения си от вейки трон, да кима наляво и надясно, да бъбри за маловажни неща, седнал там в черната празнота на съзнанието на Люк… и бавно да се издига.

Трипио започна бавно да се издига.

Отначало самият той не забеляза това; всъщност никой не го забеляза. Трипио продължи да си говори, докато цялата му носилка плавно се издигна над земята.

— … ви казах, нали ви казах. Казах ви, че те няма… Не знам защо вие… О!… Почакайте… какво става тук?

В един и същи миг и Трипио, и еуоките осъзнаха какво става. Еуоките изпаднаха в ужас и тихомълком заотстъпваха, вдигнали очи към летящия трон. Тогава Трипио започна да се върти, като че ли се намира на кухненски стол. Грациозно, величествено въртене.

— Помощ! — прошепна той. — Арту, помогни ми.

Вождът Чирпа изкрещя някаква заповед към сплашените си поданици. Те пъргаво се разтичаха и отвързаха пленниците. Лея, Хан и Люк се прегърнаха силно. Странна беше тази тяхна първа победа в кампанията им срещу Империята.

Люк обаче долови плачевно бибикане зад гърба си и като се обърна, видя Арту, който нажалено гледаше към въртящия се Трипио. Люк внимателно свали златния дроид на земята.

— Благодаря ти, Трипио — каза младият джедай и го потупа по рамото.

Трипио, все още зашеметен, се поклащаше на златните си крака и смутено се усмихваше.

— Какво нещо! Никога не съм и подозирал какви способности нося в себе си.

Колибата на вожда Чирпа беше голяма, но само според еуокските разбирания, защото Чубака например, макар и свит на две, подпираше тавана с главата си. Уокито се бе прегърбило в единия ъгъл на колибата заедно с другарите си бунтовници, а вождът и още десет старейшини седяха срещу тях и изпитателно ги гледаха в очите. В средата, точно между двете групи, малък огън стопляше нощния въздух и хвърляше игриви сенки върху пръстените стени.

Отвън цялото село очакваше решенията на този съвет. Беше тиха ясна нощ; въздухът бе като наелектризиран от напрежение. Въпреки че бе много късно, нито един еуок не спеше.

Вътре говореше Трипио. Вече бе усвоил интонационните лупинги на този ужасно писклив език и това придаваше допълнителна свобода на изказа му; разказваше живата история на галактическата гражданска война, която доукрасяваше с пантомима, ораторски и звукови ефекти, витийски фрази и редакторски коментари. Дори в един момент се улови, че имитира поданик на Императора.

Старейшините слушаха внимателно и само от време на време си промърморваха нещо един на друг. Разказът ги беше омагьосал. Бяха изцяло погълнати от него, като на моменти изглеждаха ту ужасени, ту разгневени. На няколко пъти Логрей и вождът Чирпа си подшушваха нещичко и после задаваха въпроси на Трипио. Златният дроид им отговаряше прочувствено, дори веднъж Арту избибика за по-голяма достоверност.

Накрая, след кратко съвещание на старейшините, вождът поклати глава в знак на несъгласие и мрачно неудовлетворение. Обърна се към Трипио, а той пък преведе на приятелите си:

— Вождът Чирпа казва, че това е една много вълнуваща история — обясни дроидът. — Но тя няма нищо общо с еуоките.

Глуха, потискаща тишина изпълни малката колиба. Само огънят тихо пращеше, нашепвайки своя пламтящ, но потаен монолог.

Най-сетне се обади и Соло, за да говори от името на групата. От името на Съюза на бунтовниците.

— Преведи им следното, тенекиено злато — усмихна се той на дроида, за първи път показвайки симпатия към него. — Кажи им, че е трудно да се разкаже историята на един бунт и може би затова не преводачът трябва да върши тази работа. Ще им я разкажа аз.

Не е нужно да ни помагат само за това, защото ние ги молим. Не е нужно да ни помагат дори и за това, че е в техен интерес, въпреки че наистина е, и ето само един пример. Империята добива огромно количество енергия от тази луна, за да захранва дефлекторния си щит, а това е онази много, много енергия, без която вие, момчета, ще останете още тази зима. Е, няма да ви е лесно, но карай. Кажи им Трипио, кажи им го.

Трипио преведе всичко дотук и Хан продължи:

— Но не това е причината, поради която те трябва да ни помогнат. Аз например защо се занимавах с контрабанда? Защото беше в мой интерес. Е, вече не го правя. Поне не както преди. Сега съм повече зает да работя за моите приятели, защото какво друго би могло да има по-голямо значение? Парите? Властта? Джаба имаше и двете и вие знаете как свърши. Добре, добре, няма да се отклонявам. Това, което искам да кажа, е, че вашите приятели са си ваши приятели. Нали разбирате?

Това бе една от най-неясните молби, които Лея бе чувала, но въпреки това се просълзи. Еуоките, от друга страна, останаха невъзмутими и безмълвни. Тибо и малкият стоик, наречен Паплу, размениха шепнешком няколко думи, но другите останаха неподвижни, с непроницаеми физиономии.

След още една продължителна пауза Люк се изкашля.

— Разбирам, че това схващане ви звучи доста абстрактно. Трудно е да се направят по-далечни предвиждания — бавно започна той, — но това е ужасно важно за цялата галактика. Ужасно важно е нашият бунтовнически отряд да унищожи имперското присъствие тук, на Ендор. Погледнете нагоре през дупката на покрива. През тази малка дупка, която сте направили, за да излиза пушекът. Само през нея можете да преброите стотици звезди. А в цялото небе има още милиони, милиарди, които дори не можете да видите. И всички те си имат планети и луни и щастливи обитатели точно като вас. А Империята иска да унищожи всичко това. Като гледа цялата тази звездна феерия, човек може да се опияни, да умре при вида на такава красота. И вие сте част от тази красота, всичко е част от една и съща Сила. А Империята се опитва да ви изгаси светлините.

При превода Трипио бавно подбираше думите си, защото искаше да бъде съвсем точен. Като спря, старейшините се разписукаха доста шумно — гласовете им ту стихваха потайно, ту се извисяваха настойчиво, ту млъкваха, ту заговаряха в хор.

Лея много добре знаеше какво се опитва да каже Люк, но се опасяваше, че еуоките няма да видят връзката между казаното и собственото си положение. Може би тя трябва да хвърли този мост. Помисли си за преживяното в гората по-рано същия ден — как се почувства част от дърветата, чиито разперени ръце като че ли докосваха звездите; звездите, чиято светлина се процеждаше между листата като водопад от магия. И дълбоко в себе си тя усети силата на тази магия, с която се пропи и цялата колиба, предаде се от същество на същество и пак се върна в нея, за да я направи още по-силна; почувства, че е неделима част от тези еуоки, усети, че ги разбира, че ги познава; съюзи се с тях в истинския смисъл на думата: задиша заедно с тях в един и същ ритъм.

Спорът утихна и в колибата се възцари тишина. Учестеният дъх на Лея също се успокои в резонанс с общото спокойствие. Уверена и ведра, тя се обърна към съвета.

— Направете го заради дърветата — каза им.

Всички очакваха да продължи, но тя не изрече нито дума повече — кратко, макар и косвено, им намекна каква е целта.

С растяща загриженост Уикет следеше отстрани какво става. На няколко пъти съвсем ясно пролича как едва се сдържа да не се намеси в обсъжданията на съвета. Сега обаче не издържа, скочи на крака, прекоси пода на колибата няколко пъти, изправи се лице в лице срещу старейшините и започна прочувствената си реч.

Трипио взе да превежда на приятелите си:

— Почитаеми старейшини, тази нощ ние получихме един безценен и пълен с рискове дар. Дарът, наречен свобода. Този златен бог… — Тук Трипио спря, за да се наслади на момента, но след малко пак продължи — … Този златен бог, чието завръщане при нас е било предречено още от времето на Първото дърво, ни казва сега, че повече няма да бъде наш господар, казва ни, че сме свободни да избираме както намерим за добре, и ние трябва да избираме, така както всички живи същества трябва сами да изберат собствената си съдба. Той ви се яви, почитаеми старейшини, но той ще си отиде; повече не ще бъдем подвластни на божествените му напътствия, защото сега вече сме свободни.

Добре, но какво ни предстои оттук нататък? Нима любовта на еуока към гората повяхва при мисълта, че може да я напусне? Не, любовта му става още по-силна именно защото е свободен да я напусне, но предпочита да остане. Така е и с гласа на Златния: можем да запушим ушите си, но ще продължаваме да го чуваме.

Неговите приятели ни говорят за съществуването на една Сила, велик пулсиращ дух, от който всички ние сме неразделна част, точно както листата изглеждат сами за себе си отделни, но са част от дървото. Ние познаваме този дух, почитаеми старейшини, въпреки че не го зовем Силата. Приятелите на Златния ни казаха, че голяма опасност грози тази Сила тук и навсякъде. Когато огънят стигне гората, кой може да се чувства в безопасност? Дори и Великото дърво, от което всички ние сме част, не може да бъде в безопасност; нито неговите листа, нито неговите корени, нито неговите птички. Всички са заплашени и винаги ще бъдат.

Струва си, почитаеми старейшини, да се изправим срещу този огън. Мнозина ще загинат, но гората ще просъществува.

Еуоките не се страхуват да загинат. Те са смели.

Малкото същество обиколи с поглед всички присъстващи. Никой не отрони дума; въпреки това духът на сближението витаеше наоколо. След миг мълчание то продължи:

— Почитаеми старейшини, трябва да помогнем на този отряд в неговата благородна мисия заради дърветата и заради листата на дърветата. Тези бунтовници са като еуоките, които пък са като листата. Шибани от вятъра, безмилостно унищожавани от хищните орди на скакалците, които населяват света — не сме ли се хвърляли в огъня, за да могат други от нас да познаят спокойната му топлина и светлина; не сме ли се лишавали от топлата постеля, за да могат други от нас да й се радват; не сме ли се хвърляли като вихрогони в боя, за да всеем смут в сърцата на нашите врагове. Така че ние трябва да помогнем на нашите Листни братя, на тези бунтовници, защото е дошъл моментът на промяната.

Той остана така неподвижен, а пламъчетата на огъня заиграха в очите му с особен блясък. Мина цял миг безвремие, в който светът като че ли остана неподвижен.

Сърцата на старейшините се трогнаха. Без да кажат дума, едновременно, като по телепатия, всички кимнаха в знак на съгласие.

За всеки случай вождът Чирпа се изправи и без уводни слова направи кратко изказване.

Изведнъж из селището гръмнаха барабани. Старейшините скочиха на крака — вече съвсем не така сериозни — и прекосиха колибата, за да прегърнат бунтовниците. Тибо обви ръце около Арту, но доста се уплаши, защото най-неочаквано малкият дроид взе да се дърпа назад и да бибика недоволно. Тогава Тибо пъргаво скочи право върху гърба на Уокито.

Хан се усмихна колебливо.

— Какво става тук? Нищо не разбирам.

— Не съм сигурна — отвърна му Лея шепнешком, — но като че ли става нещо хубаво.

Подобно на другите, и Люк се включи във веселбата, каквото и да означаваше тя, усмихна се широко и целият излъчваше доброжелание, когато най-неочаквано черен облак засенчи сърцето му, закръжи над него и лепкав хлад се настани в душата му. Изтри следите от това видение и преобрази лицето си в маска. Никой нищо не забеляза.

Трипио най-сетне кимна с разбиране към Уикет, който усърдно се мъчеше да му обясни какво се е случило. Обърна се с артистичен жест към бунтовниците и им преведе накратко:

— Сега вече сме част от племето.

— Цял живот само за това съм си мечтал — обади се Соло.

Без да обръща внимание на саркастичния Звезден капитан, Трипио продължи да говори на другите:

— Вождът се е заклел да ни помогне с каквото може, за да освободи земята си от злите същества.

— Винаги съм казвал, че „с каквото може“ е по-добре от „не може“ — изхихика Соло.

На Трипио за малко да му изгорят схемите, толкова се ядоса на корелианския неблагодарник.

— Тибо казва, че неговите най-добри следотърсачи Уикет и Паплу ще ни покажат най-краткия път към генератора на щита.

— Ей, Злато, кажи им, че не сме се и надявали на такава безценна помощ. — Хан просто обичаше да дразни Трипио.

Чуи излая радостно — предпочиташе да се движи, вместо да стои на едно място. Но един от еуоките изтълкува лая му като глад и бързо донесе голямо парче месо. Чубака не беше гладен, но не отказа. Излапа месото наведнъж пред смаяните погледи на малките мечета. Този подвиг им се стори толкова невероятен, че взеха да се кикотят като луди; смехът им пък бе толкова заразителен, че и Уокито се разкиска. Боботещият му кикот ги разсмя още повече и — такъв бе обичаят им — те наскачаха връз него да го гъделичкат. Тогава той ги сборичка и ги натръшка в краката си — да се смеят и търкалят като големи пухчета. Чуи избърса очи и грабна още едно парче месо, но този път го изяде по-спокойно.

Междувременно Соло започна да организира експедицията.

— Далече ли е оттук? Ще ни трябват пресни провизии. Нали знаете, че не разполагаме с много време. Чуи, дай малко и на мене…

Чуи изръмжа.

Люк се оттегли в дъното на колибата и незабелязано се измъкна навън, на тишина. Но и там всички празнуваха — танцуваха, пищяха, гъделичкаха се, — затова той се отдалечи от огньовете, от веселбата и пое по уединена пътечка, която извиваше край огромно дърво.

Лея го видя и тръгна след него.

Звуците на гората изпълваха мекия нощен въздух. Щурци, пробягващи гризачи, самотни щръклици, терзаещи се бухали. Ухаеше на нощен жасмин и бор; хармонията беше неземна и безплътна. Небето — кристално черно.

Люк се бе загледал в най-ярката звезда на небосклона. Тя като че светеше с яростните си стихийни изпарения, които излъхваше от бездънната си сърцевина. Това беше Звездата на смъртта.

Не можеше да откъсне очи от нея. Така го свари и Лея.

— Има ли нещо, което не е наред? — прошепна тя.

Той се усмихна унило.

— Боя се, че всичко. Или може би нищо. Вероятно нещата просто следват своя предопределен ход.

Люк усещаше присъствието на Дарт Вейдър съвсем наблизо.

Лея взе ръката му. Чувстваше се толкова близка с него и все пак… не знаеше защо. Сега той й се струваше така объркан, така самотен. Така отдалечен. Почти не усещаше ръката му в своята, сякаш го нямаше тук.

— Какво има, Люк?

Той сведе поглед към преплетените им пръсти.

— Лея… ти спомняш ли си твоята майка? Твоята истинска майка?

Въпросът я изненада. Тя толкова обичаше своите осиновители, чувстваше ги като свои истински родители. Почти никога не мислеше за родната си майка — тя беше като сън за нея.

Сега обаче въпросът на Люк я накара да се замисли. Връхлетяха я спомени от детството — смътно видение на жена, която тича, после се скрива зад едно дърво… красива жена. Тези откъслечни образи отведнъж я потопиха в топлото море на чувствата.

— Да — каза Лея, после тръсна глава, сякаш да се отърве от това привидение. — Но много смътно. Тя умря, когато бях съвсем малка.

— И какво си спомняш? — настоя Люк. — Разкажи ми!

— Само чувства наистина… И образи. — Не искаше да се връща към тях сега, защото бяха толкова далеч от непосредствените й грижи и задължения… Но веднъж връхлетели я, те забълбукаха в глъбините на душата й.

— Разкажи ми! — повтори Люк още по-настоятелно.

Тя се учуди на упоритостта му, но реши да отстъпи поне за момента. Имаше му пълно доверие дори когато той я плашеше с поведението си.

— Беше много красива — каза Лея със замечтан глас. — Мила и нежна, но много тъжна. — Тя го погледна в очите, помъчи се да разгадае мислите му. — Защо ме разпитваш?

Той извърна поглед и пак го впи в Звездата на смъртта, като че ли искаше да й каже нещо, но после се уплаши и се затвори в себе си.

— Аз нищо не си спомням от моята майка — рече тихо. — Никога не съм я виждал.

— Люк, кажи ми какво те безпокои? — Тя искаше да му помогне, чувстваше, че може да му помогне.

Люк я изгледа продължително, сякаш я преценяваше, премерваше желанието й да научи истината. Тя беше силен човек. Той го чувстваше. Можеше да разчита на нея. Всички можеха.

— Вейдър е тук… в момента. Тук, на тази луна.

Полазиха я ледени тръпки, като че ли кръвта й се смръзна.

— Откъде знаеш?

— Усещам присъствието му. Дошъл е за мен.

— Но откъде би могъл да знае, че сме тук? Да не е станал някакъв провал? — Беше уверена, че не е това.

— Не, не е провал. Аз съм провалът, защото той може да усеща моето присъствие винаги когато съм наблизо. — Той я улови за раменете. Искаше да й каже всичко, но се чувстваше уморен и слаб.

— Трябва да те напусна, Лея. Докато съм тук, цялата група и цялата наша мисия ще бъдат в опасност. — Ръцете му трепереха. — Трябва да се срещна с Вейдър.

Лея съвсем се обърка. Мъгляви мисли се спуснаха върху й като диви бухали в нощта, размахаха криле над главата й, хищните им нокти заскубаха косата й, дрезгавият им шепот задраска по слуха й.

Тежко поклати глава.

— Люк, нищо не разбирам. Какво искаш да кажеш с това „трябва да се срещна с Вейдър“?

Той я придърпа към себе си. Беше се разнежил и като че ли успокоил. Само да го каже, нищо друго, само да го изрече и ще му олекне.

— Лея, той е мой баща.

— Твой баща?! — Тя не можеше да повярва; но, разбира се, това бе самата истина.

Държеше я здраво от страх да не припадне.

— Лея, открих и нещо друго. Няма да ти е лесно да го чуеш, но трябва. Преди да напусна, трябва да го узнаеш, защото може да не се върна. А ако не се върна, ако не успея, тогава ти оставаш единствената надежда на Съюза на бунтовниците.

Тя извърна поглед, тръсна глава, отказа да го погледне в очите. Всичко, което й каза Люк, звучеше ужасно, въпреки че не знаеше защо. Всъщност знаеше — защото просто е глупост. Да я нарича единствената надежда на съюза, в случай че той умре — но защо, това бе абсурдно. Абсурдно бе дори да си помисли човек, че Люк ще умре и че тя ще остане единствената надежда на бунтовниците.

И двете неща бяха немислими. Тя се отдръпна от него, искаше да опровергае думите му; или поне да ги осмисли от разстояние, да си вземе дъх преди това. Споменът за майка й отново се появи в този кратък миг на уединение. Прощалните прегръдки, сякаш плът от плътта се късаше…

— Не говори така, Люк. Ти няма да умреш. Аз ще направя каквото мога, всички ще направим, аз не съм важна. Без теб… аз нищо не мога да направя. Само ти можеш, Люк. Нали съм те виждала. У теб има сила, която не разбирам… и която аз никога не ще притежавам.

— Грешиш, Лея. — Той я задържа на разстояние от себе си. — Ти също владееш тази сила. Силата е с теб, Лея. След време ще се научиш да я използваш, както се научих и аз.

Тя поклати глава. Не можеше да понесе дори мисълта за това. Той лъже. У нея няма никаква сила, силата бе другаде, тя можеше само да помогне при нужда, това е всичко. Какво говори той? Възможно ли е?

Той я притисна още по-силно към себе си и взе лицето й в ръцете си.

Беше толкова нежен, толкова всеотдаен. Може би така искаше да й предаде силата си? А тя ще успее ли да я задържи? Какво каза той?

— Люк, какво ти става?

— Лея, моето семейство владее Силата. Владее я баща ми, владея я аз, а освен това… и моята сестра.

Лея отново го погледна право в очите. Там вилнееше мракът. И истината. Това, което видя, я уплаши. Но този път тя не се отдръпна. Остана до него. Започваше да разбира.

— Да — промълви той, доловил промяната. — Да! Това си ти, Лея. — И той я взе в обятията си.

Лея стисна очи като преграда срещу думите, срещу сълзите, които напираха в тях. Напразно. Те цялата я обляха, пронизаха я с болката на познанието.

— Знам — кимна тя и заплака, без повече да се прикрива.

— Тогава значи си разбрала, че аз трябва да се срещна с него.

Тя се отдръпна, лицето й пламтеше, умът й сякаш бе грабнат от вихрушка.

— Не, Люк, недей. Избягай, избягай надалеч. Щом смяташ, че той усеща присъствието ти, махни се от това място. — Тя хвана ръцете му и положи глава на гърдите му. — Бих искала да мога да дойда с теб.

Той погали косата й.

— Не, не бива. Ти никога не трепваш пред нищо. Когато Хан и аз, и другите сме се колебаели, ти винаги си оставала твърда и непоколебима. Ти никога не бягаш от отговорност. Не мога да кажа същото за себе си. — Люк си спомни своето прибързано бягство от Дагоба, с което подложи всичко на огромен риск, тъй като подготовката му все още не беше приключила. За малко всичко да развали. Погледна към черната си изкуствена ръка, която му напомняше за случилото се. Колко ли още има да пожертва заради своята слабост? — Е — сподавено изрече той, — и двамата ще трябва да изпълним повелята на съдбата.

— Люк, защо? Защо трябва да се срещнеш с него?

И той се замисли над всички възможни причини: за да спечели, за да загуби, за да стане част от него, за да се пребори с него, за да го убие, за да плаче, да избяга, за да го обвини, за да го попита защо, за да му прости, за да не му прости, за да умре — но в края на краищата добре знаеше, че има само една-единствена причина сега и завинаги. Само една-единствена причина, която имаше значение за него.

— Доброто все още е у него, чувствам го. Той няма да ме предаде на Императора. Аз мога да го спася, все още мога да го спечеля обратно за добрата страна на Силата. — За миг в очите му заиграха диви необуздани пламъчета, сякаш го разкъсваха съмнения и страсти. — Лея, длъжен съм да опитам. Той е наш баща.

Те отново се притиснаха един към друг. Сълзите безмълвно обливаха лицето й.

— Довиждане, скъпа моя сестричке — изгубена, а сега намерена. Довиждане, скъпа Лея.

Тя отново избухна в плач — всъщност и двамата плачеха, когато Люк я откъсна от себе си, обърна се и бавно продължи по дъсчената пътека. Изчезна в мрака на дървото-пещера, през което минаваше пътят за излизане от селището.

Лея гледаше след него и тихо проплакваше. После даде воля на чувствата си, не се и опитваше да спре сълзите — опита се обаче да разбере откъде извират те, по какви канали се леят, какви черни кътчета промиват.

И спомените пак я връхлетяха, пълни със загадки, подозрения, недоизказани слова, подслушани, когато родителите й смятаха, че спи дълбоко. Люк — неин брат! А Вейдър — неин баща! Твърде много, за да може да го проумее отведнъж. Това откритие легна на плещите й като тежко бреме.

Плачеше, трепереше и тихо скимтеше, когато изведнъж зад гърба й се появи Хан и я прегърна. Беше излязъл да я търси, бе чул гласа й и пристигна в мига, когато Люк си тръгваше. Но чак сега, когато Лея подскочи, уплашена от докосването му, и той я обърна с лице към себе си, разбра, че тя плаче.

Насмешливото му изражение стана сериозно, загрижено; сърцето му, като на всеки влюбен, изтръпна от опасения.

— Ей, какво става тук?

Тя преглътна и изтри сълзите си.

— Нищо, Хан. Просто искам да остана за малко насаме със себе си.

Криеше нещо, това бе ясно. Нещо, което смяташе, че е недопустимо да сподели.

— Не, не е нищо! — каза й той сърдито. — Искам да знам какво става. Кажи ми! — Той я разтърси. Никога не се бе чувствал така. Искаше да знае, но не искаше да чуе онова, от което най-много се опасяваше. Изтръпна само при мисълта, че Лея… и Люк… дори не искаше да продължи, дори не искаше да си представи.

Никога не се бе чувствал толкова безпомощен, което, разбира се, му беше ужасно неприятно, но не можеше да се овладее. В един миг усети, че все още я тресе и спря.

— Не мога, Хан… — Устните й отново се разтрепериха.

— Не можеш! Не можеш да кажеш на мен? Мислех, че сме по-близки, отколкото излиза. Ясно е, че съм сбъркал. Тогава върви, кажи на Люк. Понякога си мисля…

— О, Хан! — изплака тя и пак избухна в сълзи. Сгуши се в обятията му, сякаш търсеше закрила.

Гневът му се стопи и това още повече го смути и обърка. Нежно обви ръце около нея, галеше я, мъчеше се да я успокои.

— Съжалявам — прошепна той в косата й. — Съжалявам. — Не разбираше нито йота от това, което става — не разбираше нея, нито себе си, нито собствените си, обърнати с главата надолу чувства, нито жените изобщо, нито целия този свят. Знаеше само, че преди малко кипеше от раздразнение, а сега преливаше от обич, нежност и обожание. Очевидно не владееше положението.

— Моля те… само ме прегърни — прошепна тя. Не й се искаше да говори. Искаше само някой да я закриля.

Той я притисна към себе си.

Слънцето огря Ендор и над росната растителност плъзнаха прозирни сутрешни мъгли. Пищният листак в края на гората ухаеше на зелена влага; в този миг на зазоряване светът бе затаил дъх.

 

 

В пълно несъответствие с тази хармония стърчеше площадката за кацане на Империята. Груба, метална, осмоъгълна, тя се врязваше като оскърбление в зелената красота на това място. Храстите в края на сечището бяха почернели от газовете на совалките, а и по-навътре растителността бе повехнала — загиваше под купища боклуци, мачкащи я крака, химически отпадъци и изгорели газове. Този аванпост хвърляше пагубна сянка върху околността.

Униформени войници кръстосваха не само площадката, но и цялата местност — товареха, разтоварваха, охраняваха, надзираваха. Имперските канонерки бяха строени в единия край на станцията — четвъртити, бронирани, двукраки бойни машини, които побираха в търбуха си цял отряд войници, а лазерните им оръдия можеха да стрелят във всички посоки. Една имперска совалка излетя към Звездата на смъртта с трясък, от който дърветата се свиха уплашено. Една канонерка излезе от гората в отсрещния край на платформата, връщаше се от патрулен оглед. С тромави стъпки пое към товарната площадка.

Дарт Вейдър се бе облегнал на перилата на долния етаж на площадката и безмълвно съзерцаваше красивата гора. Скоро. Много скоро, вече го усещаше. Като барабан, чието биене се чува все по-отчетливо и по-отчетливо. Заплахата витаеше наоколо, но страхът от нея го възбуждаше, приятно гъделичкаше вътрешностите му. Заплахата го тонизираше, изостряше сетивата му, настървяваше страстите му. Ето, приближава се.

Победата той също усещаше. И превъзходството си. Но примесено с нещо друго… какво ли бе то? Не можеше да го види много добре. Все се местеше, все му убягваше това бъдеще; трудно му беше да го улови. Пробягващите пред очите му видения го измъчваха: забързани и неуловими, непрестанно променящи се сенки. Мътно и мъгляво беше това негово бъдеще, натежало от завоевания и разруха.

Ето, съвсем близо. Почти е тук.

Кухият кладенец на гърлото му замърка като котка, надушила миризмата на плячка.

Почти е тук.

Имперската канонерка спря в срещуположния край и отвори вратите си. Фаланга щурмоваци излезе от нея, марширувайки в стройни сгъстени редици. Като същински роботи те тръгнаха към Вейдър.

Той се обърна с лице към тях, готов да ги посрещне. Дишаше равно, черният му плащ падаше неподвижно надолу в безветрената утрин. Щом стигнаха до него, щурмоваците се заковаха намясто по заповед на командира си и разтвориха редици, за да види той заловения от тях пленник. Беше Люк Скайуокър.

Младият джедай впи погледа си във Вейдър с цялата концентрация, на която бе способен. Беше съвършено спокоен.

Командирът на щурмоваците се обърна към Вейдър:

— Това е бунтовникът, който се предаде. Въпреки че той отрича, според мен не е сам и затова моля за разрешение да направя основен оглед на местността.

И той протегна ръка към Господаря на мрака; в нея държеше лазерния меч на Люк.

— Беше въоръжен само с това.

Вейдър погледна за миг към лазерния меч, след това с бавно, отмерено движение го взе.

— Оставете ни! Направете огледа си и доведете другарите му при мен!

Офицерът и неговите войници се върнаха в канонерката.

Люк и Вейдър останаха сами, лице в лице, сред смарагдовия покой на вечната гора. Мъглата вече се вдигаше. Предстоеше дълъг ден.