Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (6)

4

Дарт Вейдър излезе от дългия цилиндричен асансьор и влезе в контролната стая на Звездата на смъртта, в която се намираше и тронната зала на Императора. От двете страни на вратата стояха императорските стражи, загърнати с червени наметала от главата до петите, с червени шлемове, които покриваха изцяло тила и лицето, а само пред очите имаха тесен процеп, който всъщност представляваше електрически модулиран екранен мерник. Винаги стояха с извадено оръжие. Залата беше тъмна, с изключение на светлинните кабели от двете страни на асансьорната шахта, които захранваха космическата станция с енергия и информация. Вейдър прекоси лъскавия черен стоманен под, мина покрай бучащите гигантски конвертори и изкачи стъпалата към платформата, върху която се намираше тронът на Императора. Под тази платформа и малко вдясно от нея зееше отворът на шахтата, която се спускаше навътре в бойната станция чак до самата сърцевина на енергийния блок. Кладенецът беше черен, миришеше на озон и в дълбините му непрекъснато кънтеше глух басов екот.

В края на висящата платформа имаше стена, а в стената — огромна овална наблюдателница. Пред предното й стъкло, настанен в специален контролен стол и втренчил поглед в пространството, седеше Императора.

Недостроената половина от Звездата на смъртта се виждаше като на длан от наблюдателницата: кръстосваха совалки и транспортни кораби, мъже в специални костюми и ракетни раници извършваха строителна работа по външната повърхност на станцията. Зад цялата тази кипяща активност беше увиснала нефритенозелената луна Ендор, която блестеше като скъпоценен камък върху черното кадифе на Космоса, а край нея, разпръснати в безкрая, мъждукаха диамантите на безчет звезди.

Императора седеше и се любуваше на гледката. В този миг се приближи Вейдър. Господарят на Сит коленичи. Императора го остави така, да почака. Внимателно оглеждаше панорамата пред себе си с непознато до този момент предусещане за слава: всичко това бе негово. И нещо повече — сам го бе изградил.

А преди не беше така. В миналото, когато той бе само един сенатор, сенатор Палпатин, галактиката представляваше Република на звездите под прякото покровителство на Джедайското рицарско братство, което векове наред я бе защитавало. С течение на времето обаче тя разшири границите си, стана прекалено голяма. Бюрокрацията, която бе нужна за нейното управление, набъбна неимоверно и корупцията се прокрадна в средите й.

Няколко алчни за власт сенатори започнаха да подклаждат безредици, които плъпнаха като верижна реакция, поне така разправяха, без някой да е съвсем сигурен в първоначалните подбуди. Появиха се и неколцина покварени бюрократи, арогантни и преследващи единствено личните си интереси, и ето че сред звездите се разпали трескавост, започнаха вълнения. Губернаторите се настроиха един срещу друг, рухнаха до вчера тачени ценности, доверието между хората изчезна, страхът плъпна като епидемия, настъпателно и безпричинно, и никой не разбираше нито какво става, нито защо става.

Именно тогава сенатор Палпатин се възползва от положението. Чрез вражди, лукави обещания и хитри политически ходове убеди останалите да го изберат за председател на Съвета. А после чрез увъртане и уловки, чрез подкупи и заплахи успя да се провъзгласи и за Император.

Император! Колко приятно звучеше тази дума в ушите му. Републиката пропадна, Императора сияеше в собственото си величие и винаги щеше да бъде така, защото той вярваше в онова, в което другите отказваха да повярват, а именно че тъмните сили са най-могъщи.

Винаги го бе чувствал дълбоко в сърцето си и всеки ден му носеше нови доказателства: от коварните лейтенанти, които предаваха началниците си за облаги, до безпринципните чиновници, които му издаваха тайните на местните управленски системи на отделните звезди, до алчните земевладелци, садистичните гангстери и жадните за власт политици. Неподкупни нямаше, всички лелееха дълбоко в себе си тъмната енергия на Силата. Императора просто осъзна навреме тази истина и я използва — за да се облагодетелства, разбира се.

Защото неговата душа беше черният център на Империята.

Продължаваше да съзерцава плътната непроницаемост на бездънното пространство отвън. Черно и мрачно като собствената му душа, сякаш тази чернилка действително отразяваше неговата същност; сякаш вътрешният му дух се отъждествяваше точно с тази пустош, над която властваше. Усмихна се при мисълта, че всъщност той е Империята, той е Вселената.

Зад гърба си усети присъствието на Вейдър, изчакващ коленопреклонно. Откога ли е тук? От пет минути? От десет? Императора не можеше да каже със сигурност. Това нямаше значение. Императора все още размишляваше.

Лорд Вейдър нямаше нищо против да почака, точно обратното. Да коленичи пред своя повелител бе чест за него, жест на благородство. Беше обърнал взора си навътре, търсеше да се огледа в собствената си бездънна сърцевина. Властта му беше голяма, сега по-голяма от всякога. Тя просто се излъчваше от него и отекваше в резонанс с вълните на мрака, които идваха от Императора. Чувстваше как властолюбието го изпълва, лумва в него като черен огън и пръска демонични искри. Но той ще остане така и ще чака смирено. Защото Императора не беше готов; синът му също не беше готов, моментът все още не беше настъпил. Затова и чакаше търпеливо.

Най-накрая столът бавно се завъртя и Императора се обърна с лице към Вейдър.

Вейдър заговори пръв:

— Каква е волята ти, господарю?

— Изпрати флотилията до най-отдалечения край на Ендор! Да остане там, докато я извикаме!

— А какво да правим с флотилията на бунтовниците, за която имаме сведения, че се събира край Сулуст?

— Нищо. Остави я! Скоро въстанието ще бъде потушено и младият Скайуокър ще стане един от нас. Твоите задължения тук приключиха, приятелю. Качи се на командния кораб и изчакай заповедите ми!

— Слушам, господарю. — Надяваше се да получи заповед за унищожаване на Съюза на бунтовниците. Надяваше се да я получи скоро.

Изправи се на крака и излезе, а Императора се обърна отново към галактическата панорама, за да се полюбува на своите владения.

 

 

В един отдалечен среднощен вакуум в покрайнините на галактиката огромната флотилия на бунтовниците се простираше от първия до последния си ешелон, докъдето погледът стига. Корелиански бойни самолети, кръстосвачи, разрушители, товарни кораби, бомбардировачи, Сулустински тежкотоварни транспортьори, Каламариански танкери, Алдераански оръдейни кораби, Кеселиански блокадни крайцери, Бестиниански небесни скакалци, X-образни, Y-образни и A-образни изтребители, совалки, транспортни и военни самолети. Всеки бунтовник в галактиката, бил той войник или гражданин, напрегнато очакваше да получи своите по-нататъшни напътствия. Флотилията се предвождаше от най-големия Звезден кръстосвач „Фрегатна щабквартира“.

Стотици главнокомандващи на бунтовниците от всякакви видове и форми на живот се бяха събрали във военната зала на гигантския Звезден кръстосвач в очакване на заповедите от Висшето командване. Носеха се какви ли не слухове и възбудата се предаваше по въздуха от ескадрила на ескадрила.

В средата на залата за инструктаж се намираше голяма кръгла светлинна маса, върху която в момента се прожектираше холографен образ на Звездата на смъртта — бойната станция, чийто строеж Империята все още не бе довършила. Намираше се в близост до луната Ендор, чийто блещукащ дефлекторен щит покриваше и двата обекта.

Мон Мотма влезе в залата. Едра красива жена на средна възраст, тя като че ли се носеше над шепота на тълпата. Беше облечена в бяла роба със сърмени обшивки, а за строгото й изражение си имаше причина — беше избрана да оглави Съюза на бунтовниците.

Подобно на осиновителя на Лея и на самия Император Палпатин, Мон Мотма е била старши сенатор в Републиката и член на Висшия съвет. Когато Републиката започнала да се разпада, Мон Мотма останала сенатор до края, организирала протести и полагала усилия за стабилизирането на все по-неефективното управление.

Към края дори организирала бойни групи. Ядра на съпротивата, като всяко едно независимо от другите трябвало да подклажда недоволство и да зове на бунт срещу Империята, след като тя окончателно разкрила пъклените си цели.

Имало и други предводители, разбира се, но повечето загинали, когато първата Звезда на смъртта, построена от Империята, унищожила планетата Алдераан. В същото това бедствие намерил смъртта си и бащата на Лея, нейният осиновител.

Тогава Мон Мотма излязла в нелегалност. Присъединила се към създадените от самата нея политически ядра с хиляди метежници и бунтовници, появили се вследствие жестоката диктатура на Империята. Хиляди и хиляди се присъединили към Съюза на бунтовниците. Мон Мотма станала всепризнатият лидер на всички същества в галактиката, които изоставили домовете си, за да се борят срещу Императора. Изоставили домовете си, но надеждата ги крепяла.

Сега тя прекоси залата, отиде до холографското изображение и подхвана разговор с двамата си главни съветници — генерал Мадин и адмирал Акбар. Мадин беше корелианец — издръжлив, изобретателен, макар и малко педант по отношение на дисциплината. Акбар беше чист каламарианец — съзерцателно същество с розово-оранжев цвят на кожата, подобен на цвета на сьомгата, с огромни тъжни очи, високочела глава и ципести ръце, с които се чувстваше по-добре във водата или въздуха, отколкото на борда на космически кораб. Но ако човешките същества бяха силата на бунта, то каламарианците бяха неговата душа, което съвсем не означава, че когато се наложи, не могат да се бият мъжката. А вече се бе наложило, тъй като покварената Империя бе направила положението нетърпимо.

Ландо Калрисиян си проби път сред насъбралите се, като внимателно оглеждаше лицата им. Видя Уедж, който бе определен за флангов пилот на неговата ескадрила. Двамата си кимнаха и вдигнаха палци за поздрав. Ландо продължи. Не Уедж търсеше той. Добра се до центъра, огледа се и най-накрая видя приятелите си, застанали до една странична врата. Усмихна им се и тръгна към тях.

Хан, Чуи, Лея и двата дроида посрещнаха Ландо с шумна какофония от думи, смях, бибикане и лай.

— Я виж ти! — извика Соло и оправи ревера на униформата на Калрисиян с новите отличителни знаци — Генерал!

Ландо се изсмя смутено.

— Аз съм човек с много лица и много премени. Някой трябва да им е разказал за малкия маньовър, който предприех по време на битката за Таанаб. — Таанаб беше земеделска планета, която почти всеки сезон ставаше жертва на набезите на бандитите от Норулак. Калрисиян — още преди да стане губернатор на Облачния град — се беше справил с бандитите при значително числено превъзходство от тяхна страна, използвайки легендарните си пилотски умения и нечувана дотогава стратегия. И всичко това заради един бас.

Хан го измери с очи, в които се четеше сарказъм.

— Не поглеждай към мен! Аз само им казах, че си пилот и половина, нищо повече. Въобще и не подозирах, че те търсят човек, който да оглави тази безумна атака.

— Няма значение. За това аз сам помолих. Аз искам да оглавя тази безумна атака. — Най-вече защото обичаше да се облича като генерал. Така можеше да се радва на хорското уважение, което смяташе, че заслужава, пък и щеше да продължи да преследва надутите представители на имперската военна полиция, които толкова ненавиждаше. Но най-важното — най-накрая щеше да им го върне на ония от имперската флота, да им го върне тъпкано за всички мизерии, които му бяха погодили. Щеше да им го върне така, че хубаво да го запомнят — него, генерал Калрисиян.

Соло погледна стария си приятел с примес от възхищение и недоверие.

— Ти виждал ли си някоя от тези Звезди на смъртта? Няма дълго да ти трае генералството, приятелче, така да знаеш.

— Аз пък се чудя защо на тебе не са предложили тази почетна работа? — усмихна му се Ландо.

— Може и да са ми предложили — подметна Хан. — Но аз не съм луд. Пък и ти си тук уважаваният — барон-администратор на беспинския Облачен град, нали така?

Лея се приближи до Соло и хвана ръката му.

— Хан ще остане с мен на командния кораб. И двамата сме ти благодарни за всичко, което правиш, Ландо. И се гордеем с теб.

В същия миг Мон Мотма даде знак за внимание. Залата утихна. Във въздуха витаеше изпълнено с надежда очакване.

— Датата, която ни беше докладвана от ботанските разузнавачи, се потвърди — каза върховната предводителка на бунтовническите сили. — Императора е допуснал фатална грешка и сега е моментът да атакуваме.

В залата настъпи оживление. Думите й подействаха като отдушник за натрупаното напрежение и коментарите изригнаха като гейзер. Тя се обърна към холограмата, която изобразяваше Звездата на смъртта, и продължи:

— Вече разполагаме с точни данни за местоположението на новата Звезда на смъртта, която Императора строи. Бойните системи на станцията все още не функционират. Като се има предвид и фактът, че имперската флотилия е пръсната из цялата галактика с безнадеждната задача да ни открие, може да се смята, че Звездата е доста слабо защитена. — Тук тя спря, за да си поеме дъх и да даде възможност на слушателите си добре да осъзнаят смисъла на следващите й думи. — И най-важното: научихме, че Императора лично надзирава строежа.

Възбудата стигна своя връх. Значи това е техният шанс. Надеждата, на която никой не смееше да се надява. Сега е моментът за точно попадение — право в сърцето на Империята и на Императора.

Мон Мотма изчака да стихне шумът и продължи:

— Неговото пътуване беше организирано в пълна тайна. Очевидно е подценил нашата разузнавателна мрежа. Много ботанци загинаха, но успяха да ни предадат тази жизненоважна за нас информация. — Гласът й изведнъж стана суров, сякаш за да напомни на събралите се за цената на предстоящата акция.

Адмирал Акбар излезе напред. Той беше специалист по имперските системи за отбрана. Вдигна единия си плавник и посочи към холограмата, по-точно към силовото поле, излъчващо се от Ендор.

— Въпреки че все още не е завършена, Звездата на смъртта не е съвсем лишена от защитен механизъм — започна той с благ каламариански тон. — Предпазва я енергиен щит, чиито генератори се намират на недалечната луна Ендор, ето тук. Никакъв космически кораб не може да прелети през този щит, никакво оръжие не може да го пробие. — Той спря. Умълча се, за да може информацията да бъде добре осмислена от всички.

След като им даде достатъчно време, заговори отново, този път по-бавно:

— Преди да предприемем каквато и да е атака, енергийният щит трябва да бъде деактивиран. Успеем ли да премахнем това енергийно поле, кръстосвачите ще образуват широк коридор, по който изтребителите ще трябва да влязат в суперструктурата, ето тук… и оттам ще се целят в главния реактор… — и той посочи недовършената част на Звездата на смъртта — някъде тук.

Отново всички се разприказваха едновременно и залата зажужа като кошер.

Акбар продължи.

— Генерал Калрисиян ще оглави атаката на изтребителите.

Хан се обърна към Ландо повече с уважение, отколкото със съмнение:

— Желая ти късмет, приятелю.

— Благодаря ти — простичко му отвърна Ландо.

— Ще имаш нужда от него.

Адмирал Акбар даде думата на генерал Мадин, който отговаряше за маскировъчните операции.

— Разполагаме с една малка имперска совалка — започна Мадин самодоволно. — Под тази маскировка отряд щурмоваци трябва да кацне на луната Ендор и да деактивира генератора на енергийния щит. Контролният бункер се охранява много строго, но една малка спецгрупа би трябвало да се справи с тази задача.

Отново настъпи оживление.

Лея се обърна към Хан и прошепна:

— Чудя се кого ли ще изнамерят за тази работа?

Мадин се обади на висок глас:

— Генерал Соло, вашата група сформирана ли е вече?

Лея вдигна очи към Хан — недоумението в тях бързо отстъпи място на нескрито възхищение. Знаеше си, че неслучайно го обича въпреки демонстративната му грубост и безразсъдна самонадеяност. Под всичко това туптеше пламенно сърце.

Още повече че след карбонизацията като че ли с него се беше случило нещо. Изглеждаше променен. Не беше вече упоритият самотник отпреди, когато го интересуваха само парите. Като че ли бе загубил егоизма си и сега по-лесно се сработваше с останалите. Сговорчивостта му бе нещо съвсем ново и Лея не можеше да й се нарадва. Мадин го нарече генерал; това означаваше, че Хан официално се е съгласил да го включат в армията на бунтовниците. За да бъде част от нещо, а не вечният стар единак.

Соло се обърна към Мадин:

— Групата ми е сформирана, сър, но се нуждая от екипаж за совалката. — Хвърли въпросителен поглед към Чубака и му прошепна: — Няма да е лесно, приятелю, не искам да те накисвам.

Чубака обаче разтърси глава, нали толкова обичаше своя Соло, и вдигна косматата си лапа.

— А, ето един доброволец — посочи го Хан.

— Двама! — извика Лея и вдигна ръката си високо, а после тихичко добави към Соло: — Повече няма да те оставя да ми се изплъзваш, генерале.

— И аз съм с вас! — извиси се глас от дъното на залата.

Всички се обърнаха и видяха Люк, застанал на върха на стълбата.

Радостно приветстваха последния джедай.

И въпреки че това не беше много в стила му, Хан също не успя да сдържи радостта си.

— Значи станахте трима — усмихна се той.

Лея изтича при Люк и нежно го прегърна. Изведнъж се почувства особено близка с него, но го отдаде на момента и най-вече на опасността в предстоящата им мисия. За миг обаче усети и у него някаква промяна, нещо различно, което се излъчваше от дълбините на душата му — нещо, което само тя можеше да долови.

— Какво има, Люк? — прошепна. Без да знае защо, прииска й се да го притисне към себе си.

— Нищо. Ще ти кажа някой ден — едва доловимо промълви той, но стана ясно, че нещо се е случило.

— Добре — отвърна тя, защото не искаше да го притеснява. — Ще чакам. — Все пак се замисли. Дали пък усещането й не идваше от това, че е облечен различно. Сигурно. Целият беше в черно и това го правеше да изглежда по-стар. Точно така, по-стар.

Хан, Чуи, Ландо, Уедж и другите се скупчиха около Люк, приветстваха го с радостни възгласи. Събранието се раздели на много такива малки групички. Беше време за раздяла и последни пожелания.

Писукайки, Арту укори Трипио, че не е достатъчно възторжен.

— Не мисля, че „възторжен“ е точната дума — отвърна му златният дроид. Бидейки програмиран преди всичко като преводач, Трипио, разбира се, много държеше на подбора на думите.

 

 

„Вечния сокол“ беше паркиран в главния хангар на бунтовническия Звезден крайцер. В момента го зареждаха и за последен път проверяваха изправността му. Точно зад него се намираше откраднатата имперска совалка, която изглеждаше някак си странно сред всичките тези X-образни изтребители на бунтовническата флотилия.

Чуи наглеждаше товаренето на оръжие и припаси в совалката, както и проверочния тест на отряда щурмоваци. Хан и Ландо бяха застанали между двата кораба, за да се сбогуват, както си мислеха, завинаги.

— Сериозно ти говоря, вземи го! — настоя Соло, посочвайки „Сокола“. — Той носи късмет. Нали знаеш, че е най-бързият кораб в цялата флотилия. — След като го спечели от Ландо, Хан наистина бе форсирал двигателите му и бе превърнал този и без това бърз кораб в безспорно най-бързия. Всички внесени от Соло подобрения бяха превърнали „Сокола“ в част от него самия може би защото бе вложил толкова много любов и труд в тази своя работа. Беше вложил нещо и от собствения си дух. И сега, като го предлагаше на Ландо, Соло като че ли добавяше нови щрихи към новия човек, в който се бе превърнал — толкова безкористен подарък друг път не беше правил.

И Ландо го разбра.

— Благодаря ти, приятелю! Ще се грижа за него. Пък и ти знаеш, че винаги съм го пилотирал по-добре от теб. Ще го пазя, и една драскотина няма да допусна върху корпуса му.

Соло погледна с усмивка симпатичния пират.

— Значи разбрахме се — нито една драскотина.

— Хайде, Соло, сега сигурно ще поискаш и гаранция да ти подпиша.

— Доскоро!

Разделиха се, без да разкрият истинските си чувства един към друг, както правеха мъжете в онези времена; всеки мълчаливо изкачи стълбичката на своя кораб.

Хан влезе в пилотската кабина на имперската совалка, докато Люк проверяваше едно от задните навигаторски табла. Чубака, настанен на помощникпилотското място, разучаваше уредите на командното табло. Хан седна до него и Чуи му изрева недоволно.

— Така е, така е — съгласи се Соло. — Но имперските совалки не са правени специално за Уокита.

Лея се появи от трюма и зае мястото си до Люк.

Чуи изрева и натисна първия ред ключове. Погледна към Соло, но Хан се бе втренчил навън през прозореца и остана съвършено неподвижен. Чуи и Лея проследиха погледа му и видяха какво бе приковало така неотклонно вниманието му — „Вечния сокол“.

Лея нежно го побутна.

— Хей, събуди се!

— Обзе ме някакво странно чувство — сподели Хан. — Имам усещането, че повече няма да го видя. — И той си спомни за многобройните случаи, когато този кораб го бе спасявал с ненадминатата си скорост и когато той бе спасявал кораба с пилотското си умение и съобразителност. Спомни си за планетите, които бяха видели заедно, за пространствата, които бяха пребродили заедно, за подслона, който корабът му бе давал, колко добре го познаваше и отвън, и отвътре до най-малката подробност. За времето, когато заспиваше спокойно в обятията му, докато той се носеше като тих сън в черната тишина на бездънния Космос.

Като чу това, Чубака също погледна с тъга към „Сокола“. Лея сложи ръка върху рамото на Соло. Знаеше, че той много обича кораба и не искаше да прекъсва тази тяхна раздяла. Но времето им бе скъпо и ставаше все по-скъпо.

— Хайде, капитане — прошепна му тя. — Да тръгваме!

Хан се върна от спомените към действителността.

— Точно така. Хайде, Чуи, дай да видим колко струва тази красавица!

Запалиха моторите на откраднатата совалка, измъкнаха се от хангара и излетяха в безкрайната нощ.

 

 

Строежът на Звездата на смъртта продължаваше под пълна пара. Навсякъде се виждаха транспортни кораби, изтребители и совалки, които доставяха оборудването. Звездният суперразрушител патрулираше наоколо и надзираваше строежа от всички страни.

На мостика цареше небивало оживление. Пратеници тичаха напред-назад, контролираха влизането и излизането на всички кораби с помощта на дефлекторния щит. Кодирани послания се изпращаха и получаваха, издаваха се заповеди, чертаеха се диаграми. Операцията включваше хиляди кораби, които бяха в непрекъснато движение, а работата напредваше със завидни темпове и максимална ефективност. В този момент диспечерът Джоф се свърза с една совалка от клас „Ламбда“, която приближаваше щита откъм седми сектор.

— Тук совалката, диспечер, обадете се — проехтя гласът в слушалките на Джоф, придружен от обичайното пращене.

— Виждаме ви на екрана — отвърна диспечерът в малкия микрофон пред него. — Представете се!

— Совалка „Тайдириъм“, моля, деактивирайте дефлекторния щит.

— „Тайдириъм“, предайте пропускателния код, за да получите входен коридор!

Хан хвърли тревожен поглед към другите и бързо каза в микрофона:

— Започваме предаването.

Чуи натисна едновременно цял ред ключове и произведе синкопирана серия от високочестотни предавателни шумове.

Лея прехапа устни и се приготви за бой или бягство, каквото се наложи.

— Сега ще видим дали кодът си струва риска.

Чуи изстена нервно.

Люк се бе загледал в огромния Звезден суперразрушител, затулил пространството наоколо. Неудържимо привличаше погледа му с лъскавата си чернота, замрежваше очите му като злокачествено перде, но всъщност замъгляваше не само зрението му. И ума му изпълваше с чернилка, и сърцето му. С черен страх и неизвестност.

— Вейдър се намира на този кораб — прошепна той.

— Излишно нервничиш, Люк — успокои го Хан. — Тук има много командни кораби. Виж какво, Чуи — обърна се той към Уокито, — дръж дистанция, но така, че да не изглежда, че държиш дистанция.

— Ауроф рргх?

— Не знам точно как, просто си лети небрежно — сопна му се Хан.

— Много бавно приемат пропускателния ни код — обади се Лея със свито сърце. Ами ако не стане? Ако дефлекторният щит откаже да се вдигне, свършено е със съюза. Лея се опита да проясни ума си и да се концентрира върху енергийния генератор, до който искаше да проникне. Помъчи се да разсее всички съмнения и страхове, които може би излъчваше.

— Аз застрашавам тази мисия — обади се Люк, попаднал в емоционален синхрон с тайната си сестра. Той мислеше за Вейдър — техния баща. — Не трябваше да идвам.

Хан реши да разведри атмосферата:

— Ей, я малко по-бодро! — Чувстваше се потиснат от този негативизъм.

— Той знае, че съм тук — каза Люк, все още втренчил поглед в командния кораб. Очаквайки го, Вейдър като че ли му се присмиваше.

— Стига, хлапе, само си въобразяваш.

Чуи пак изрева. Беше мрачен и недоволен.

 

 

Лорд Вейдър стоеше неподвижно пред огромния панорамен прозорец, отправил взор към Звездата на смъртта. Гледката го вълнуваше. Строежът приличаше на паметник, издигнат в чест на тъмната страна на Силата, и съзерцавайки го, той нежно го галеше с ледения си поглед.

Като плаващ орнамент целият искреше. Магически глобус. По повърхността му се гонеха светлинни точици, които омайваха Господаря на мрака и той приличаше на малко дете, което не може да откъсне поглед от новата си играчка. Беше в особено състояние. С изострени докрай сетива.

И тогава, най-ненадейно, сред покоя на собственото си съзерцание Вейдър замръзна намясто: нито дъх, нито пулс смущаваше концентрацията му. Бе напрегнал всяко свое сетиво навън към ефира. Какво ли бе усетил? Духът наклони главата му на една страна, като че ли за да се вслуша по-добре. Някакво ехо, някаква вибрация, доловена само от него, като че ли мина покрай слуха му — не, не мина, още е тук. Преобърна момента и промени формата на всичко. Нещата вече не бяха същите.

Тръгна надолу покрай редицата от диспечери и стигна до адмирал Пит, който се бе надвесил над монитора на диспечера Джоф. Щом видя Вейдър, Пит скочи на крака и леко се поклони.

— Къде отива тази совалка? — попита Вейдър с тих глас.

Пит погледна към монитора и каза в микрофона:

— „Тайдириъм“, какво носите и закъде?

Филтрираният глас на пилота от совалката проехтя по приемника:

— Резервни части и технически персонал за луната-убежище.

Командирът на мостика погледна въпросително към Вейдър. Надяваше се, че всичко е наред. Лорд Вейдър нямаше навик да прощава грешки.

— Имат ли пропускателен код? — попита Вейдър.

— Имат един от старите кодове, но те са още в сила — мигом му отвърна Пит. — Канех се да ги пусна. — Нямаше смисъл да лъже Господаря на Сит. Той винаги разбираше, когато го лъжеш; лъжите кънтяха издайнически в ушите му.

— Този кораб ми създава някакво особено усещане — каза Вейдър по-скоро на себе си, отколкото на околните.

— Да ги задържа ли? — попита го Пит в желанието си да му угоди.

— Не, не, нека минат. Лично ще се занимая със случая.

— Както обичате, господарю. — Пит се поклони, отчасти и за да скрие изненадата си. Кимна към диспечера Джоф, който се свърза със совалката „Тайдириъм“.

 

 

В совалката „Тайдириъм“ напрежението бе стигнало връхната си точка. Колкото повече ги разпитваха за товара, който носят, и целта на пътуването, толкова по-ясно им ставаше, че скоро ще бъдат разкрити.

Хан погледна нежно стария си другар Уокито.

— Чуи, ако не се хванат на въдицата, ще трябва светкавично да се ометем оттук. — Думите му прозвучаха като прощално слово, тъй като всички добре знаеха, че тази жалка совалка не може да се мери с нито един от корабите, които се виждаха наоколо.

Гласът на диспечера се чу отново, първо с пращене, после смущенията изчезнаха:

— „Тайдириъм“, деактивирането на щита започва веднага. Следвайте курса си.

Всички, с изключение на Люк, въздъхнаха едновременно с облекчение; сякаш с това свършваха, а не започваха всичките им изпитания. Люк продължаваше да гледа втренчено командния кораб, като че ли безмълвно и задълбочено беседваше с някого.

Чуи излая гръмогласно.

— Ей, какво ти казах? — ухили се Хан. — Няма проблеми.

Лея се усмихна.

— Така ли ни каза?

Соло даде газ и откраднатата совалка плавно потегли към зелената луна-убежище.

Вейдър, Пит и Джоф наблюдаваха монитора в контролната зала, докато подобната на паяжина дефлекторна мрежа се разтвори и пропусна совалката „Тайдириъм“, която бавно се отправи към центъра на паяжината — Ендор.

Вейдър се обърна към застаналия до него офицер и в гласа му прозвуча повече припряност от обикновено:

— Пригответе совалката ми! Трябва да отида при Императора.

И без да дочака отговора, се отдалечи, очевидно в плен на мрачни мисли.