Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (5)

3

Пясъчната буря затрудняваше всичко — зрението, дишането, мисленето и движението. Самият й рев звучеше подвеждащо, сякаш идваше едновременно от всички страни, сякаш Вселената се състоеше само от шум, а това бе окото на нейния хаос.

Седмината герои напредваха бавно срещу разбушувалата се виелица; държаха се един за друг, за да не се изгубят. Най-отпред вървеше Арту, като следваше насочващия го сигнал, защото само неговият звук оставаше незаглушен от вятъра. Подире му вървеше Трипио, след това Лея, която водеше за ръка Хан, и най-накрая — Люк и Ландо, които подкрепяха ранения Уоки.

Арту избибика пискливо и всички вдигнаха очи нагоре: през мъглявината на тайфуна прозираха тъмни тела с неясни очертания.

— Божичко! — извика Хан на висок глас. — Виждам само пясък, разпилян от вихрушката пясък.

— И ние не виждаме нещо повече — успокои го Лея.

— Значи съм си възвърнал зрението.

След още няколко стъпки тъмните силуети станаха по-тъмни и от мрака ненадейно изплува „Вечния сокол“, придружен от X-образния изтребител на Люк и от още един двуместен Y-образен изтребител. Щом групата се сгуши под сянката на „Сокола“, вятърът като че ли поутихна. Трипио натисна едно копче и подвижната стълба се спусна с тихо жужене.

Соло се обърна към Скайуокър:

— „Сокола“ е твой, хлапе, днес ти беше страшен.

Люк сви рамене.

— Имаше кой да ми помага — отвърна и се упъти към собствения си изтребител.

Хан го спря.

— Благодаря ти, че дойде, Люк — каза му той със спокоен и сериозен тон.

Люк изглеждаше малко притеснен. Не знаеше какво да каже на стария пират, беше свикнал единствено с остроумните му заяждания.

— Няма защо — най-накрая му отвърна той.

— Има защо. Знаеш, че карбонитната камера си беше жива смърт. Не си мисли, че там си като заспал. Не, едно огромно мъртвило, което възприемаш в пълно съзнание.

Едно мъртвило, от което Люк и останалите го бяха спасили, бяха рискували живота си заради него само защото им беше приятел. Това беше нещо съвсем ново за самонадеяния Соло, едновременно страшно и чудесно. Този развой на събитията криеше опасност. Караше го да се чувства някак си още по-сляп отпреди, но и по-зрящ. Беше объркан. Навремето си живееше сам-самичък, единак, а сега бе станал част от нещо.

Тази мисъл го накара да се чувства длъжник — усещане, което винаги бе ненавиждал; само дето сегашният му дълг бе някак особен и повече приличаше на привързаност, на братска привързаност. Странно, но от тази привързаност като че ли ставаше по-свободен.

Вече не беше толкова самотен.

Толкова самотен.

Люк забеляза промяната у Хан. Но в този миг на нежност не искаше да безпокои замисления си приятел. Затова само кимна.

Чуи изрева с много любов към младия джедайски воин и разроши косата му, за да покаже, че много се гордее с него. Лея сърдечно го прегърна.

Те всички много обичаха Соло, но да показваш любовта си към Люк беше някак си по-лесно.

— Ще се видим в базата — извика им Люк и тръгна към изтребителя си.

— Защо не зарежеш тази стара щайга и не дойдеш с нас? — подразни го Соло.

— Първо трябва да изпълня едно обещание… към стар мой приятел. — Много стар приятел, усмихна се той на себе си.

— Добре, но не се бави — подкани го Лея. — Знаеш, че нямаме време за губене. — Стори й се, че долови нещо в лицето на Люк, което обаче не можеше да определи или назове; но това нещо едновременно я плашеше и сближаваше с него. — Върни се по-скоро! — извика му тя още веднъж.

— Разбира се — обеща той. — Хайде, Арту, качвай се!

Арту се затъркаля към изтребителя, като пътьом избибика на Трипио за сбогом.

— Довиждане, Арту — нежно му отвърна Трипио. — Създателят да те поживи! Ще се грижите за него, нали, господарю Люк?

Но Люк и малкият дроид не го чуха. Вече се бяха отдалечили.

Другите останаха неподвижни за миг, сякаш се опитваха да видят бъдещето си през замрежващата погледите им пясъчна вихрушка.

Дрезгавият глас на Ландо ги извади от вцепенението:

— Хайде, по-бързо да се омитаме оттук!

Искаше да се махне час по-скоро от това място, където късметът му бе изневерил; надяваше се следващия път да хвърли по-добри зарове, а ако не стане, пак ще изхитрува нещо.

Соло го плясна по гърба.

— Ландо, май че и на теб има за какво да благодаря.

— Абе реших, че ако те оставя в онзи замразител, това може да ми донесе нещастие и затова побързах да си оправим сметките.

— С което иска да ти каже „добре дошъл“ — усмихна му се Лея. — Всички ти казваме „добре дошъл“! — И в потвърждение на това тя го целуна по бузата.

Отправиха се към „Вечния сокол“. Преди да се изкачи по стълбата, Соло се спря и приятелски потупа кораба си.

— Добре изглеждаш, момчето ми. Мислех, че повече няма да се видим.

Влезе вътре и затвори люка след себе си.

Същото направи и Люк в своя изтребител. Намести се в пилотската кабина, сложи си предпазния колан, запали двигателите и шумът от равномерния им рев го успокои. Загледа се в пострадалата си ръка: жици се преплитаха над кости от алуминий като в сложна загадка. Не знаеше как да ги свърже, не знаеше отговора на загадката. Надяна черна ръкавица върху оголената инфраструктура, включи двигателя на X-образния си изтребител и за втори път в живота си напусна родната планета и пое към звездите.

 

 

Звездният суперразрушител стоеше неподвижно в пространството над недовършената бойна станция, наречена Звездата на смъртта, и нейния зеленикав съсед Ендор. Разрушителят представляваше огромен кораб, ескортиран от множество по-малки и разнообразни по вид бойни кораби, които кръжаха или се стрелкаха около кораба-майка подобно на деца с различен темперамент и на различна възраст: кръстосвачи със среден обсег на действие, товарни кораби и изтребители.

Главният хангар на Разрушителя се отвори към потъналия в глуха тишина Космос. Появи се една от совалките на Императора и пое курс към Звездата на смъртта. Придружаваха я четири ескадрили от изтребители.

Дарт Вейдър наблюдаваше полета им върху екран в контролната зала на Звездата на смъртта. Миг преди да влетят в търбуха на бойната станция, той напусна залата, последван от главнокомандващия Джерджерод и фаланга имперски щурмоваци, и се запъти към хангара. Трябваше да посрещне господаря си.

Пулсът и дишането на Вейдър се регулираха механично, затова и не можеха да се ускорят; но нещо в гърдите му се наелектризираше при всяка среща с Императора; не знаеше защо става така. В компанията на Императора сърцето му винаги се изпълваше със задоволство, властолюбие, с черна демонична енергия, с тъмни желания, необуздани страсти и тревожно смирение. С такива чувства и с други — още по-необясними.

При влизането му в хангара имперските войници до един щракнаха с пети и се изпънаха като струна. Совалката спря на определеното й място. Подвижната стълба, прилична на драконова челюст, се спусна и императорската стража слезе първа — всички загърнати с червени наметала, като алените пламъци, които лумват из устата на разярен дракон. Строиха се от двете страни на стълбата — зорко бдящи, готови да сеят смърт редици. Тишина изпълни хангара. На върха на стълбата се появи Императора.

Заслиза бавно. Беше дребен човек, сгърчен от старост и злост. Подпираше прегърбеното си тяло на чепат бастун и носеше дълго до земята наметало с качулка — подобно на джедайските наметала, само че черно. Закачуленото му лице бе толкова слабо, че по-скоро приличаше на покрит с кожа череп; проницателните му жълти очи като че прогаряха всичко, което се случеше да погледнат.

Когато Императора слезе от стълбата, главнокомандващият Джерджерод, генералите му и Господарят Вейдър паднаха на колене пред него. Върховният повелител на мрака кимна на Вейдър и тръгна между шпалира от войници.

— Изправи се, приятелю! Да вървим заедно!

Вейдър се изправи и тръгна редом със своя повелител. Едновременно обзети от страх и преклонение, след тях поеха и придворните на Императора, императорската стража, Джерджерод и елитната стража на Звездата на смъртта.

До своя Император Вейдър се чувстваше уверен. Въпреки че пустотата в гърдите му никога не го напускаше, под студения взор на Императора тя се превръщаше в необятна и всесилна пустота, която можеше да обгърне цялата Вселена. И един ден, когато Императора умре, това ще стане.

Защото това бе сетното желание на Вейдър. След като бе усвоил всичко, което можеше да се научи за тъмната страна на Силата от този зъл гений, той мечтаеше да му отнеме властта и да я запази за себе си; да убие Императора, да погълне неговия мрак и да господства над Вселената. Да господства заедно със сина си.

Това пък бе другото му желание — да си върне момчето и да покаже на Люк величието на тази мрачна сила: защо е толкова могъща и защо той бе избрал да поеме по нейния път. И Люк щеше да дойде при него — в това той не се съмняваше. Семето бе вече посято. Баща и син ще властват заедно.

Още малко и желанието му щеше да се превърне в действителност; вече можеше да го почувства, толкова близо беше то. Всяко събитие си идваше на мястото, което той му бе определил, изкусно побутвайки нещата с помощта на тъмната сила и на вроденото си джедайско умение.

— Звездата на смъртта ще бъде завършена в срок, повелителю — гърлено изхриптя Вейдър.

— Знам, знам — отвърна Императора. — Добре се справяш, Вейдър. А сега, доколкото усещам, искаш да продължиш издирването на младия Скайуокър, нали?

Вейдър се усмихна под бронираната си маска. Императора винаги разбираше какво измъчва сърцето му, дори и без да е запознат с подробностите.

— Да, повелителю.

— Имай търпение, приятелю — предупреди го върховният владетел. — Винаги ти е било трудно да бъдеш търпелив. След време той ще те потърси… и когато го направи, ти трябва да го доведеш при мен. Вече е възмъжал. Само двамата заедно ще успеем да го приобщим към тъмната страна на Силата.

— Да, повелителю.

Само заедно биха успели да покварят момчето. Голяма, мрачна слава! Защото много скоро великият Император ще умре и въпреки че галактиката ще се свие от ужас по тази загуба, Вейдър ще остане да управлява с помощта на младия Скайуокър. Както е било замислено, така ще стане.

Императора повдигна глава и се взря във всички възможни страни на бъдещето.

— Всичко върви според моите предвиждания.

И той, подобно на Вейдър, си имаше собствени планове — планове за духовно насилие, за манипулиране на съдби и създания. Подсмихна се мислено, предвкусвайки близката си победа: окончателното привличане на младия Скайуокър.

 

 

Люк излезе от X-образния си изтребител, кацнал до самия край на водата, и внимателно си запробива път през блатото. Край него се стелеше непрогледна мъгла. Като изпаренията в джунглата. Необикновено на вид насекомо излетя от едно пълзящо растение, шумно запърха с крила край главата му и изчезна. В шумата под краката му нещо изсъска. Люк се концентрира. Съскането спря. Люк продължи.

Измъчваха го противоречиви чувства към това място. Дагоба. Територия на изпитанията, землище за тренировка на джедаите. Тук той наистина ще се научи да използва Силата, да я пропуска през себе си и да я направлява към желаната цел. Ще научи колко внимателен трябва да бъде, за да съумее да използва Силата правилно. Нейна опора е светлината, но за един джедай тази опора е по-твърда и от глинен под.

Опасни същества го дебнеха от блатото, но за един джедай нито едно не беше зло. Чакаха го всепоглъщащи подвижни пясъци и тресавища с привидно гладка като огледало повърхност; увивни гъсталаци се преплитаха с лепкави пипала. Люк ги разпозна, да, всички те бяха част от живата планета, всяко — частица от Силата, на която и той самият бе една от многобройните пулсиращи страни.

Все пак дебнеха го и създания на мрака — невъобразимо черни, отражения на тъмните кътчета в душата. Беше виждал тези създания именно тук. Беше бягал от тях, беше се борил с тях, дори се бе изправял лице в лице с тях. Беше победил някои от тях.

Но други все още се криеха наоколо. Други създания на мрака.

Изкачи една барикада от чепати, покрити с мъх хлъзгави коренища. От другата страна равна пътечка без никакви препятствия водеше право в неговата посока; но той не тръгна по нея, а свърна в гъстия шубрак.

Високо над главата му черен силует изплющя с криле, после сви встрани. Люк не му обърна внимание. Продължи напред.

Гъсталакът на джунглата се поразреди. Зад следващото блато Люк най-сетне го зърна — малко, странно на вид жилище, чиито прозорчета обливаха влажния тропически лес с топла жълта светлина. Заобиколи тресавището, наведе се и влезе в хижата.

Вътре стоеше Йода и се усмихваше. Малката му ръка стискаше бастун.

— Чакам те, ето какво правя — кимна той.

Направи му знак с ръка и Люк седна в ъгъла. Момчето се изненада, защото не очакваше да види чак толкова крехко създание — ръката на Йода трепереше, гласът му едва се чуваше. Люк не посмя да каже нищо, не искаше да издаде учудването си от състоянието на стария учител.

— Тази физиономия, която правиш — Йода закачливо сбърчи морното си чело. — Толкова зле ли изглеждам в младежките ти очи?

Люк се опита да прикрие печалното си изражение, стана, повъртя се из тясното пространство.

— Не, учителю, разбира се, че не.

— Разбира се, че да! — изхихика дребният учител джедай. — Вече съм болен. Да. Стар и слаб. — И с извит от старост пръст той посочи към младия си ученик. — Навършиш ли деветстотин години, повече не можеш да изглеждаш добре.

Той изкуцука до леглото си, като продължаваше да се подхилква, и тежко-тежко се отпусна върху него.

— Скоро ще дойде и моят покой. Да, ще дойде вечният сън. Заслужил съм го, да, така е.

Люк поклати глава.

— Не бива да умираш, учителю, няма да ти позволя.

— Добре си обучен и Силата е с теб… но не съвсем. Здрачът вече ме покри и скоро нощта ще падне. Такъв е порядъкът на нещата… така повелява Силата.

— Но аз се нуждая от твоята помощ — отвърна му Люк с глас, в който кънтеше настоятелна молба. — Искам да довърша джедайската си подготовка. — Великият учител не биваше да го изоставя точно сега… имаше още толкова много неща, които не разбира. От Йода бе научил много, а все още с нищо не му се бе отплатил. Искаше всичко да сподели с това грохнало същество.

— Нямаш нужда от подготовка, стига ти и тази — увери го Йода. — Вече знаеш какво искаш.

— Това значи ли, че съм джедай? — попита го Люк, въпреки че знаеше, че все още не е, не съвсем. Нещо все още не му достигаше.

Йода смръщи съсухрените си черти.

— Не още. Остава още малко. Вейдър… трябва да се изправиш срещу Вейдър. Тогава, само тогава ще станеш истински джедай. И ще се изправиш, рано или късно.

Люк знаеше, че го чака това изпитание, друго просто не можеше да бъде. Всяко търсене си има своя център и Вейдър винаги и неизбежно е присъствал в самия център на усилията на Люк. Мъчеше го въпрос, който не смееше да изкаже на глас, но след дълго мълчание най-накрая събра кураж и попита стария джедай:

— Учителю Йода… вярно ли е, че Дарт Вейдър е мой баща?

Очите на Йода плувнаха в състрадание. Това момче не бе напълно възмъжало. Тъжна усмивка набръчка лицето му и той като че ли още повече се смали в постелята си.

— Почивка ми е нужна. Почивка. Да.

Люк се загледа в смаляващия се учител, опитваше се да му даде от своята сила чрез любовта и волята си.

— Учителю, аз трябва да зная — прошепна той.

— Да, твой баща е — простичко му отвърна Йода.

Люк затвори очите, устата и сърцето си — не искаше да допусне в себе си истината за това, което чу.

— Той ли ти каза? — попита го Йода.

Люк кимна мълчешком. Искаше да задържи този миг, да го затвори тук, да заключи времето и пространството в тази стаичка, за да не може ужасният факт на безпощадната истина да избяга навън, в необятната Вселена.

Лицето на Йода помръкна.

— Неочаквана за теб и злощастна вест…

— Злощастие ли е това, че научих истината? — В гласа на Люк се прокрадна жлъч, но сам недоумяваше накъде е насочена — срещу Вейдър, срещу Йода, срещу него самия, или срещу цялата Вселена.

Йода се надигна мъчително и изохка, сякаш бе изчерпал и последната си сила.

— Злощастие е това, че избърза да се срещнеш с него… че подготовката ти още не беше приключила… че все още не беше в състояние да понесеш предопределеното ти бреме. Оби-Уан отдавна да ти е казал, но аз не му разреших… сега в себе си носиш голяма слабост. Страхувам се за теб. Страхувам се за теб, момче. — Някакво огромно напрежение като че ли излезе от него и той затвори очи.

— Учителю, съжалявам. — Люк се разтрепери, като видя всесилния джедай така отпаднал.

— Знам, но ти отново трябва да се срещнеш с Вейдър и никакви съжаления няма да ти помогнат. — Той се наведе напред и подкани Люк да се приближи. Люк се примъкна до него. Йода продължи да говори със заглъхващ глас.

— Помни, че джедайската мощ идва от Силата. Когато освободи приятелите си, в сърцето ти гореше отмъщението. Пази се от гнева, страха и враждата. Те са тъмната страна на Силата. Освен това са пъргави и угодни, от тях кръвта кипва и умът избързва. А тръгнеш ли веднъж по тъмната пътека, тя непременно ще превземе съдбата ти.

Йода се отпусна назад и дишането му стихна. Люк чакаше търпеливо, без да помръдва. Страхуваше се да не разсее стареца, да не го разстрои, защото знаеше, че той умее да държи нищото на разстояние.

След няколко минути Йода отвори очи и го погледна, усмихна се със сетни сили — единствено величието на духа му поддържаше живота в това немощно тяло.

— Люк, пази се от Императора. Не подценявай силата му, иначе ще те стигне съдбата на твоя баща. Когато аз си отида… последният джедай ще бъдеш ти. Люк, Силата е на страната на твоето семейство. Предай това… което… си научил. — Взе да се запъва. Притвори очи. — Има… и… друго небе.

Вдиша дълбоко, после издъхна. Духът му литна навън като слънчев вятър и лъхна към други небеса. Тялото му се смали и изчезна.

Люк остана повече от час край малкото празно легло, опитвайки се да проумее дълбочината на тази загуба. Беше неизмерима.

Първо почувства безкрайна скръб. За себе си, за Вселената. Как е възможно такъв като Йода да си отиде завинаги? В сърцето му, там, където носеше Йода, се отвори бездънна черна дупка.

Люк и друг път бе виждал смъртта на стари учители. Беше се чувствал безпомощно и тъжно и това бе неизбежна част от неговото израстване. Това ли значи да пораснеш? Да гледаш как скъпите ти приятели остаряват и умират? От смъртта им да изтръгваш сила и мъдрост?

Обзе го непоносимо отчаяние и в същия миг светлинките в малката хижа угаснаха. Остана така още няколко минути с усещането, че това е краят на всичко, че всички светлини във Вселената са угаснали завинаги. Последният джедай, приседнал край едно тресавище, докато цялата галактика се готви за война.

Обгърна го хлад и го извади от пустошта, в която се бе зареяло съзнанието му. Той потрепери и се огледа наоколо. Мракът беше непрогледен.

Излезе навън и се изправи. Тук, в тресавището, нищо не се бе променило. Изпаренията замръзваха по изкорубените коренища, а после отново започваха да капят обратно в блатото — цикъл, който се повтаряше милиони пъти и винаги ще се повтаря. Може би именно това е неговият урок. И така да е, от това мъката му няма да намалее.

Унил и потиснат, Люк тръгна към мястото, където се намираше корабът. Щом го видя, Арту се втурна към него с развълнувано бибикане; искаше да го поздрави, но Люк беше неутешим и не обърна никакво внимание на малкия верен дроид. Арту изписука набързо своите съболезнования и потъна в почтително мълчание.

Люк седна на един пън, подиря глава с ръце и тихо промълви: „Не мога да го направя. Не мога сам.“

Незнаен глас като че ли изплува от гъстата мъгла.

— Ние с Йода винаги ще бъдем с теб.

Това беше гласът на Бен.

Люк рязко се обърна и видя потрепващия образ на Оби-Уан Кеноби, който стоеше зад него.

— Бен! — прошепна той. Толкова неща искаше да му каже, неща, които се въртяха като вихър в ума му, като безпомощно попаднала във водовъртеж лодка. Но един въпрос се открои над другите.

— Защо, Бен? Защо не ми каза?

Не беше безсмислен въпрос.

— Щях да ти кажа, след като приключиш джедайската си подготовка — отвърна му образът на Бен. — Но ти реши да се втурнеш неподготвен. Предупредих те, че си много нетърпелив. — Гласът му остана непроменен, едновременно гълчалив и обичлив.

— Каза ми, че Дарт Вейдър е предал и убил баща ми. — Жлъчта, която бе почувствал по-рано при Йода, сега се насочи към Бен.

Бен не обърна внимание на тази язвителност, а продължи с поучителен тон.

— Твоят баща, Анакин, беше подмамен от тъмната страна на Силата… Престана да бъде Анакин Скайуокър и се превърна в Дарт Вейдър. Когато това се случи, той предаде всичко онова, в което Анакин Скайуокър вярваше. Добрият човек в твоя баща беше погубен. Ето защо онова, което ти казах, беше самата истина… от определена гледна точка.

— От определена гледна точка! — повтори Люк с предрезгавял от презрение глас. Чувстваше се предаден… от самия живот, ако не от нещо друго, въпреки че клетият Бен беше готов да поеме бремето на този конфликт.

— Люк — продължи Бен с възможно най-благия си тон, — един ден ще разбереш, че много от истините, към които се придържаме, зависят изцяло от гледната ни точка.

Но Люк бе все така неотстъпчив и несговорчив. Като че ли повече му харесваше да черпи сила от гнева, който го гореше. Това бе всичко, което имаше, и не искаше никой да му го открадне, както толкова много други неща от живота му бяха отнети до този момент. Но вече усещаше как и това му се изплъзва, упоритостта му се размекна от искреното съчувствие на Бен.

— Не те виня, че си толкова разгневен — опита се да го приласкае Бен. — Ако съм сбъркал с теб, трябва да знаеш, че не ми е за първи път. Аз бях виновен и за това, което се случи с баща ти…

Люк го погледна с изострен интерес. Никога не беше чувал подобна версия и гневът му бързо се топеше пред завладяващото го любопитство и вълнение; защото знанието е като наркотик — колкото повече имаш, толкова повече искаш от него.

Седеше върху пъна съвсем хипнотизиран, а Арту безмълвно кръстосваше край него, предлагайки единствено утехата на собственото си присъствие.

— Когато за първи път срещнах баща ти — продължи Бен, — той бе вече известен пилот, но това, което ме удиви, бе Силата — Силата, която беше у него. Заех се сам да обуча Анакин в джедайското изкуство. Сгреших обаче, като си въобразих, че мога да бъда не по-лош учител от Йода. Това беше част от глупавата ми гордост. Императорът усети Силата на Анакин и успя да го привлече към тъмната й страна. — Бен спря, замисли се, после вдигна глава и погледна Люк право в очите, като че ли молеше за прошка. — От моята гордост произлязоха ужасни последствия за цялата галактика.

Люк стоеше като омагьосан. Струваше му се ужасно, че високомерието на Оби-Уан е станало причина за падението на родния му баща. Ужасно заради това, в което баща му се бе превърнал без нужда; ужасно, защото Оби-Уан не е бил съвършен в работата си, дори сам не е бил съвършен джедай; ужасно, защото тъмната страна може да се прицелва така безпогрешно и ловко и лесно да превръща доброто в зло. И все пак дълбоко в Дарт Вейдър би трябвало да гори една малка искрица, останала от Анакин Скайуокър.

— В него все още има запазена частица от доброто — рече той.

Бен поклати недоверчиво глава.

— И аз мислех така. Смятах, че може отново да бъде спечелен за светлата страна на Силата. Но това не стана. Сега той е повече машина, отколкото човек — ексцентричен и зъл.

Люк добре разбра смисъла на това, което му каза Кеноби, почувства думите му като заповед. Погледна видението и рязко отметна главата си назад.

— Не мога да убия собствения си баща.

— Не трябва да гледаш на тази машина като на твой баща. — Учителят отново се обади в него. — Когато видях в какво се е превърнал, аз се опитах да го разубедя, да го откъсна от тъмната страна. Стигнахме до двубой… баща ти падна в шахта с разтопен метал. Докато се мъчеше да излезе от огнената яма, промяната, изглежда, го бе дамгосала завинаги — той се превърна в Дарт Вейдър, а от Анакин Скайуокър не остана и следа. Безвъзвратно се предаде на мрака. Беше белязан. Единствено машината в него го поддържаше жив, както и собствената му черна воля…

Люк погледна към изкуствената си дясна ръка.

— Веднъж и аз се опитах да го спра. Но не успях. — Не искаше повече да предизвиква баща си. Не можеше.

— Люк, когато си го срещнал за първи път, Вейдър е успял да те смири… но това е част от твоето обучение и подготовка. То ти е показало, освен всичко останало, и цената на търпението. Ако не беше толкова нетърпелив да победиш Вейдър тогава, щеше да приключиш обучението си тук с Йода. Щеше да се явиш пред Вейдър подготвен.

— Но аз трябваше да помогна на приятелите си.

— Е, помогна ли им? Всъщност се наложи те да те спасяват. Опасявам се, че не постигна нищо, като преждевременно се втурна презглава в тази авантюра.

Гневът на Люк се стопи и остави след себе си само една тиха тъга.

— Поне открих, че Дарт Вейдър ми е баща — прошепна едва доловимо той.

— Люк, за да станеш джедай, трябва да се изправиш лице в лице срещу тъмната страна и да минеш отвъд нея… страната, отвъд която баща ти не успя да мине. Нетърпението е най-леснодостъпната врата за теб, както беше и за баща ти. С тази разлика, че баща ти бе прелъстен от онова, което откри от другата страна на вратата, а ти устоя. Люк, ти вече не си така безразсъден. Сега си по-силен и търпелив. Сега вече си готов за последната среща.

Люк отново поклати глава, разбирайки за какво намеква старият джедай.

— Бен, не мога да го направя.

Оби-Уан Кеноби сви пораженчески рамене.

— Това значи, че Императора вече е спечелил битката. Ти беше единствената ни надежда.

Люк реши да потърси и други възможности.

— Йода каза, че мога да обуча друг да…

— Другият, за когото е говорил, е твоята сестра близначка — потвърди старецът и се усмихна сухо. — За нея няма да е по-лесно да погуби Дарт Вейдър.

Люк бе видимо стъписан от тази новина. Скочи на крака, за да погледне този дух в очите.

— Сестра ли? Аз нямам сестра.

Оби-Уан отново смекчи гласа си с надеждата да успокои вълнението, което бушуваше в душата на младия му приятел.

— За да ви предпазим от Императора, вие двамата бяхте разделени още при раждането. Императора знаеше, както и аз, че един ден децата на Скайуокър ще представляват заплаха за него, тъй като Силата е на тяхна страна. Ето защо, за по-голяма сигурност, скрихме сестра ти.

В първия миг Люк просто отказа да приеме този факт. Нито се нуждаеше от близначка, нито я искаше. Той беше сам и единствен! По него нямаше липсващи части — с изключение на ръката, чийто механичен заместител стисна и инстинктивно намести. Пионка в дворцов заговор? Разменени люлки, брат и сестра, разделени и отвлечени в противоположни посоки, за да живеят в потайност и да израснат различни. Невъзможно. За себе си — той знае кой е! Люк Скайуокър, син на джедай, отгледан в една пясъчна ферма на Татуин от чичо Оуен и леля Беру, израсъл без глезене, един работлив и честен бедняк — защото майка му… майка му… Каква всъщност бе историята на майка му? Какво беше казала за себе си? Коя бе тя? Какво му бе споделила? Той се вглъби в себе си и се пренесе далеч от влажната земя на Дагоба, в стаята на майка си, при майка си и… сестра си. Неговата сестра…

— Лея! Лея е моята сестра — възкликна той и едва не падна от пъна, на който седеше.

— Много си проницателен — кимна му Бен и отново стана строг и недостъпен. — Люк, забрави чувствата си! Те ти правят чест, но Императора може да ги използва, за да те зароби.

Люк се опита да проумее какво му казва старият учител. Толкова много нови неща, толкова съществени, толкова изведнъж… Притъмня му като пред припадък.

Бен продължи разказа си.

— Когато баща ти замина, той не знаеше, че майка ти е бременна. Майка ти и аз обаче бяхме сигурни, че един ден той ще научи, и държахме да ви предпазим колкото е възможно по-дълго време. Затова те заведох при моя брат Оуен на Татуин, а майка ти отведе Лея да живее като дъщеря на сенатора Органа на Алдераан.

Люк седна отново, за да изслуша разказа на Бен, а Арту се сви в краката му и успокоително замърка.

Бен също се помъчи гласът му да звучи равно, за да може поне звукът да е утешителен, щом думите не са.

— Семейство Органа бяха благородници и имаха огромен авторитет сред политическите кръгове. По силата на наследството Лея стана принцеса. Разбира се, никой не знаеше, че е осиновена. Но това бе само титла, която не носеше никаква власт, тъй като в Алдераан отдавна господстваше демокрацията. Семейството беше политически доста активно и влиятелно и Лея, поемайки по пътя на втория си баща, също бе избрана за сенаторка. И не само това — тя оглави представителната група в съюза, който се бореше срещу прогнилата Империя. И тъй като се ползваше с дипломатически имунитет, бе станала най-важния канал, по който бунтовниците се снабдяваха с информация. Точно с това се занимаваше, когато пътищата ви се кръстосаха, защото осиновителите й бяха казали, че в случай на провал винаги може да разчита на мен.

Люк се опита да подреди обърканите си чувства — любовта, която винаги бе изпитвал към Лея, дори от разстояние, сега имаше своето обяснение. Но изведнъж у него се появи и едно покровителствено отношение към нея, както подобава на по-голям брат, въпреки че не знаеше дали тя не е по-голямата, макар и с няколко минути.

— Бен, ти не трябва да я забъркваш в тази история — обади се Люк. — Вейдър ще я погуби.

Вейдър. Техният баща. Може би пък Лея ще успее да възкреси доброто у него.

— Люк, тя никога не е била обучавана за джедай, както ти беше, но Силата е и у нея, както е у цялото ви семейство. Затова нейният път в живота се кръстоса с моя, защото Силата в нея трябва да се подхранва от джедай. Ти си последният джедай засега, Люк… Но тя се върна при нас — при мен, за да се научи, да израсте. Защото това е нейната съдба — да се учи и да се усъвършенства, а моята — да обучавам.

Продължи да говори по-бавно, като натъртваше думите си и удължаваше паузите между тях.

— Люк, ти не можеш да избягаш от съдбата си! — Бен събра силата на целия си дух в един-единствен поглед и с този взор прониза Люк така, че да остави вечен отпечатък върху съзнанието му. — Пази в тайна личността на сестра си, защото ако ти се провалиш, тя ще бъде нашата вече наистина последна надежда. Погледни ме сега, Люк — на предстоящия двубой отиваш сам и знай, че много неща ще зависят от неговия изход; знай още, че можеш да добиеш допълнителна сила от моите спомени. Не можеш да избегнеш схватката, момче, както не можеш да избегнеш съдбата си. Ще трябва отново да се срещнеш с Дарт Вейдър…