Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (4)

2

Хан напрегна очи да я види, въпреки че зрението му беше колкото на новородено.

— Лея! Къде се намираме?

— В двореца на Джаба. Трябва бързо да те изведа оттук.

Той опита да се изправи, но се олюля.

— Почти нищо не виждам… Само ще ти преча…

Тя се загледа в него — нейната сляпа любов. Беше пропътувала светлинни години, за да го намери; бе рискувала живота си, бе изгубила ценно време, от което спешно се нуждаеше, за да организира бунта, — време, което всъщност не можеше да си позволи да губи в лични дела и съкровени желания… Но тя го обичаше.

Просълзи се.

— Ще успеем — прошепна тя.

Прегърна го силно и пак го целуна. Той не издържа и също се поддаде на чувствата: току-що възкръснал от мъртвите, принцесата в обятията му, спасила го от ледената смърт. Това съвсем сломи сърцето му. Не можеше да се движи, не можеше да говори, само я притисна с всички сили към себе си, слепите му очи бяха здраво стиснати, сякаш отказваше да погледне голите факти на ужасната действителност, които много скоро щяха да се изпречат на пътя му.

Много скоро наистина, както и стана. Зад гърба му изви пронизителен звук. Хан отвори очи, но продължаваше да не вижда нищо. Лея погледна към отсрещната ниша и на лицето й се изписа неописуем ужас. Завесата беше дръпната встрани и цялата зала от пода до тавана се изпълни с най-невероятни изверги от двора на Джаба — зяпаха, лигавеха се и хриптяха.

Лея запуши устата си с ръка.

— Какво има? — попита я Хан. Беше усетил, че нещо не е в ред. Напрегна очи, сякаш можеше да разкъса забулилата ги чернота.

Откъм нишата се чу безсрамен кикот. Хатянски кикот.

Хан вдигна глава и отново затвори очи, като че ли да предотврати неизбежното поне за още миг.

— Този кикот ми е познат.

Една друга завеса рязко се отвори. Там седяха Джаба, Иши Тиб, Биб, Боба и няколко въоръжени стражи. Всички се превиваха от смях.

— Виж ти, виж ти, каква трогателна гледка — измърка Джаба като стар котарак. — Хан, момчето ми, виждам, че вкусът ти към нови приятелства се е изтънчил, но затова пък късметът ти съвсем е изтънял.

Слепотата не попречи на Соло да му отвърне с лекота:

— Слушай, Джаба, тъкмо идвах да ти се изплатя, но нещо обърках пътя. Знам, че сме на различни мнения, но съм сигурен, че ще се споразумеем…

Този път Джаба се разсмя съвсем искрено.

— Няма да стане, Соло. Може и да си бил най-великият контрабандист в бранша, но вече си пушечно месо. — Опъна мрачна физиономия и махна към стражите. — Отведете го!

Стражите сграбчиха Лея и Хан. Него завлачиха по земята, а Лея направи плах опит да се съпротиви.

— После ще реша точно как да ги убия — избоботи Джаба.

— Джаба, ще ти платя тройно — извика му Хан. — Отказваш се от цяло състояние. Не ставай глупак! — И той изчезна, изведен от стражите.

Ландо излезе напред от редиците на охраната, хвана Лея и се опита да я отведе.

Джаба ги спря:

— Чакай! Доведи ми я тук!

Ландо и Лея заковаха намясто. Ландо изглеждаше напрегнат, виждаше се, че не знае какво да прави. Беше рано да се действа. Изгледите за успех бяха нищожни. Знаеше, че държи асото, но не знаеше как да го разиграе.

— Ще се оправя — прошепна му Лея.

— Не съм много сигурен — отвърна той, но вече беше късно и нищо не можеше да се направи. Заедно с птицата-гущер Иши Тиб завлякоха младата принцеса в краката на Джаба.

Трипио, наблюдавал всичко това, скрит зад Джаба, повече не издържа и страхливо извърна глава.

Лея се изправи и гордо застана пред гнусния монарх. Кипеше от ярост. Цялата галактика води война, а тя стои на някаква си прашна планета, задържана от търгаш на галактическа измет. Не, това повече не може да се търпи! Въпреки това овладя гласа си, защото в края на краищата бе принцеса.

— Джаба, ние имаме всесилни приятели. Много скоро ще съжаляваш за това…

— Сигурно, сигурно — иззлорадства старият гангстер, — но преди това ще се насладя на очарователната ти компания.

Похотливо я придърпа, докато лицата им се доближиха и тялото й се опря в мазната му змийска кожа. Мина й през ум да го убие намясто, но обузда гнева си, защото си даде сметка, че останалите отрепки могат много бързо да я довършат, преди да успее да избяга с Хан. Ще трябва да изчака по-благоприятен момент. Затова преглътна отвращението си и — доколкото можеше — се примири със слузестото буре до себе си.

Трипио изписука, после се отдръпна ужасен.

— О, не, не мога да гледам!

И понеже си беше чистокръвен гадняр, Джаба изплези тлъст лигав език, наведе се над принцесата и я млясна право в устата.

 

 

Натикаха Хан в една затворническа килия; вратата се затръшна с трясък зад него. Той се спъна в тъмното и падна на пода, опипом се изправи, седна и се облегна на стената. Заблъска с юмруци по земята, после се успокои и реши да въведе ред в мислите си.

Черен мрак. По дяволите, какво друго може да се очаква от слепотата? Има ли смисъл да искаш невъзможното? И все пак, какво отчаяние! Да се измъкнеш от онзи хладилник, да те спаси единственото същество, което…

Лея! Като си помисли, какво може да й се случи, и стомахът му се сви на топка. Само да знаеше къде се намира.

Лекичко почука на стената зад себе си. Масивен камък.

Какво да прави? Може би да се спазари? Но какво има да предложи? Що за глупости — помисли си той — защо непременно трябва да предложи нещо?

И все пак какво? Пари? Джаба има повече, отколкото може да преброи. Удоволствия? Нищо не може да достави по-голямо удоволствие на Джаба от това да озлочести принцесата и да убие Соло. Наистина по-зле не би могло и да бъде.

И точно в този миг чу рева. Басово, страховито ръмжене, което идваше от най-тъмния ъгъл на килията — ревът на огромен сърдит звяр.

Соло усети как космите му настръхват от ужас. Мигновено се изправи и прилепи гръб в стената.

— Май че си имам дружинка — измърмори той.

Звярът изрева още веднъж яростно и се втурна право към Соло, сграбчи го с лапи, вдигна го във въздуха и така го притисна към себе си, че дъхът на пиратския капитан спря.

Хан замря — не можеше да повярва на ушите си.

— Чуи, това ти ли си?!

Гигантското Уоки изрева радостно.

За втори път в продължение на един час Соло изживяваше такава голяма радост; но това бе друг въпрос.

— Добре, добре, почакай малко, ще ме натрошиш на парчета.

Чубака остави приятеля си на земята. Хан вдигна ръка и го почеса по гърдите; Чуи изджафка радостно като кутре.

— Добре, кажи ми сега какво става тук? Нищо не разбирам — нетърпеливо го подкани Хан, защото щастието му се бе усмихнало — най-накрая се намери някой, с когото да действа заедно. И то не кой да е, а най-верният му приятел в цялата галактика.

Чуи му разказа всичко от игла до конец.

— Ландо ли? — занемя Соло. — Той пък какво прави тук?

Чуи излая продължително.

Хан поклати глава.

— Люк трябва да е полудял! Ти защо го слушаш? Това хлапе дори за себе си не може да се погрижи, а камо ли да спасява друг.

— Роур аргх ауф арароу роу ронгр.

— Рицар джедай ли? Айде стига бе! Излязох за малко от играта и всички взеха да се правят на много велики…

Чубака обаче зарева още по-настойчиво.

Хан недоверчиво поклати глава в мрака.

— Очите ми да видят, пък след това може и да повярвам — рече той и без да иска, се блъсна в стената. — Ако, разбира се, някога прогледна.

 

 

Тежката желязна порта в палата на Джаба се отвори с мъчително скърцане, смазвана години наред само от пясъка и времето. Отвън, в прашната буря, втренчен в зейналия пред взора му пещерен мрак, стоеше Люк Скайуокър.

Загърнат в наметало на джедайски рицар — всъщност не толкова наметало, колкото роба, — но не носеше нито автомат, нито лазерен меч. Не бързаше да влезе, нито си придаваше излишна важност, по-скоро опипваше с поглед пътя напред. Виждаше се, че е възмъжал и поумнял — повече от изпитанията, отколкото от възрастта. Беше загубил илюзиите си и бе станал самостоятелен. Беше загубил много приятели в битките. Беше загубил съня си от тревоги. Беше загубил смеха си. Беше загубил и едната си ръка.

Но от всички негови загуби най-голямата идваше от увереността, че повече никога не ще се освободи от онова, което знае. Беше научил толкова много неща, които би искал да не знае. Беше остарял под тежестта на натрупаното познание.

От познанието, разбира се, имаше и полза. Вече не бе така импулсивен. Бе възмъжал и променил погледа си върху света и най-вече върху фактите от собствения си живот — една плетеница от координати на времето и пространството, която покриваше цялото му съществуване назад до най-ранните спомени и напред до стотиците алтернативи на бъдещето. Плетеница от върхове и спадове, загадки и пролуки, през които Люк можеше да надзърне към всяко ново събитие от живота си и да го види в перспектива. Плетеница от сенки и потайни ъгли, които се простираха чак до хоризонта на неговото съзнание. И тази плетеница, която му откриваше перспектива… да, същата тази плетеница забулваше живота му в неяснота.

Нищо реално, разбира се, но във всеки случай тази неяснота придаваше дълбочина на личността му там, където доскоро всичко изглеждаше повърхностно и неизмерно. Така или иначе, животът му бе забулен в мъглявина.

 

 

Познанието имаше и други предимства: рационалност, улегналост и избирателна способност. От тях само последното беше нож с две остриета, но и то си имаше предимства.

Освен това овладя и изкуството на джедаите, за което доскоро не се чувстваше узрял.

Сега вече не му липсваше житейски опит.

Всички тези качества бяха ценни наистина и Люк знаеше, че на всяко живо същество му трябва време, за да израсне. И все пак познанието като че ли малко го натъжаваше, извикваше носталгия по изгубеното минало. Но кой може да си позволи да остане момче в такива времена?

Люк решително прекрачи сводестия вход.

В същия миг двама гаморейци препречиха пътя му. Единият се обади с нетърпящ възражение глас:

— Но чуба!

Люк вдигна ръка и я насочи към стражите. Преди да успеят да извадят оръжието си, двамата започнаха да се задушават, въздухът не им стигаше и те паднаха на колене.

Люк свали ръката си и продължи. Стражите нормализираха дишането си и се заеха да търсят наветите от пясъка следи. Не последваха Люк.

След малко го пресрещна Биб Фортуна, приближи го и му заговори, но младият джедай не благоволи да спре, нито дори да забави крачка и Биб трябваше да изтича след него, за да довърши изречението си.

— Ти трябва да си онзи, когото наричат Скайуокър. Негово превъзходителство няма да те приеме.

— Искам веднага да говоря с Джаба — отвърна му Люк с равен глас, без да забавя ход. Отминаха още няколко стражи до следващия ъгъл и всички те се натъркаляха по очи зад тях.

— Великият Джаба спи — обясни му Биб. — Наредил ми е да ти кажа, че няма да има никакви пазарлъци…

Люк спря внезапно и погледна Биб. Двамата с майордома кръстосаха погледи, после Люк повдигна лекичко ръката си и сви зад ъгъла:

— Ще ме заведеш при Джаба. Още сега!

Биб се спря и леко наклони глава настрани. Какво всъщност му бяха наредили? О, да, сега си спомни.

— Ще те заведа при Джаба. Още сега!

Тръгна по лъкатушния коридор, който водеше към тронната зала. Люк го последва.

— Добре служиш на господаря си — подшушна той в ухото на Биб.

— Добре служа на господаря си — кимна Биб, убеден в правотата си. После самодоволно се усмихна. — И сигурно ще бъда възнаграден за това.

Щом Люк и Биб влязоха в залата на Джаба, гюрултията рязко утихна, като че ли присъствието на Люк ги вцепени. Всички усетиха промяната.

Лейтенантът и рицарят джедай се приближиха към трона. Люк зърна сгушилата се под шкембето на Джаба Лея. Около врата й имаше верига, а тялото й бе оскъдно покрито с дреха на танцьорка. Макар от разстояние, той веднага почувства болката и унижението й, но нищо не каза, дори не задържа поглед върху нея, просто за момента отхвърли страданието й от мислите си. Трябваше изцяло да се концентрира върху Джаба.

Лея, от своя страна, добре разбра всичко. Тя също си наложи да не мисли за Люк от страх да не му попречи да се съсредоточи, да държи ума си буден с надеждата да улови дори частична информация, в случай че се наложи да действа. Усещаше нов заряд от нарастващи сили.

Трипио надникна иззад трона, когато Биб влизаше. За първи път от много време насам сканира програмата си „надежда“.

— О! Най-накрая господарят Люк пристигна да ме отърве от този ад — избибика той.

Биб гордо се изправи пред Джаба.

— Господарю, представям ви рицаря джедай Люк Скайуокър.

— Нали ти казах да не го пускаш! — изрева срещу него лоеният гангстер на хатянски.

— Трябва да ми разрешите да говоря — намеси се Люк със спокоен глас, който проехтя в цялата зала.

— Трябва да му разрешите да говори — потвърди Биб замислено.

Джаба се вбеси, плесна Биб през лицето и го събори на пода.

— Ти, слабоумни тъпако! Да се поддадеш на влиянието му, та това е стар джедайски трик.

Люк се абстрахира от пъстрата тълпа наоколо и остави Джаба изцяло да завладее ума му.

— Доведете ми капитан Соло и неговия приятел Уокито!

Джаба мрачно се усмихна.

— Силата на твоя ум няма да ми подейства, момче. Аз съм недосегаем за твоя човешки модел на мислене. — После добави: — Като мухи ги избивах твоите хора, и то във времена, когато рицар джедай наистина значеше нещо.

Люк леко промени позата си — външно и вътрешно.

— Независимо от това аз ще си тръгна оттук с капитан Соло и неговите приятели. Ти можеш да извлечеш облаги от това или да бъдеш унищожен. Въпрос на личен избор, но те предупреждавам да не подценяваш силата ми. — Люк говореше на родния си език, който Джаба добре разбираше.

Джаба изрева презрително като заплашен от мишка лъв.

Трипио, който напрегнато следеше словесната престрелка, се наведе и прошепна на Люк:

— Господарю, вие стоите върху… — В същия миг един от стражите пристъпи към загрижения дроид и го дръпна на мястото му.

Гръмогласният рев на Джаба секна отведнъж и той смръщи лице.

— Няма да има никакви пазарлъци, млади рицарю! Просто ще се позабавлявам, докато те гледам как агонизираш — това е всичко.

Люк вдигна ръка. Пистолетът на един от стражите изскочи от кобура му и плътно прилепна към дланта на Люк. Той го насочи към Джаба.

Джаба ядно се изплю:

— Боска!

Но в същия миг подът под краката на Люк пропадна. Той и охраната му хлътнаха в зейналия кладенец. Капакът моментално се захлопна след тях и всички зверове в залата се струпаха върху решетката да видят какво става долу.

— Люк! — извика Лея, сякаш частица от самата нея се бе откъснала и продънила в черната бездна заедно с Люк. Инстинктивно се хвърли напред, но веригата около врата й я дръпна. Дрезгав смях разтърси залата. Косите й настръхнаха. Опънатата до крайност верига продължаваше да я души.

Един от стражите я потупа по рамото. Тя вдигна очи. Беше Ландо. Леко кимна, с което я предупреди да кротува. Мускулите й се поотпуснаха. Той знаеше, че моментът още не е дошъл, но играчите бяха налице — Люк, Хан, Лея, Чубака… и старият разбойник Ландо. Той просто се страхуваше да не би Лея да ги издаде, преди да са решили как да действат. Рискът и без това беше прекалено голям.

Долу в кладенеца Люк се изправи на крака. Намираше се в огромна, прилична на пещера тъмница със стени от големи остри камъни, между които прозираха черни процепи. Целият под бе осеян с недооглозганите кокали на безброй животни, гледката всяваше неописуем страх. Вонеше на разложена плът.

Вдигна очи и видя решетката, през която надничаха отвратителните придворни на Джаба.

Войникът до него запищя неистово, щом зърна как вътрешната врата на пещерата се отваря с глухо скърцане. Без да се паникьосва, Люк огледа мястото, същевременно свали дългата си роба и остана по джедайска туника, за да се движи по-свободно. Бързо отскочи назад към стената, сниши се и зачака.

От един страничен коридор се зададе чудовището Ранкор. Мощно като слон, то все пак си оставаше влечуго, безформено и кошмарно. Гигантските му тракащи челюсти бяха грозно разкривени, а зъбите и ноктите му стърчаха неестествено големи. Личеше си, че е мутант, неконтролируем и див — самото безумие.

Войникът от стражата вдигна падналия лазерен пистолет и започна да стреля в чудовището. Но това само го разяри още повече и то се нахвърли срещу него.

Войникът продължи да стреля, но чудовището го сграбчи, без да обръща внимание на изстрелите, пъхна го между разлигавените си челюсти и го глътна наведнъж. Публиката върху решетката отгоре изръкопляска, разкикоти се и взе да му хвърля монети.

Тогава чудовището тръгна към Люк. Но рицарят джедай отскочи осем метра нагоре и се хвана за решетката. Тълпата взе да дюдюка. Увиснал на мускули, той се придвижи към един от ъглите на пещерата. Гледаше да се съсредоточи въпреки освиркванията на сбирщината над главата му. Едната му ръка попадна на мазно петно, подхлъзна се и изпусна решетката. Тялото му застрашително се олюля над зиналия мутант.

Двама джавази изтичаха по решетката отгоре и заудряха пръстите на Люк с прикладите на автоматите си; тълпата отново ревна възторжено.

Ранкор замахна с лапи към Люк, но рицарят успя да се извърти в последния миг; после най-неочаквано се пусна и скочи право в окото на освирепелия звяр; оттам се хвърли на земята.

Ранкор зарева от болка, спъна се и се строполи по очи. Изправи се и започна да се върти в кръг, после пак зърна Люк и се втурна към него. Люк се наведе, вдигна от земята една дълга кост и я размаха пред очите му. Това развесели тълпата отгоре и тя пак ревна гръмогласно.

Чудовището сграбчи Люк и го поднесе към разлигавената си паст. Но в последния миг Люк вклини костта дълбоко в гърлото му между двете челюсти и скочи на пода. Зиналият звяр безпомощно замуча, замята се напред-назад, докато най-накрая блъсна главата си в стената. Няколко камъка се откъртиха и повлякоха след себе си цяла лавина, която за малко да затрупа Люк. Той обаче успя да се свие в една пукнатина малко над пода. Отгоре бурно изръкопляскаха.

Люк се опита да проясни ума си. Страхът е като гъста мъгла, обичаше да му повтаря Бен. Той прави студеното по-студено и тъмното по-тъмно; освободи се от него и той сам ще се разсее. И Люк наистина се опита да се освободи от страха въпреки воя на надвисналото отгоре му чудовище. Започна трескаво да премисля слабостите в поведението на клетия звяр.

Личеше си, че не е зло. Ако беше, проклетията му лесно можеше да бъде използвана срещу самото него. Защото същинското зло, казваше Бен, в края на краищата винаги се обръща срещу себе си. Но това чудовище не беше зло, беше само тъпо и изтормозено. Гладно и наранено, налиташе на всичко, което се изпречи на пътя му. И ако Люк гледа на него като на нещо зло, това е проекция на тъмните страни от собствения му характер, но подобно отношение нямаше да му помогне да се спаси.

Не, трябва да проясни ума си и да го запази бистър, това е всичко. Трябва да надхитри кръвожадното чудовище и да го успокои.

Най-добре би било да го пусне сред придворните на Джаба, но това бе немислимо. После си помисли дали да не даде възможност на клетия звяр да се самоунищожи и така сам да сложи край на мъките си. За нещастие обаче чудовището беше прекалено разярено, за да приеме утехата на отвъдното. Люк заоглежда контурите на пещерата с надеждата да измисли нещо конкретно.

 

 

Междувременно Ранкор бе успял да избие вклинената в устата си кост и съвсем побеснял, дращеше сред каменните отломъци и търсеше Люк. А Люк, въпреки че не виждаше добре — прикрилата го купчина камъни препречваше погледа му, все пак успя да зърне в отсрещния край, зад чудовището, вдлъбнатина, а зад нея — изход. Ех, да можеше да се добере до него.

Ранкор отмести огромен камък и видя Люк, който се сви още по-навътре в пукнатината. Звярът алчно се пресегна към момчето. Люк вдигна един камък и с все сила го стовари върху пръстите му. Ранкор отскочи назад и зави от болка, а в това време Люк изтича към отсрещния край на пещерата.

Стигна изхода, но тежка желязна врата прегради пътя му. Зад нея седяха двамата пазачи на Ранкор и обядваха. Видяха Люк и скочиха на крака.

Люк се обърна — разяреното животно вече връхлиташе отгоре му. Помъчи се да отвори желязната врата, но пазачите промушиха през решетъчния й отвор двузъбите си копия и взеха да го ръгат, като се кикотеха и шумно примляскваха. Ранкор се бе устремил към младия джедай.

Люк се прилепи до страничната стена и в същия миг зърна контролното табло, задържащо средната решетка. Намираше се отсреща. Ранкор вече предвкусваше убийството, когато Люк вдигна един череп от земята и го запрати по таблото.

Таблото експлодира сред дъжд от искри и гигантската желязна решетка с трясък се стовари върху главата на Ранкор. Премаза я като куха тиква.

Зяпачите отгоре ахнаха в един глас, после се умълчаха. Всички бяха смаяни от този неочакван развой на двубоя. Погледите им се обърнаха към Джаба, чийто гняв го бе докарал почти до апоплектичен припадък. Никога не бе изпитвал подобна ярост. Лея се опита да прикрие задоволството си, но една лека усмивка я издаде и това още повече вбеси Джаба. С предрезгавял глас той кресна към стражите:

— Изведете го оттам! Доведете ми Соло и Уокито! Всички те ще ми платят за това!

В тъмния кладенец Люк спокойно посрещна нахлулите копиеносци на Джаба, които го оковаха във вериги и го изведоха навън.

Един от пазачите на Ранкор заплака и се хвърли върху мъртвото тяло на любимия си питомник. От сега нататък щеше да заживее в самота.

 

 

Доведоха Хан и Чуи пред вилнеещия Джаба. Хан едва виждаше, присвиваше очи и на всяка крачка се спъваше. Разтреперан от ужас, Трипио цъфна зад Хатянина. Джаба бе придърпал Лея близо до себе си и нервно галеше косата й, сякаш за да се успокои. Залата се разшумоля, всички тънеха в догадки какво ще се случи и на кого.

Няколко от стражите, сред тях и Ландо Калрисиян, довлякоха Люк насред залата за всеобщо удоволствие на тълпата. Придворните се разшумяха, отдръпнаха се и им сториха път. Когато Люк се изправи пред трона, обърна се към Соло и му се усмихна.

— Радвам се отново да те видя, стари приятелю.

Лицето на Соло светна. На всяка крачка приятели, направо невероятно!

— Люк! И ти ли се забърка в тази каша, а?

— За нищо на света не бих изпуснал подобно нещо — усмихна се Скайуокър. За миг отново се почувства малко момче.

— Е, как ще се оправяме? — повдигна вежди Хан.

— Както винаги — отвърна Люк.

— Точно така — смотолеви Соло и усети прилив на сили и вяра в себе си. Както някога… но след секунда черна мисъл охлади ентусиазма му.

— Къде е Лея? Дали…

Тя настойчиво го фиксираше, откакто бе влязъл в залата, въпреки че внимаваше да не разконцентрира духа му. Когато заговори за нея, тя веднага му отвърна откъм трона на Джаба:

— Тук съм и съм добре, но не знам докога ще мога да отбивам атаките на слузестия ти приятел. — Нарочно му отвърна нехайно, за да не го разтревожи. Освен това при вида на всичките си приятели се чувстваше почти неуязвима. Хан, Люк, Чуи, Ландо, дори и Трипио се спотайваше някъде наоколо с надеждата да не го забележат. Идеше й да се изсмее и да ощипе носа на Джаба. Едва се сдържаше, как й се искаше да изтича при тях и да ги прегърне.

Тоз миг Джаба ревна и залата замря:

— Талкдроид!

Трипио смутено излезе напред, гузно килна глава и се обърна към пленниците.

— Негово високоблагородие, Великият Джаба Хатянина, повелява да бъдете екзекутирани незабавно.

— Това е добре — обади се Соло на висок глас. — Мразя да чакам дълго…

— За непочтителното ви отношение към Негово височество — преведе Трипио — ще бъдете наказани с най-мъчителната смърт…

— Ако ще е смърт, нека да е мъчителна — отвърна му Соло.

Независимо от най-добрите му чувства към Соло, Трипио просто мразеше да го прекъсват. Въпреки това се стегна и продължи:

— Ще бъдете откарани до Пясъчното море и хвърлени в Голямата яма Каркун…

Хан сви рамене и се обърна към Люк:

— Не звучи много зле.

Трипио не обърна внимание на думите му.

— … там, където си почива всесилният Сарлак. В търбуха му ще преоткриете смисъла на думите „болка“ и „страдание“, докато бавно ви храносмила в продължение на хиляда години.

— Предпочитам да пукна — обади се Соло. — Хиляда години ми се виждат малко дългичко.

Чуи излая в знак на съгласие.

Люк се усмихна.

— Джаба, по-добре е да се спогодим. Това ще бъде последната грешка в живота ти. — Люк просто не успя да скрие задоволството в гласа си. Според него Джаба беше презряно същество — пиявицата на галактиката, която изсмукваше живота на всичко, до което се докосне. Люк искаше да унищожи този злодей и затова всъщност се зарадва, когато Джаба отказа да преговаря. Това му развързваше ръцете. Разбира се, по-важно беше да освободи приятелите си, които толкова много обичаше. Нали тази единствена мисъл го бе довела чак дотук. Но ако можеше да освободи и Вселената от този пиратски плужек, това щеше да му донесе допълнително, макар и малко мрачно успокоение.

Джаба злобно изхихика:

— Отведете ги! — Най-накрая малко наслада през този иначе безрадостен ден — да нахрани Сарлак беше също така приятно, както и да храни Ранкор. Клетият Ранкор!

Тълпата ревна възторжено, докато отвеждаха пленниците. Лея тъжно се загледа подире им; но за миг зърна лицето на Люк и с учудване видя, че то все още сияе в широка приветлива усмивка. Въздъхна дълбоко, за да разпръсне съмненията си.

 

 

Гигантският антигравитационен платноход на Джаба лениво се поклащаше върху безкрайното Пясъчно море. Железният му корпус, разяден на места от пясъка, проскърцваше на слабия ветрец, като при всеки полъх двете огромни платна изплющяваха така, сякаш самата природа изпъшкваше болезнено при вида на Джаба. Той се намираше долу в кабините с по-голяма част от придворните си; криеше покварата на своя дух от пречистващата сила на слънцето.

До платнохода бяха пуснали котва два скифа — единият ескортен с шест развлечени войника, а другият боен. В него се намираха Хан, Чуи и Люк. И тримата бяха оковани и обградени от въоръжени стражи — Барада, две уикита и Ландо Калрисиян.

Барада беше от ония, на които нищо не им минава. Пипаше здраво. Обичаше песента на изстрелите повече от всичко друго на света.

Уикитата бяха странни същества. Двама братя с лица като от щавена кожа и плешиви глави, с изключение на кичур коса, сплетен на плитка над челото им, който носеха на една страна. Това всъщност представляваше племенният им отличителен знак. Никой не знаеше дали уики беше името на племето или на вида им; и дали в племето всички са братя, или просто носят едно и също име. Знаеше се само, че така им викат и че се отнасят с пълно безразличие към останалите, докато един към друг винаги се държаха мило, дори нежно. Но и те като Барада злорадо ликуваха над пленниците.

Ландо, разбира се, стоеше мълчалив и готов да действа при всяка появила се възможност. Това му напомни за Песменбен IV, където бяха покрили дюните с литиев карбонат, за да принудят императорския губернатор да им даде планетата под наем.

Хан беше наострил уши, тъй като продължаваше да не вижда. Не спираше да говори, преструваше се, че от нищо не му пука. Направо се заяждаше със стражите, за да приспи бдителността им и когато моментът за действие наистина дойде, да ги свари неподготвени. Освен това говореше, разбира се, и за да се наслаждава на собствения си глас.

— Като че ли зрението ми се подобрява — обади се той, примижа и зарея поглед над пясъчните дюни. — Вместо голямо черно петно, сега виждам голямо бяло петно.

— Уверявам те, че нищо не си изпуснал — усмихна се Люк. — Израснал съм по тези места.

И наистина, Люк си спомни своето детство на Татуин. Живееше във фермата на чичо си и заедно с връстниците си, синове на другите заселници, бяха форсирали двигателите на детските си спидери, за да си играят на стражари и апаши. Нищо друго не можеше да се прави на тази планета, освен да обикаляш еднообразните й дюни и да внимаваш да не те спипат вечно сърдитите тускенски нашественици, които охраняваха пясъка, като че ли бе златен прах. Люк добре познаваше това място.

Точно тук беше срещнал Оби-Уан Кеноби — стария Бен Кеноби, отшелника, прекарал живота си в пустошта незнайно откога. Човекът, който пръв му разкри джедайските тайни.

Сега Люк си спомни за него с много любов и много тъга, защото повече от всеки друг Бен беше причината за всичко, което Люк беше научил и изгубил, или по-точно за всичко, което бе научил, че е изгубил през тези години.

Бен беше завел Люк в Мос Айсли — пиратския град в западната част на Татуин, в бара, където за пръв път видяха Хан Соло и Чубака Уоки. Заведе го там, след като императорските щурмоваци бяха убили чичо Оуен и леля Беру и бяха обискирали къщата им. Търсеха избягалите дроиди Арту и Трипио.

Така започна всичко за Люк, именно на Татуин. Знаеше това място като сън, който често се явява. Тогава се беше заклел никога повече да не се връща.

— Израсъл съм тук — рече той шепнешком.

— Има шанс и да умреш тук — отвърна му Соло.

— Не точно такива ми бяха намеренията — каза Люк и тръсна глава, като че ли да се отърси от обзелото го мечтание.

— Каквито и да са били намеренията ти, засега те хич не ми харесват.

— Слушай, трябва да знаеш, че охраната на Джаба е желязна. Тук съм, за да те измъкна, но ти не бива да се отделяш нито за миг от Чуи и Ландо. За останалото грижата имаме ние.

— Вече не издържам. — Соло не можеше да се избави от мисълта, че изходът от това голямо бягство зависи изцяло от Люк, който си бе въобразил, че е рицар джедай. Това бе доста съмнително, още повече че доколкото знаеше, джедаите са отдавна отмряло братство, известно с това, че умеело да използва Силата — пак нещо, в което Соло много-много не вярваше. Повече вярваше на бързите кораби и мощните бластери и точно те му бяха нужни сега.

 

 

Джаба седеше в главната каюта на платнохода, наобиколен от цялата си свита. Гощавката от двореца просто се бе преместила върху по-неустойчива почва и гуляйджиите се клатушкаха по-осезателно, допълнително възбудени в очакване на линча. Жаждата им за кръв и мъст бе изострена до крайност.

В това време Трипио съвсем се беше оплел. Трябваше да превежда спор между Ефант Мон и Рий-Ис относно войната на кварковите частици — нещо, което малко го затрудняваше. Ефант Мон, тромав двуног пахидермоид с грозна зурла и бивни, се мъчеше да отстоява едно (според Трипио и неговия начин на мислене) крайно незащитимо становище. На рамото му бе кацнала Лакомата троха — откаченото дребно маймуноподобно влечуго, което имаше налудничавия навик да повтаря дума по дума всичко, което кажеше Ефант, в резултат на което аргументите му добиваха по-голяма тежест.

Ефант завърши речта си с едно крайно заядливо изявление:

— Уоси джауамба буг!

— Уоси джауамба буг! — повтори Лакомата и кимна с глава.

Трипио не искаше да преведе това на Рий-Ис — триоката козя мутра, която и без това беше пияна като свиня, — но в крайна сметка го направи.

Трите очи се разшириха гневно.

— Вакауа! Бакауа! — изрева триоката и без много да се церемони, фрасна Ефант Мон по зурлата с такава сила, че той се просна на земята.

Си-Трипио реши, че този отговор няма нужда от превод, и се шмугна някъде по-назад, но се блъсна в малък дроид, който сервираше питиета. Алкохолът се разля по целия под.

Късичкият малък дроид нададе нескончаем вой от гневни бибикания, дюдюкания и подсвирквания, които само Трипио можеше да разбере. Той сведе поглед към него, отдъхна си и рече:

— Арту! Какво правиш тук?

— Доо уииипчррбедзхнг.

— Добре де, виждам, че сервираш питиета. Но тук е опасно място. Канят се да екзекутират господаря Люк, а ако не внимаваме, и нас заедно с него!

Арту изсвири — доста безгрижно, според Трипио.

— Защо нямам твоята увереност? — отвърна му мрачно той.

Като видя как Ефант Мон се просна на земята, Джаба избухна в гръмогласен смях. Всякакви тупаници му доставяха удоволствие, но най-много обичаше да види силните смазани и гордите унижени.

Сви подпухналите си пръсти и придърпа веригата, която се увиваше около шията на принцеса Лея. Колкото повече му се противопоставяше някой, толкова повече се лигавеше. Успя все пак да приближи дърпащата се оскъдно облечена принцеса.

— Скъпа, не се отдалечавай много! Още малко и ще ме обикнеш, ще видиш! — Придърпа я съвсем близо и я насили да пие от чашата му.

Лея отвори уста и изключи ума си. Беше отвратена, но познаваше и по-лоши неща.

От по-лошите неща най-добре си спомняше онази нощ, когато Дарт Вейдър я бе измъчвал. За малко да се предаде, за малко духът й да се прекърши. Господаря на мрака така и не разбра, че още съвсем малко и щеше да измъкне интересуващата го информация — местоположението на базата на бунтовниците. Плени я секунди след като бе успяла да изпрати Арту и Трипио да извикат помощ. Плени я, заведе я на Звездата на смъртта, инжектира я с химикали, от които силата на ума отслабва… и започна да я измъчва.

Първо тялото й — с изключително ефикасни болкопричиняващи дроиди. Игли, преси, огнени ножове и електрошумове. Беше издържала на тези болки, както сега издържаше похотливите ласки на Джаба — с помощта на вродената си вътрешна сила.

Щом Джаба отклони вниманието си от нея, тя се отдръпна на няколко стъпки и се опита да надникне през жалузите на неостъкления люк. През прашната слънчева светлина зърна скифа, на който се намираха нейните спасители.

В този миг скифът спря.

Целият конвой се закова намясто пред огромна пясъчна яма. Платноходът и ескортният скиф минаха от едната страна на гигантската падина. А скифът с пленниците се олюля току над нея.

В дъното на дълбокия пясъчен конус зееше отвратителна розова дупка, покрита със слуз и намачкана ципа. Имаше диаметър осем фута, а по периферията й се нижеха три реда обърнати навътре, остри като игли зъби. По слузестите стени на отвора бе полепнал пясък, от време на време парчета от него се срутваха в черната пропаст в центъра.

Това беше устата на Сарлак.

От едната страна на пленническия скиф се подаваше железен мостик. Двама стражи развързаха ръцете на Люк и грубо го изтласкаха напред върху мостика, чийто край стърчеше точно над зейналия пясъчен отвор. Вече подушил очакващата го порция месо, отворът започна да пулсира в ритъма на раздвижената му перисталтика и засилено слюнкоотделяне.

Джаба и компанията му се преместиха на палубата, откъдето можеха да наблюдават изяждането.

Люк разтри китки, за да раздвижи кръвообращението си. Нажеженият въздух, който потрепваше над пустинята, стопли душата му — в края на краищата това бе неговият роден край. Беше израсъл на това парче земя, наречено Банта. Зърна Лея, опряна върху перилата на огромния платноход, и й намигна. Тя също му намигна.

Джаба направи знак на Трипио да се приближи и изкомандва нещо златния дроид. Трипио пристъпи напред. Джаба вдигна ръка и цялата шарена сбирщина от интергалактически разбойници се умълча. Гласът на Трипио проехтя, усилен от допълнителни високоговорители.

— Негово превъзходителство се надява, че ще умрете с достойнство — започна Трипио. Думите му не прозвучаха много убедително. Очевидно някой беше сменил правилната програма. Все пак той беше само един дроид със строго ограничени функции. Само превод, моля, и никаква свободна воля. Той поклати глава и продължи:

— Но ако все пак някой от вас пожелае да помоли великия Джаба за пощада, той ще благоволи да го изслуша.

Хан пристъпи напред, за да каже на ояденото слузесто буре какво мисли за него, в случай че всичко друго се провали.

— Кажете, моля ви, на онзи червясал олигавен кирливец…

За съжаление Хан се бе обърнал с лице към пустинята и с гръб към платнохода. Чуи протегна ръка и го завъртя към червясалия олигавен кирливец, на когото искаше да говори.

Хан кимна и продължи без смущение:

— … на онзи червясал олигавен кирливец, че никой от нас няма да му достави това удоволствие.

Чуи изрева в знак на съгласие.

Обади се и Люк:

— Джаба, това е последният ти шанс — извика. — Освободи ни или умри! — Той стрелна с поглед Ландо, който незабелязано се прокрадна към задната част на скифа.

Сега е моментът, каза си Ландо, трябва да изхвърлят стражите зад борда и да се измъкнат под носа на всички останали.

Чудовищата от платнохода избухнаха в гръмогласен смях. В настъпилата суматоха Арту тихомълком се изтърколи на горната палуба. Джаба вдигна ръка и уродливите му придворни млъкнаха.

— Сигурно си прав, джедайски приятелю — усмихна се той и обърна палеца си надолу. — Хвърлете го!

Хората му отново се оживиха, когато едно от уикитата подкара Люк към края на мостика. Люк вдигна поглед към Арту, който се беше надвесил над парапета от горната палуба на платнохода, и весело помаха на малкия дроид. При този предварително уговорен знак в кубестата глава на Арту се отвори процеп, а оттам като от метателна машина се самоизстреля оръжие и описа висока дъга в небето точно над пустинята.

Люк скочи от подвижния мостик. Кръвожадната тълпа отново изрева. За по-малко от секунда, докато падаше свободно, Люк се превъртя във въздуха и успя да се хване за края на мостика. Тънкият метал се огъна до счупване под тежестта му, след което го катапултира нагоре. Във въздуха Люк направи още едно салто и се приземи по средата на мостика — зад гърба на зяпналите от учудване стражи. Небрежно изпъна едната си ръка с дланта нагоре и улови лазерния меч, който Арту му бе изстрелял.

С джедайска скорост Люк запали меча си и се втурна към войника, който охраняваше мостика. Катурна го зад борда, право в потрепващата от лакомия уста на Сарлак.

Останалите стражи се скупчиха около Люк, но с лазерния меч той успя да си пробие път напред.

Това беше собственият му лазерен меч, а не онзи на баща му. Бащиния той бе изгубил в дуела си с Дарт Вейдър, в който бе изгубил и ръката си. Дарт Вейдър, който бе казал на Люк, че е негов баща.

Люк сам бе направил този меч за себе си — там, в изоставената колиба на Оби-Уан Кеноби от другата страна на Татуин — направи го със сечивата на стария майстор, изработи го с любов, умение и стръв. Сега го размахваше така, като че ли е споен за ръката му; като че ли бе продължение на собствената му длан. Този лазерен меч беше наистина и само негов.

Бляскавото му острие разбиваше яростните нападатели така, както светлината стопява сенките.

Ландо се хвърли срещу кормчията на скифа, искаше да овладее руля. Кормчията извади лазерния си пистолет и стреля, но улучи контролното табло за управление и скифът се килна на една страна. Още един от стражите се изтърколи в ямата Каркун, събаряйки по пътя си всички останали на палубата. Люк се изправи и хукна към кормчията с вдигнат във въздуха меч. Само при вида му кормчията се спъна и полетя извън борда, надавайки неистов писък. Приземи се върху мекия пясъчен скат на ямата, откъдето неудържимо се плъзна надолу към зловещата зъбата дупка. Отчаяно задрапа нагоре по дюната със сетни сили, като продължаваше да пищи. От устата на Сарлак обаче изневиделица се стрелна мускулесто пипало, пропълзя по спечения от зноя пясък, изпускайки слузеста следа подире си, уви се здраво около глезена на кормчията, придърпа го и клетото същество тупна в ямата. След малко се чу шумно примляскване.

Всичко това се случи за секунди. Щом видя какво става, Джаба страшно се разгневи и яростно закомандва наляво-надясно. Настъпи обща суматоха, всичките му придворни уроди се изпокриха кой където свърне. И в тази неочаквана безредица Лея реши да действа.

Скочи върху трона на Джаба, хвана веригата, с която бе завързана, и я метна около дебелия му врат. След това мина отзад и задърпа веригата с все сила. Малките метални брънки потънаха в отпуснатите гънки на хатянския врат, стегнаха го като в гарота.

Със сила, надвишаваща видимите й способности, Лея продължаваше да дърпа. Огромното туловище се олюля и рязкото движение за малко да пречупи пръстите й, да изтръгне ръцете от ставите й. Веднъж разлюляно, тромавото разплуто тяло не можеше да се уравновеси. Затова пък само масата му стигаше да прекърши всякакво физическо съпротивление.

Но силата на Лея не беше само физическа. Тя затвори очи, изключи болката в ръцете си, съсредоточи цялата си жизнена енергия — и всичко друго, което можеше да привлече и добави към нея — в един-единствен акт: да задуши отвратителното чудовище.

Цялата в пот, тя дърпаше и си представяше как милиметър по милиметър веригата се впива все по-дълбоко в гръкляна на Джаба. Той бясно се мяташе, злополучно измамен от най-неочаквания си враг.

С последен напън Джаба напрегна всичките си мускули и се хвърли напред с надеждата да се отскубне. Веригата обаче се стегна още повече и тесните му като на влечуго очи се изцъклиха, а олигавеният му език безпомощно увисна навън. Дебелата му опашка се сгърчи в спазми и накрая туловището притихна безжизнено.

Лея се зае със завързаната около врата й верига. Навън битката вече бушуваше с пълна сила.

Боба Фет използва ракетната си раница, за да се прехвърли от платнохода на скифа, а в това време Люк освободи Хан и Чуи от веригите им. Боба извади лазерното си оръжие и се прицели в Люк, но преди да успее да стреля, младият джедай се извъртя, лазерният му меч изсвистя във въздуха, описа дъга и разсече на две оръжието в ръцете на ловеца на плячка.

От горната палуба на платнохода проехтяха оръдейни изстрели, уцелиха скифа странично и той се килна на четирийсет градуса. При това силно заклащане Ландо полетя извън палубата, но в последния миг успя да се хване за една пропукана подпора и беззащитно увисна над самия Сарлак. Това съвсем не влизаше в предварителния му план за действие и за кой ли път той се закле пред себе си никога да не участва в чужди заговори. Обичаше сам да си изпипва акциите от начало до край.

Още едно директно попадение от оръдието на платнохода разтърси скифа и за малко да изхвърли Хан и Чуи извън борда. Уокито беше ранено и зави от болка. Люк погледна през рамо към косматия си приятел; Боба Фет веднага се възползва от това разсейване и изстреля едно метално въже от ръкава на защитната си броня.

Въжето се нави няколко пъти около Люк и пристегна ръцете към тялото му така, че дланта, в която стискаше меча, остана свободна само от китката надолу. Люк успя да извие китката си, насочвайки лазерния меч право нагоре, после го извъртя към Боба. Лазерният меч докосна металното ласо и с лекота го преряза. Люк се отърси от омотаното около себе си въже. В същото време трети пореден залп разтърси скифа и запрати Боба върху палубата с такава сила, че от удара той загуби съзнание. От експлозията обаче се откърти и подпората, на която със сетни сили се крепеше Ландо, и той полетя в ямата на Сарлак.

Люк също загуби равновесие, но не пострада. Ландо тупна върху пясъчния скат, извика за помощ и на четири крака задрапа нагоре по стръмнината. Ронливият пясък обаче се засвлича под краката му и вместо нагоре, той се хлъзна още по-надолу. Ландо затвори очи с надеждата да измисли нещичко, с което поне да разстрои храносмилането на Сарлак най-малко за идните хиляда години. Обзаложи се наум, че ще надживее всеки друг в търбуха на пясъчната паст.

— Не мърдай! — извика му Люк, но вниманието му беше привлечено от пристигащия втори скиф, пълен с вече стрелящи войници.

Помогна му едно просто джедайско правило, с което успя да изненада войниците от втория скиф: когато врагът е по-многочислен — нападай! Това парализира силата му. Люк скочи право в центъра на скифа, размаха блестящия си меч и започна да сече наляво и надясно.

В другата лодка Чуи се опитваше да се доразвърже от веригите, а Хан слепешката се мъчеше да се изправи на крака. Чуи изрева, за да насочи вниманието му към един изоставен харпун, който лежеше недалеч от него.

Ландо се подхлъзна на милиметър от наслюнчените челюсти и изпищя неистово. Беше роден комарджия и обичаше риска, но не чак дотам.

— Ландо, не мърдай! — извика му Хан. — Идвам! — След това се обърна към Чуи. — Къде е харпунът? — И трескаво заопипва палубата. Чуи зарева напътствията си и Хан напипа харпуна.

Макар и все още замаян от удара, Боба Фет успя да се изправи. Погледна към отсрещния скиф, където Люк бе влязъл в неравен бой с шестима от стражите. Боба се подпря на перилата с една ръка, а с другата се прицели в Люк.

Чуи излая към Хан.

— Накъде? — извика Соло. Чуи пак излая.

Слепият космически пират насочи харпуна си срещу Боба. Съвсем инстинктивно Боба блокира удара с бронираната си ръка и отново се прицели в Люк.

— Не ми се пречкай, нещастни слепецо! — изруга той към Соло.

Чуи зарева необуздано. Хан на секундата се обърна с вдигнат във въздуха харпун, този път в противоположната посока, и безпогрешно го заби точно в ракетната раница на Боба.

От удара раницата се възпламени. Боба литна във въздуха като изстреляна ракета, удари се в отсрещния скиф, рикошира и падна право в ямата. Здраво бронираното му тяло се затъркаля надолу, подмина Ландо и тупна в устата на Сарлак.

Чуи възтържествува с гръмогласен рев, чийто смисъл беше ясен за Соло.

— Наистина ли? — усмихна се той. — Защо не мога да видя тази гледка…

Нов оръдеен залп откъм платнохода разлюля скифа и помете всичко, включително и Хан, извън борда. В последния миг той все пак успя да заклещи крака си между перилата и увисна над Сарлак, като се крепеше на косъм. Раненият Уоки се беше вкопчил здраво в кърмата.

На втория скиф Люк бе ликвидирал враговете си, огледа се, прецени ситуацията за секунда, прескочи пясъчната пропаст и се приземи върху страничния метален корпус на огромния платноход. Бавно се закатери към горната палуба, където се намираше оръдието.

На долната палуба Лея продължаваше да се бори с веригата, която я привързваше към мъртвия гангстер. От време на време приклякаше зад масивното му туловище, за да се скрие от притичващите наоколо стражи. Зърна един изпуснат лазерен пистолет и се пресегна да го вземе, но не успя. За нейн късмет обаче неизвестно откъде се появи Арту, който се беше изгубил в суматохата и бе поел в съвсем погрешна посока. Щом я видя, веднага й се притече на помощ. Пъргаво се приближи, забибика оживено, измъкна от вътрешността си специален инструмент и преряза веригата.

— Благодаря ти, Арту! Съвсем навреме. А сега да се махаме оттук!

Спуснаха се към вратата, но не щеш ли, зърнаха Трипио, който лежеше на пода и пищеше — едно гигантско тромаво същество, цялото на грудки, го бе възседнало. Казваше се Хърми Одъл. А чудовищното маймуноподобно влечуго Лакомата троха беше приклекнало до главата му и апетитно чоплеше дясното око на златния дроид.

— Не, не! Не очите ми! — крещеше Трипио.

Арту изпрати една мълния в гърба на Хърми Одъл, той нададе вопъл и изхвърча през прозореца. Друга подобна светкавица залепи Лакомата на тавана, откъдето не можеше да помръдне. Трипио побърза да се изправи, но едното му око висеше навън, като едва се крепеше на сноп жици; двамата с Арту се втурнаха след Лея, за да се измъкнат през задния вход.

Нов оръдеен залп от платнохода почти разби отсрещния скиф, в който не беше останал почти никой освен Чубака. Държеше се с ранената си ръка, а с другата отчаяно се мъчеше да хване глезена на увисналия с главата надолу Соло, който пък слепешката се пресягаше към обезумелия Калрисиян. Ландо бе успял да спре плъзгането си само защото лежеше съвсем неподвижно, със затаен дъх. А сега, при всеки опит да улови протегнатата ръка на Соло, рохкавият пясък поддаваше и милиметър по милиметър го приближаваше към ръба на ненаситната яма. Молеше се Соло да е забравил онзи тъп номер, който му беше свил навремето в Беспин.

Чуи пак излая, за да насочи Хан в правилната посока.

— Да, да, знам. Вече виждам по-добре — сигурно е от нахлулата в главата ми кръв.

— Браво! — извика Ландо. — Ако можеш сега и да се удължиш с още няколко инча, цена няма да имаш.

Артилеристите от платнохода се бяха строили на палубата в плътна верига, готови да нанесат последния смъртоносен удар, когато Люк изскочи пред тях и започна да се смее като пиратски вожд. Запали лазерния си меч, преди някой от тях да успее да мръдне, а след миг те вече бяха пушещи трупове.

Отряд стрелящи войници внезапно се появи на горната палуба. Един от изстрелите изби лазерния меч от ръката на Люк. Когато изтича да го вземе, вече беше обграден от всички страни. Двама от стражите отново застанаха до оръдието на палубата. Люк погледна ръката си. Механизмът му беше оголен — сложна стоманено-жична конструкция на мястото на истинската му ръка, която Вейдър бе отсякъл при последния им двубой.

Опипа го — все още работи.

Артилеристите от палубата подновиха стрелбата си по скифа. Ударната вълна от залпа така разклати малкия плавателен съд, че Чуи изпусна парапета, за който се държеше. Но при накланянето на скифа Хан успя да хване китката на Ландо.

— Дърпай! — извика Соло към Уокито.

— Спасен съм! — изкрещя Калрисиян и ужасен погледна надолу в мига, в който едно от пипалата на Сарлак лениво се уви около глезена му. Ето, това се казва лош късмет, пък и правилата на тази игра като че ли се менят на всеки пет минути. Пипалата! Кой да се сети за тях? Дълги, помисли си той, изпаднал в мрачен фатализъм, дълги и лепкави.

Артилеристите се строиха за последен унищожителен залп, но този път до стрелба не се стигна. Лея беше превзела второто оръдие на борда, което се намираше в противоположния край на платнохода. С първия залп тя вдигна във въздуха целия такелаж, който се издигаше между двете оръдия на палубата, а с втория — първото оръдие на борда.

Експлозиите така разлюляха огромния платноход, че петимата стражи, които бяха обградили Люк, загубиха равновесие. Той използва моментното им разсейване, протегна ръка напред и отхвръкналият на десетина фута лазерен меч се вдигна като по чудо от палубата и се върна в дланта му. В мига, когато двама от стражите се прицелиха в него, той скочи високо и те се застреляха един друг. Докато беше във въздуха, включи лазерния си меч и се приземи, размахвайки го. Смъртно рани останалите.

После извика към Лея:

— Насочи оръдието надолу!

Тя наклони цевта на второто палубно оръдие и кимна на Трипио, който се бе подпрял на парапета.

До него Арту забибика възбудено.

— Не мога, Арту! — изплака Трипио. — Много е далече. Не мога да скоча… ааа!

Арту бутна златния дроид извън борда, а после сам се хвърли презглава след него. И двамата се приземиха безболезнено върху мекия пясък.

В същото време решителната битка между Сарлак и Соло продължаваше. Една война на дърпане, в която залогът бе барон Калрисиян. Чубака се беше заклещил между перилата на скифа и здраво стискаше глезена на Хан, а със свободната си ръка успя да измъкне един лазерен пистолет изпод пръснатите по палубата отломъци. Насочи пистолета към Ландо, но после го отмести от целта и сърдито излая.

— Той е прав! — извика Ландо. — Много е далече!

Соло погледна нагоре.

— Чуи, дай на мене!

Чубака му подаде оръжието. Той го пое с една ръка, като с другата продължаваше да държи Ландо.

— Ей, приятел, какво правиш? — уплаши се Ландо. — Нали не виждаш.

— По-добре съм, имай ми доверие — успокои го Соло.

— Сякаш имам друг избор. Ей, цели се по-високо, чуваш ли! — И той наведе главата си напред.

Хан примижа… натисна спусъка… и се поздрави за точното си попадение. Подобното на червей пипало отслаби хватката си и се плъзна надолу в собствената си уста.

За сетен път Чубака напрегна мускули и издърпа върху палубата първо Соло, после и Ландо.

В този миг Люк грабна Лея с лявата си ръка, а с дясната се улови за едно въже от такелажа, което висеше от пропуканата мачта. Докато се отблъскваше, ритна с крак спусъка на второто палубно оръдие и скочи във въздуха в мига, в който оръдието гръмна.

Двамата се залюляха на въжето и се спуснаха върху празния, лениво поклащащ се ескортен скиф. Люк веднага го подкара към полегналия на една страна скиф с пленниците и помогна на Чубака, Хан и Ландо да се прехвърлят при тях.

Отзад все още се чуваха експлозиите от платнохода на Джаба. Половината му корпус вече гореше.

Люк внимателно прекара скифа край платнохода. От пясъка видя да стърчат златните крака на Си-Трипио. Недалеч от тях, зад една дюна, се подаваше и перископът на Арту-Диту. Скифът спря точно над тях и от щурвала се спусна огромен електромагнит. Двата дроида изхвърчаха от пясъка и с остър метален звън се залепиха за магнита.

— О! — изпъшка Трипио.

— Бии дуее т! — съгласи се Арту.

След няколко минути всички бяха отново заедно, малко или много невредими; за първи път се погледнаха един друг в очите и си смигнаха, защото наистина бяха отново заедно и наистина бяха малко или много невредими. Запрегръщаха се, смееха се и плачеха, други просто си бибикаха. Някой неволно стисна ранената ръка на Чубака и той изрева зверски; после всички се втурнаха да проверяват скифа, уредите му и наличните провизии. Най-накрая отплаваха.

Големият платноход продължаваше да гори, докато малкият скиф безпрепятствено прекоси пустинята и изчезна сред ослепителната светлина и унищожителната следобедна жега, идваща от двете слънца на Татуин.