Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (3)

1

Пред малката кирпичена колибка бурята стенеше като агонизиращ звяр, който не иска да умира. Вътре воят бе доста приглушен.

Беше студено в този подслон, тихо и тъмно. Докато отвън звярът върлуваше, в това закътано място на игриви сенки една закачулена фигура работеше.

Загорели от слънцето ръце, стиснали тайнствени инструменти, се подаваха от ръкавите на широк кафтан. Фигурата бе приклекнала и правеше нещо. Пред нея имаше странен уред — нещо като диск с жици, които стърчаха от единия край, а върху плоската му повърхност бяха гравирани символи. Свърза жиците към цилиндрична, гладка ръкохватка, включи съединителя и го застопори с помощта на друг инструмент. Приближи се към една сянка в ъгъла; силуетът се размърда.

Малко неуверено тъмната сянка се търкулна към закачулената фигура. Миниатюрната половина R2 (Арту) сплашено произведе прилични на въпрос нечленоразделни звуци, после се спря недалеч от фигурата със странния инструмент в ръка.

Закачуленият подкани дроида да се приближи още и Арту-Диту (R2-D2) измина останалото разстояние, като непрекъснато светкаше с лампички. Загорелите ръце се протегнаха към препатилата му малка главица.

 

 

Ситните песъчинки яростно вилнееха над дюните на Татуин. Вятърът сякаш духаше от всички посоки — ту извиваше подобно на тайфун и дяволските вихри се забиваха в земята като свредел, ту напористо се понасяше над пустинната тишина — безцелно и безредно.

Насред пясъчната равнина извиваше път. Дирята му току се губеше под наветия жълто-червеникав пясък, току лъсваше оголена или напукана от парещата мараня. Път по-скоро мимолетен, отколкото вечен, но все пак нещо, което можеше да се следва. Защото това бе единственият начин да се стигне до двореца на Джаба Хатянина.

Джаба беше най-омразният гангстер в цялата галактика. Занимаваше се с контрабанда, търговия на роби и наемни убийства; неговите хора бяха навсякъде. Беше едновременно колекционер и изобретател на зверства и жестокости, а дворът му представляваше свърталище на невиждан упадък. Разправяха, че избрал Татуин за свой дом, защото само в сухата жега на тази планета можел да запази душата си, иначе тя би се разкапала. Тук обаче, под палещите лъчи на слънцето, течащата във вените му отрова се превръщала в безобидна саламурена гной.

Във всеки случай мястото било такова, че малцина го знаели, а още по-малко се осмелявали да го приближат. Било обиталище на злото, където духът и на най-дръзките отпадал под нечестивия взор на чудовището Джаба.

— Поот-еет е ду гънг объл диип! — започна да учленява Арту-Диту.

— Разбира се, че съм разтревожен — сопна му се на свой ред Си-Трипио (C-3PO). — А ти не си ли? Клетият Ландо Калрисиян така и не се завърна оттук. Кой знае какво са му сторили!

Арту подсвирна тихичко.

Златният дроид сковано изкатери една висока пясъчна дюна и рязко спря, защото като изневиделица пред погледа му се изпречи мрачният чертог на Джаба. Кретайки след него, Арту почти се блъсна в блестящото му злато, подхлъзна се и отново се озова долу на пътя.

— Арту, внимавай къде вървиш! — Си-Трипио тръгна отново, но вече по-бавно и неохотно, а малкият му приятел се търкаляше до него. Докато вървяха, Си-Трипио продължаваше да мърмори. — Толкова ли не можеше Чубака да предаде това съобщение? Разбира се, че не. Щом трябва да се върши нещо невъзможно, винаги нас изпращат. Никой не го е грижа за дроидите. Понякога се чудя за какво търпим всичко това.

Прекосиха и последния отрязък от пътя и се озоваха пред портите на палата: тежки железни врати, по-високи, отколкото Трипио можеше да вдигне глава, за да ги види — вградени в здрав зид от камък и желязо, който извиваше в редица от чупки и няколко гигантски цилиндрични кули, изникнали като че ли от самата пясъчна планина.

Застанали край зловещата порта, двата дроида боязливо се огледаха за някакви признаци на живот, за пазач, който да ги посрещне, или пък за някаква сигнална уредба, по която да обявят присъствието си. Като не забеляза нищо такова, Си-Трипио събра кураж (функция, отдавна програмирана в него), лекичко почука три пъти върху масивния метал, след което бързо се обърна към Арту и рече:

— По всичко личи, че няма никой. Дай да се връщаме и да кажем на господаря Люк!

Но не щеш ли, в центъра на портата се отвори квадратен капак. Дълга механична ръка се протегна и насочи към тях огромно електронно око, което невъзмутимо огледа двата дроида. Окото проговори. Щом чу думите му, Трипио се изпъна като войник и гордо вдигна глава, въпреки че вътрешната му верига от връзки потрепера. Обърна се с лице към окото, посочи Арту, а после и себе си.

Окото светкавично се обърна към единия робот, после към другия, а после се прибра навътре през тесния процеп и затвори капака.

— Буу-д ееп га ноог — загрижено прошепна Арту.

Трипио кимна:

— И аз мисля, че няма да ни пуснат. Хайде да си тръгваме! — Тъкмо се обърна да си върви и Арту изписука четири отчаяни тона.

В този миг се разнесе страховито скърцане и масивната желязна врата започна бавно да се вдига. Двата дроида се спогледаха скептично и надникнаха в зейналата насреща им черна паст. Заковаха намясто, не смееха да влязат, нито да отстъпят.

От мрака странният глас на окото им изкрещя:

— Нуд чааа!

Арту избибика и се плъзна напред в тъмнилото. Трипио се поколеба за миг, после сякаш се сепна и бързо се спусна да догони тантурестия си приятел.

— Арту, изчакай ме! — Когато го настигна в бездънния коридор, Трипио му се скара:

— Така ще се загубиш, чуваш ли, малкия?

Огромната врата се спусна след тях с оглушителен трясък, който зловещо проехтя в черната подземна кухина. Двата уплашени робота замръзнаха намясто, но след малко неохотно пристъпиха напред.

Веднага ги обградиха трима огромни гаморейски стражи — силни свинеподобни зверове, известни с неистовата си расова омраза към роботите. Заблъскаха ги надолу по коридора. Когато стигнаха първата сумрачна зала, единият от стражите изръмжа някаква заповед, при което Арту нервно изписука към Трипио.

— Това не те интересува — отвърна му златният дроид с разтреперан глас. — Предаваш посланието на господаря Люк и бързо да се измитаме оттук.

Преди да успеят да направят и крачка, от мрака на един напречен коридор изплува сянка: Биб Фортуна, големият грубиян и майордом на палата от дегенерати и изчадия на Джаба. Беше висок хуманоид с очи, които виждаха само каквото трябва. Бе изцяло загърнат в дълга роба. От задната част на черепа му стърчаха два дебели, подобни на пипала израстъка, които всеки миг показваха състоянието на разумните, емоционалните и познавателните му функции. Тези два израстъка той или замяташе върху раменете си като украшение, или — когато случаят изискваше стабилно равновесие — ги пускаше да висят като чифт опашки.

Спря пред двата робота и ехидно се усмихна:

— Ди уана уанга.

Трипио му отвърна официално:

— Ди уана уанага. Носим послание до вашия господар, Джаба Хатянина. — Арту избибика нещо в допълнение, на което Трипио кимна и додаде:

— И подарък. — Замисли се за миг с доста учудено изражение, доколкото един дроид може да има учудено изражение, и доста шумно прошепна на Арту:

— Подарък ли? Какъв подарък?

Биб тръсна изразително глава:

— Ни Джаба но бада. Ме чаде су гуди. — И той протегна ръка към Арту.

Малкият дроид заотстъпва плахо и настойчиво запротестира: — Дуу Ее Нгруррр Оп дбу Дееоп!

— Арту, дай му го! — подкани го Трипио. Понякога Арту можеше да бъде ужасно двоичен.

При тези думи обаче Арту още повече се заинати, взе да писука и тутука срещу Фортуна и Трипио и да обижда и двамата, че програмите им били изтрити.

Тогава Трипио кимна към Биб, усмихна му се извинително и като се опита да оправдае Арту, рече:

— Той твърди, че нареждането на нашия господар е да го връчи лично на Джаба и на никой друг. — Биб се замисли над проблема, а Трипио продължи да обяснява:

— Аз наистина съжалявам, но той е страшно твърдоглав и за нищо на света няма да отстъпи. — И наведе глава към малкия си познайник, като успя да придаде на гласа си небрежен, но любезен тон.

Биб им направи знак да го последват и потъна в черния мрак на пещерата. Дроидите тръгнаха подире му, а тримата стражи щръкнаха над главите им отзад.

Докато Си-Трипио се спускаше в търбуха на тъмнината, успя тихичко да прошепне на Арту:

— Слушай, приятелче, имам лоши предчувствия.

 

 

Си-Трипио и Арту-Диту се озоваха пред входа на тронната зала. Надникнаха вътре.

— Загубени сме — изхленчи Трипио и за кой ли път отново му се прииска да затвори очи.

Залата гъмжеше от всевъзможни твари — най-презрените отрепки на Вселената. Гротескни същества от нисшите звездни системи, замаяни от силен алкохол и собственото си зловоние. Гаморейци, човешки уроди, джауи — отдадени на долни удоволствия или гръмко погаждащи си мръсни номера. А в предната част на залата, полегнал върху малък подиум, така че цялата поквара и разврат да са пред погледа му, седеше Джаба Хатянина.

Главата му беше голяма колкото три, а може би и четири човешки глави. Очите му бяха жълти, като на влечуго, кожата — като на змия, но покрита с тънък слой мазнина. Нямаше врат, а само няколко реда гуши, които се разширяваха надолу и преминаваха в огромно издуто туловище, угоено до пръсване с плячкосани мръвки. Закърнели, почти ненужни ръце се подаваха от трупа му, а лепкавите къси пръсти на лявата ръка стискаха наргиле. Нямаше коса, беше окапала поради цял куп болести. Нямаше и крака — туловището му постепенно се заостряше в дълга, дебела змиевидна опашка, проснала се по цялата дължина на платформата като изстискано от туба бухнало тесто. Широката му от ухо до ухо уста нямаше устни и той непрекъснато се лигавеше. Беше неописуемо отвратителен.

Завързана за него със стегната около врата й верига, там седеше и една тъжна танцьорка, красиво същество от породата на Фортуна с две сухи, хубаво оформени пипала, които излизаха от тила й и съблазнително се спускаха по голия й мускулест гръб. Казваше се Ула. Изглеждаше нещастна и се бе отдръпнала в единия край на подиума, доколкото й позволяваше веригата.

Под корема на Джаба се бе настанило дребно маймуноподобно влечуго на име Лакомата троха. То ловко улавяше всички огризки и плюнки, изпаднали от ръцете или устата на Джаба, и започваше настървено да ги хрупа, издавайки нещо средно между кудкудякане и сумтене — чак да ти се погади.

Няколко отвесни лъча осветяваха отчасти пияните придворни. Биб Фортуна прекоси залата и застана пред подиума. Залата се състоеше от множество вградени една в друга ниши. Ето защо повечето от онова, което ставаше, се разиграваше като театър на сенките. Фортуна стигна до трона, леко се поклони и пошушна нещо на разлигавения монарх. Очите на Джаба се свиха в тънки цепки, после той избухна в налудничав смях и направи знак да въведат двата ужасени дроида.

— Бо шуда — изхриптя Хатянина и се задави от силна кашлица. Въпреки че разбираше няколко езика, предпочиташе да говори хатянски. Това бе единственото нещо, което му правеше чест.

Разтрепераните роботи се придвижиха неохотно и застанаха пред отвратителния владетел, макар че той грубо оскърби най-дълбоко програмираните им чувства.

— Посланието, Арту, посланието — подкани го Трипио.

Арту изсвири веднъж и от подобната му на кубе глава светна лъч, който проектира холограма на Люк Скайуокър върху пода точно пред тях. Образът бързо се уголеми до над десет фута височина и младият джедайски воин се извиси над скупчилата се тълпа. Усетила гигантското присъствие на Люк, залата притихна.

— Приеми поздравите ми, Височайши — обърна се холограмата към Джаба. — Разреши ми да ти се представя. Казвам се Люк Скайуокър, аз съм рицар джедай и приятел на капитан Соло. Моля Ваше Височество да ме изслуша, тъй като трябва да се спазарим за живота му. — При тези думи залата избухна в невъздържан смях, който Джаба прекрати на мига с едно-единствено помръдване на ръката. Люк продължи без никакво смущение. — Знам, че имаш власт, всесилни Джаба, и че гневът ти към Соло е също толкова всесилен. Ала съм сигурен, че можем да се споразумеем, за да останем и двамата доволни. В знак на добрата ми воля аз ти правя този подарък — ето, приеми от мен тези два дроида.

Трипио отскочи назад като ужилен.

— Какво! Какво каза той?

Люк продължи:

— И двата са много трудолюбиви и ще ти служат вярно. — След тези думи холограмата изчезна.

Трипио поклати глава в знак на пълно отчаяние.

— О, не! Това не може да бъде! Арту, сигурно си сбъркал, проектирал си погрешно послание.

Джаба се разсмя и се олигави.

Биб се обади на хатянски:

— Ще се спазарява, вместо да се бие. И това ми било джедай!

Джаба кимна в знак на съгласие. Все още ухилен, изкряска към Трипио:

— Никакви пазарлъци! За нищо на света няма да се лиша от любимото си украшение. — И със зловещо хихикане погледна към слабо осветената ниша до трона. Там на стената висеше карбонизираното тяло на Хан Соло, а лицето и ръцете му се подаваха извън твърдата ледена плоча — досущ статуя, протегнала ръце за помощ в море от камък.

Съвсем объркани, Арту и Трипио поеха по влажния коридор, подръчквани от гаморейската стража. И от двете страни бяха наредени затворнически килии. От дън тъмницата пронизителните писъци на изтезаваните отекваха многократно в безкрайните каменни катакомби. От време на време, докато вървяха, по някоя ръка, лапа или пипало се протягаха иззад решетките към нещастните дроиди, опитвайки се да ги докопа.

Арту жаловито записука. Трипио само поклащаше глава.

— Какво ли му е станало на господаря Люк? Да не би аз нещо да съм се провинил? Никога не се е оплаквал от работата ми…

Стигнаха до една врата в дъното на коридора. Тя автоматично се отвори и гамореецът ги блъсна напред. Вътре ги затисна оглушителен машинен шум — колела, бутала, водни чукове и мотори работеха с невъобразим трясък, а движещата се на талази пара замъгляваше очите им. Това беше или парен котел, или програмиран ад.

Електронна агония, наподобяваща стържещия звук на счупен скоростен превключвател, привлече вниманието им към единия край на стаята. От мъглата се показа Ева Найндинайн (EV–9D9), кльощава човекообразна роботка, проявяваща обезпокоителни и типично човешки наклонности. В мрака зад Найндинайн Трипио зърна краката на дроид, разпънат върху дибата за изтезания. Друг висеше с главата надолу, а върху стъпалата му бяха поставени нажежени до червено железа. Именно той издаваше електронните писъци, които Трипио бе чул преди миг, тъй като сензорните схеми в металната му кожа се бяха разтопили и му причиняваха непоносима болка. Трипио се сви от ужас, собствените му връзки непрекъснато пращяха от натрупаното статично електричество.

Найндинайн застана пред Трипио, вдигна своите ръце-клещи и разтвори обятия.

— О, нови познати — рече тя с нескривано задоволство. — Казвам се Ева Найндинайн и отговарям за работата със сиборгите. Ти си дроид-преводач, нали?

— Аз съм Си-Трипио, хуманоиден сиборг…

— Да или не, отговаряй! — прекъсна го Найндинайн с леден глас.

— Ами, да — отвърна Трипио. Тази роботка му се струваше доста опасна и това се виждаше от пръв поглед — от онези дроиди, които винаги се опитват да докажат, че са повече дроиди от теб.

— Колко езика говориш? — продължи да го разпитва Найндинайн.

Е, тази игра става за двама — помисли си Трипио и задейства най-официалната си и претенциозно тържествена говорна лента.

— Владея над шест милиона форми на общуване и мога…

— Чудесно! — злорадо го прекъсна Найндинайн. — И без това ни липсва преводач, защото господарят се разсърди на последния заради някаква реплика, дето не му беше по вкуса, и на бърза ръка го дезинтегрира.

— Дезинтегрира ли? — ужаси се Трипио и протоколното му достойнство го напусна.

Найндинайн се обърна към едно прасе-стража, изникнало неизвестно откъде.

— Този ще се окаже полезен. Постегни го малко, че му са се разхлабили болтовете, и го инсталирай в главната зала за аудиенции.

Прасето изгрухтя и грубо изтласка Трипио към вратата.

— Арту, не ме оставяй! — извика Трипио, но стражата го сграбчи и го изхвърли навън.

Като видя, че Трипио изчезва, Арту нададе дълъг пронизителен писък. Обърна се към Найндинайн и забибика яростно и протяжно.

Найндинайн се изсмя.

— Ти, нагъл дребосък, ще те науча аз тебе! Ще ми трябваш на господарския платноход. Няколко от астродроидите ни изчезнаха преди време — крадат ги за резервни части. Така че ти ми идваш тъкмо навреме.

Дроидът върху дибата за разпъване нададе високочестотен вопъл, изпусна няколко искри и замря.

 

 

Придворните на Джаба Хатянина бяха изпаднали в неистов екстаз. Красивата Ула, все още привързана с верига за Джаба, танцуваше в средата на залата, докато пияните чудовища пляскаха и подвикваха. Трипио, по-нисък и от трева, се навърташе зад облегалката на трона и плашливо се озърташе. От време на време свеждаше глава, за да избегне запратен по него плод, или отскачаше встрани, за да не настъпи някое разплуто на земята туловище. Но най-вече гледаше да се прави на незабележим. И какво друго можеше да стори един обучен в протокола дроид там, където думата „протокол“ не значеше нищо?

През дима на своето наргиле Джаба похотливо изгледа съществото Ула и с пръст й посочи да седне до него. Тя веднага спря да танцува, в погледа й се прокрадна паника, отстъпи назад и поклати глава. Очевидно вече бе страдала от подобни покани.

Джаба се разгневи. Потупа мястото до себе си на подиума и изрева като звяр.

Ула тръсна глава още по-рязко, а лицето й замръзна в неописуем ужас.

— На чуба негатори. На! На! Натута…

Джаба се вбеси. Посочи Ула и изкрещя:

— Боска!

Освободи веригата на Ула и в същия момент натисна един бутон. Преди да успее да избяга, един решетест люк се отвори със зловещо скърцане и подът под нея пропадна. Ула потъна в зейналата бездна, след което люкът щракна и се затвори. Настъпи тишина, после се чу глухо ръмжене, последвано от пронизителен писък и пак тишина.

Джаба се разсмя и олигави. Неколцина от гуляйджиите се спуснаха да надникнат през решетката, за да погледат смъртта на красивата танцьорка.

Трипио се сниши още и с поглед потърси утеха в карбонизираното тяло на Хан Соло, окачено като барелеф над пода. Ето един човек, който не зачиташе протокола — с тъга си припомни Трипио.

Но както се беше замислил, изведнъж усети, че в залата се възцари тишина. Вдигна очи и видя Биб Фортуна, който си пробиваше път през тълпата, придружаван от двама въоръжени гаморейци. Следваше го зловещ на вид ловец на плячка с наметало и шлем. Той водеше пленника си на верижка — Чубака Уоки.

Трипио ахна изумен:

— О, не! Чубака!

Бъдещето наистина изглеждаше съвсем мрачно.

Биб припряно прошепна нещо в ухото на Джаба, като същевременно посочи с пръст ловеца на плячка и неговия пленник. Джаба внимателно го изслуша. Ловецът беше хуманоид, дребен и зъл. През рамото си бе преметнал патрондаш, а шлемът-маска, който бе нахлупил на глава, имаше тънък процеп за очите и създаваше впечатление, че може да вижда и в отвъдното. Поклони се ниско, а после заговори на отличен убезки:

— Поздрави на теб, Велики. Аз съм Бушх! — Това беше език с металическо звучене, добре приспособен към разредения въздух на родната му планета, от която произхождаше собственото му племе.

Джаба му отвърна на същия език, въпреки че неговият приповдигнат и тържествен убезки звучеше като насила заучен говор.

— Най-накрая се намери един, който да ми доведе всесилния Чубака… — Опита се да продължи, но се запъна на думата, която търсеше. Изсмя се гръмогласно и се обърна към Трипио. — Къде е моят говорещ дроид? — изрева той и даде знак на Трипио да се приближи. Макар и неохотно, дворцовият робот се подчини.

Джаба му заповяда с приятелски тон:

— Приветствай продажното ни приятелче и го попитай колко иска за Уокито!

Трипио преведе думите му. Ловецът го изслуша внимателно, като същевременно крадешком оглеждаше дивашките същества около себе си, евентуалните изходи и заложници, слабите места в охраната. Специално си отбеляза наум присъствието на Боба Фет, наемника със стоманена маска, който бе заловил Хан Соло. Сега той стоеше изправен до вратата.

Бушх прецени ситуацията за миг, а след това спокойно отвърна на Трипио на родния си език:

— Най-малко петдесет бона.

Трипио едва успя да преведе условието, когато Джаба, вбесен от чутото, замахна с тлъстата си опашка и събори златния дроид на пода. Трипио рухна като купчина тенекиени отпадъци и остана да лежи на земята, защото не беше сигурен какъв е регламентът на протокола в подобна ситуация.

Джаба продължи да вилнее, издавайки гърлени хатянски звуци, а Бушх само премести оръжието си в по-удобно положение. Трипио въздъхна, изправи се с мъка, добра се отново до трона, пое си въздух и преведе на Бушх, макар и не буквално, ругатните на Джаба.

— Не дава повече от двайсет и пет бона… — завърши той.

Джаба направи знак на прасетата-стражи да отведат Чубака, но в този миг двама от джауите станаха да защитят Бушх. Боба Фет също вдигна оръжието си. Тогава Джаба се обади:

— Двайсет и пет хилядарки и му подарявам живота.

Трипио преведе. Залата утихна — напрегната, несигурна тишина. Пръв се обади Бушх. Обърна се към Трипио с тих и любезен глас:

— Кажи на тая торба с боклуци, че ако не промени решението си, ще събират смрадливите му мръвки по всички ъгълчета на тази стая, защото в ръцете си държа топлинен детонатор.

В същия миг Трипио зърна малката сребърна топка, която Бушх криеше в лявата си шепа. Чуваше се как тихичко и зловещо тиктака. Трипио нервно погледна Джаба, после пак Бушх.

Джаба излая към дроида:

— Е? Какво рече?

Трипио се поизкашля.

— Ваше Величество, той, ами… Той…

— Хайде, проклети дроиде, казвай! — изрева Джаба.

— О, боже! — Трипио се подготви мислено за най-лошото и въпреки ужасното си притеснение, заговори на блестящ хатянски. — Бушх най-почтително изразява своето несъгласие с Ваше Високоблагородие и ви моли да помислите още веднъж върху предложението. В противен случай ще хвърли в залата топлинния детонатор, който държи в ръката си.

В същия миг тревожно шушукане обиколи залата. Всички отстъпиха няколко крачки, сякаш това би могло да им помогне. Джаба се загледа в ръката на ловеца, стиснала топката. Тя вече започваше да се загрява. Насъбралите се отново зашумоляха неспокойно.

Джаба изгледа ловеца продължително и злобно. След миг огромната му грозна уста се изкриви в самодоволна усмивка. От жлъчните дълбини на търбуха му се надигна тънък кикот, подобно зловонните изпарения из утробата на тресавище.

— Тоя плячкаджия ми харесва! Курназ, пък и находчив. Кажи му трийсет и пет и край на пазарлъка! Кажи му още да не злоупотребява с късмета си.

При този развой на събитията Трипио въздъхна с облекчение. Преведе казаното на Бушх. Всички погледи се втренчиха в ловеца с удвоено внимание; чу се как някои зареждат автоматите си.

Бушх изключи детонатора и кимна.

— Съгласен е — каза Трипио и погледна Джаба.

Тълпата го приветства; Джаба се отпусна.

— Ела насам, приятелю, повесели се с нас! Пък може и работа да се намери за теб — преведе му Трипио, а компанията наново се разбесува.

Чубака изръмжа сподавено, докато гаморейската стража го отвеждаше. Искаше му се да им счупи главите, само и само да не гледа отвратителните им мутри и да им покаже на какво е способен един Уоки… Но не щеш ли, до вратата мярна познато лице. Полускрит зад маска с глигански зъби, стоеше човек, облечен в униформата на морската охрана — Ландо Калрисиян. Чубака не се издаде, че го е познал, нито се възпротиви на караула, който го изведе от залата.

Ландо бе успял да проникне в това гнездо на изчадия още преди месеци — искаше да провери дали е възможно да бъде освободен Соло. Беше го направил по няколко причини.

Първо, защото смяташе, и то съвсем основателно, че има вина за злощастието, стигнало Хан. Искаше да поправи стореното зло, стига самият той да не пострада. Да се смеси с тукашната сган и да се прави на пират, не представляваше никаква трудност за Ландо — да се представя на друг беше любимият му начин на живот.

Второ, искаше да обедини силите си с приятелите на Хан, които оглавяваха Съюза на бунтовниците. Те се канеха да сразят Империята, а в неговия живот по-висша цел нямаше. Императорската полиция вечно го държеше под око, а напоследък играта на мишка и котка стана вече на живот и смърт. Освен това Ландо държеше да се сближи с приятелите на Соло, защото те очевидно подготвяха последния си удар срещу Империята.

Трето, принцеса Лея го бе помолила за помощ, а той просто не можеше да откаже на една принцеса. Освен това — знае ли човек как ще реши да му се отблагодари някой ден.

И най-накрая, Ландо се канеше да се обзаложи, че Хан просто не може да бъде спасен и измъкнат от това място, а облозите бяха неговата стихия, той просто не можеше да им устои.

Прекарваше дните си в наблюдение. Наблюдаваше и пресмяташе. Това правеше и в момента, когато отведоха Чуи покрай него — наблюдаваше, а после потъна вдън земя.

Оркестърът засвири под палката на унил клепоух оплаквач на име Макс Ребо. Танцуващи двойки изпълниха дансинга. Останалите придворни продължаваха да крещят и да се наливат.

Бушх се облегна на една колона и огледа залата. Погледът му безразлично се плъзна по танцуващите, пушещите, въргалящите се по пода, комарджиите… докато най-сетне се спря върху един също непотрепващ взор в отсрещния край на залата. Боба Фет го фиксираше право в очите.

Бушх премести тежестта си от единия на другия крак и гушна оръжието си, като че притиска до гърди малко бебе. Боба Фет остана неподвижен; зад зловещата му маска се виждаше само наглата подигравателна усмивка.

Стражата поведе Чубака по неосветен коридор в тъмницата. Едно пипало се стрелна отнякъде и докосна замисления Уоки.

Той изпищя и пипалото светкавично се отдръпна.

Вратата на следващата килия зееше отворена. Преди да успее да разбере какво става, стражата го блъсна с все сила и той се просна на пода. Вратата се затръшна след него и остана заключен в мрака.

Вдигна глава и нададе протяжен, жален вой, който проехтя из цялата планина от желязо и пясък чак до безкрайното невъзмутимо небе.

 

 

Тронната зала беше тиха, тъмна и празна. Нощта изпълваше покритите с боклуци ъгълчета. По пода се виждаха петна от кръв, вино и слуз; парцали от разкъсани дрехи висяха окачени по стените; изпаднали в несвяст тела лежаха под счупените мебели. Веселбата бе приключила.

Една тъмна фигура тихо се промъкна сред сенките, като се прикриваше ту зад някоя колона, ту зад някоя статуя. Прокрадваше се безшумно, макар че без да иска стъпи върху една хъркаща мутра, която обаче не издаде никакъв звук. Това беше Бушх, ловецът на плячка.

Стигна до затворената със завеса ниша, където висеше плочата с Хан Соло, окачена на стената с помощта на силово поле. Бушх се огледа, после натисна ключа от едната страна на карбонитната камера. Глухото жужене на силовото поле стихна и тежкият монолит бавно се смъкна на пода.

Бушх пристъпи напред и се загледа в замразеното лице на космическия пират. Внимателно докосна бузата на Соло, като че ли е някакъв рядък скъпоценен камък. Беше студена и твърда като диамант.

Наведе се и взе да изучава командното табло встрани от плочата, после смело задейства серия от ключове. Накрая хвърли един последен и изпълнен с колебание поглед към живата статуя и включи лоста за декарбонизация.

Ледената черупка започна да издава пронизителен звук. Бушх се огледа неспокойно. Опасяваше се някой да не чуе острото съскане. Твърдата обвивка, която покриваше лицето на Соло, започна бавно да се топи. Много скоро цялото покритие от предната част на тялото му изчезна, като освободи и замръзналите му, вдигнати в знак на протест ръце, които паднаха и се отпуснаха отстрани. Лицето му също се поотпусна и заприлича на маска. Бушх издърпа безжизненото тяло от обвивката му и нежно го положи на пода.

Наведе страшния си шлем над лицето на Соло и напрегнато се заослушва да долови някакви признаци на живот. Нямаше дъх, нито пулс. С едно потрепване очите на Хан изведнъж се отвориха и той се закашля. Бушх го подпря, опита се да успокои кашлицата му — все още се навъртаха стражи, които можеха да чуят.

— Тихо! — прошепна му той. — Отпусни се!

Хан присви очи, опита се да различи надвесената над него фигура.

— Нищо не виждам… Какво става? — Той, разбира се, не можеше да се ориентира след шестте месеца, прекарани в летаргия на тази пустинна планета — период, за него равен на безвремие. Чувстваше се ужасно — като че цяла вечност не може да си поеме дъх, не може да помръдне, не може да издаде звук, всеки миг представляваше едно болезнено задушаване в пълно съзнание, а сега отведнъж като че ли го бяха бутнали в черен, боботещ, леденостуден кладенец.

Всичките му сетива болезнено се разбудиха отведнъж. Въздухът хапеше кожата му с остри като бръснач зъби; мракът пред очите му оставаше непроницаем; вятърът виеше в ушите му като вихрушка; не можеше да разбере къде е горе и къде долу; безброй миризми изпълваха ноздрите му и му се погади; непрекъснато отделяше слюнка и костите го боляха.

После се появиха виденията.

Видения от детството, от последната му закуска, от двайсет и седем пиратски нападения… всички образи и спомени от живота му са били натъпкани в балон, който се е пукнал, и сега те хаотично се носят в празното пространство. В това състояние с претоварени сетива, или по-точно с претоварена памет, мъчно се издържа. Много хора са полудявали в тези първи минути след декарбонизацията, полудявали са неизлечимо и завинаги поради невъзможността им да реорганизират десетте милиарда индивидуални образа, които държат живота в рамките на един добре съгласуван, селективен порядък.

Соло обаче не беше толкова уязвим. Издържа този прилив на впечатления, докато вълната се успокои и със затихващо бучене се отдръпна, отнасяйки със себе си и повечето спомени. Остави му само най-скорошните да се полюшкват като тънка пелена от пяна върху неспокойната повърхност на съзнанието му: точно така, бе предаден от Ландо Калрисиян, когото някога наричаше приятел; корабът му пострада; за последен път зърна Лея, а после го плени Боба Фет — ловецът на плячка с желязната маска, който…

Къде се намираше сега? Какво се бе случило? Последното нещо, което си спомняше, бе лицето на Боба Фет, което го наблюдаваше, докато се карбонизира. Сега пак ли Фет го гледа, дошъл е да го размрази, за да се погаври още малко с него. Ушите му бучаха, дишаше на пресекулки, сякаш дишането беше нещо противоестествено. Размърда ръка пред очите си.

Бушх се опита да го окуражи:

— Вече не си в карбонния замразител, свободен си, но още известно време ще страдаш от хибернация. Скоро и зрението ти ще се възстанови. Ела, трябва да побързаме, ако въобще ще се измъкваме оттук.

Хан инстинктивно се вкопчи в ловеца, улови решетестата маска на лицето му, после изведнъж се отдръпна.

— Никъде не тръгвам! Аз дори не знам къде се намирам. — Той взе да се поти обилно, след като сърцето му възстанови ритъма си, кръвообращението се нормализира и умът му започна да търси отговорите.

— Кой си ти всъщност? — попита той подозрително. Може би в крайна сметка това наистина е Фет?

Ловецът на плячка свали маската си и под нея засия красивото лице на принцеса Лея.

— Някой, който те обича — прошепна тя, нежно взе лицето му в ръце и го целуна продължително по устните.