Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (2)

Пролог

Вдън глъбините на Космоса. Отпърво имаше и дължина, и широчина, и височина, а после тези измерения се самозавихриха в черен кръг и единствено измерение останаха трептящите звезди, които паднаха в бездната и изчезнаха в безкрайността. Вдън глъбините.

Тези звезди бележеха миговете на Вселената. Сред тях имаше застаряващи, но все още припламващи с оранжеви отблясъци въглени, сини джуджета, жълти близнаци-гиганти. Имаше и падащи неутронни звезди, и сърдити свръхнови, които съскаха в ледената пустота на пространството. Имаше и раждащи се звезди, дишащи звезди, пулсари и умиращи звезди. Там беше и Звездата на смъртта.

В единия край на галактиката Звездата на смъртта се носеше в стационарна орбита над зелената луна Ендор — луна, чиято планета-майка отдавна бе умряла от неизвестен катаклизъм и бе изчезнала в незнайни предели. Звездата на смъртта — това бе бронираната бойна станция на Империята, почти два пъти по-голяма и много по-мощна от своята предшественица, унищожена преди години от силите на бунтовниците. Но станцията все още не беше завършена.

Тъмно стоманено полукълбо, тя бе надвиснала над зеления свят на Ендор, а крайниците на недовършената й суперструктура припълзяваха към живия й двойник подобно хищните пипала на смъртоносен паяк.

Един звезден разрушител на Империята приближи гигантската космическа станция с крайцерска скорост. Беше масивен — цял град — и се движеше с демонстративно достойнство като огромен морски дракон. Придружаваха го дузина двуйонни изтребители — черни, прилични на насекоми бойни самолети, които кръстосваха напред-назад около бойния кораб: разузнаваха, алармираха, скачваха се, прегрупирваха се.

 

 

Главният люк на кораба се отвори безшумно. Проблесна запалителна искра и една от императорските совалки изплува от мрака на трюма и изчезна в мрака на Космоса. Устреми се направо към все още недовършената Звезда на смъртта.

В пилотската кабина на совалката капитанът и неговият помощник отчитаха последните данни и се подготвяха за кацане. Нещо, което всеки един от тях бе извършвал хиляди пъти преди това, но сега във въздуха тегнеше напрежение. Капитанът включи предавателя и каза по микрофона:

— Командна станция, тук е Ес те триста двадесет и едно. Пропускателен код „Блу“. Започваме кацане. Дезактивирайте защитното устройство!

В слушалките нещо изпращя, а после се чу гласът на дежурния диспечер:

— Защитният дефлектор ще бъде дезактивиран, след като получим потвърждение за пропускателния ви код. Изчакайте…

Пилотската кабина отново потъна в пълна тишина. Капитанът на совалката всмукна бузи, усмихна се нервно към помощника си и тихо процеди:

— Колкото можеш по-бързо, ясно ли е? Никакво бавене. Той не е в настроение да чака…

Не се обърнаха назад към пътническия салон, в момента затъмнен за предстоящото кацане. Познатият стържещ звук на механичното дишане насищаше сумрака в кабината със застрашително напрежение.

Долу, в контролната зала на Звездата на смъртта, диспечерите следяха на екраните целия трафик в близкото космическо пространство: разрешаваха полети, пренасочваха кораби, променяха курсове. Операторът на защитното устройство погледна монитора и се ужаси; на екрана се виждаха самата бойна станция, луната Ендор и енергийното поле — дефлекторният щит, — излъчвано от зелената луна и обвило Звездата на смъртта отвсякъде. След миг защитното поле започна да се разтваря и да се отдръпва, докато се оформи ясно очертан проход — канал, през който точката, представляваща императорската совалка, безпрепятствено прелетя към космическия гигант.

Операторът бързо извика дежурния офицер сам да види екрана, защото не знаеше какво да предприеме.

— Какво има? — попита офицерът.

— Тази совалка показва предимство клас първи. — Операторът се помъчи да прикрие страха в гласа си с недоумение.

Офицерът хвърли поглед към екрана, на мига разбра кой е в совалката и промълви: „Вейдър!“

Забърза към терминала, където трябваше да кацне совалката, влезе в депото за скачване и се обърна към диспечера:

— Съобщете на командира, че совалката на Господаря Вейдър пристигна.

Притихнала в търбуха на огромното депо, совалката изглеждаше като джудже. Повече от сто войници се бяха строили в основата на подвижната й стълба — императорски щурмоваци в бели униформи, офицери в сиви униформи и елитната гвардия на Императора в червени наметала. Влезе Моф Джерджерод и всички застанаха мирно.

Джерджерод — висок, слаб, надменен — беше командирът на Звездата на смъртта. Бавно обходи строените редици и се насочи към совалката. Джерджерод никога не бързаше, защото бързането означава, че човек иска да се махне и да отиде другаде, а той бе от онези хора, които винаги са там, където искат да бъдат. Великите хора никога не бързат, обичаше да казва той, великите хора карат другите да бързат вместо тях.

Но все пак амбицията не беше чужда на Джерджерод и той не можеше да погледне с лекота на височайшето посещение на Господаря на мрака. Ето защо се изправи пред изхода на совалката и зачака — с почитание, но не и с нетърпение.

Люкът на совалката рязко се отвори и войнишките редици се изпънаха като струна. От отвора първо бликна само мрак, после се спусна стълбата и най-накрая се разнесе познатото механично поемане на дъх — сякаш дишаше машина. От празното пространство изникна Дарт Вейдър, Господаря на Сит.

Заслиза по стълбата и огледа насъбралите се. Стигна до Джерджерод и спря. Командирът направи лек поклон с глава и се усмихна.

— Господарю Вейдър, много ме радва вашето посещение. Присъствието ви тук е чест за нас.

— Нека си спестим любезностите, командире! — Думите на Вейдър отекнаха като от дъното на кладенец. — Императора се интересува как вървят работите. Тук съм, защото изоставате от първоначалното разписание.

Джерджерод пребледня. Само това не беше очаквал.

— Уверявам ви, Господарю Вейдър, хората ми работят с всички сили.

— Дано съумея да удвоя усилията им по начин, който вие не сте се сетили да използвате — изхърка Вейдър. Той, разбира се, разполагаше с такива начини и това бе добре известно.

Джерджерод запази самообладание, въпреки че призракът на припряността взе да стяга гърлото му.

— Не е необходимо, Господарю. Уверявам ви, станцията ще бъде завършена в срок, няма никакво съмнение.

— Опасявам се, че Императора не споделя оптимистичната ви преценка.

— Боя се, че той иска невъзможното — възрази командирът.

— Това ще му го обясните лично, когато пристигне тук. — Лицето на Вейдър, разбира се, остана скрито зад ужасната черна маска, която го предпазваше, но злорадството се долавяше дори и в електронно модулирания му глас.

Джерджерод пребледня още по-силно.

— Нима Императора ще идва?

— Точно така, командире. И ако установи, че изоставате от плана, ще бъде крайно недоволен. — Каза го на всеослушание, за да стигне заплахата до всички, които можеха да го чуят.

— Ще удвоим усилията, Господарю Вейдър — отвърна му той и сериозно се замисли. Защото понякога дори и великите мъже се разбързват — когато времето го изисква.

Вейдър отново сниши глас:

— Надявам се, командире, надявам се заради вас самия. Императора няма да търпи никакво забавяне. Незаконният бунт трябва да бъде бързо и окончателно потушен. Още повече сега, когато разполагаме с тайни сведения. — Приближи се така, че само Джерджерод да го чуе: — Флотилията на бунтовниците е обединила всичките си сили в една-единствена огромна армада. Сега е моментът безмилостно да ги унищожим с един удар.

За част от секундата дъхът на Вейдър като че ли се ускори, после отново възобнови добре отмерения си ритъм, подобен на глухия тътен на приближаваща се вихрушка.