Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (11)

9

Двете космически армади, подобно на морските си двойници отпреди много векове и в друга галактика, се носеха кораб до кораб, разтърсвани от мощни залпове.

Денят щеше да се запомни с безброй героични, понякога самоубийствени маневри. Един кръстосвач на бунтовниците, чиято задна част вече гореше, се блъсна в звезден разрушител на Империята, преди да експлодира, за да може да унищожи и него. Товарни кораби, пълни с оръжие и боеприпаси, биваха програмно насочвани по курс за сблъсък с имперските летящи крепости. Екипажите ги напускаха, оставайки ги в най-добрия случай на произвола на съдбата.

Ландо, Уедж, Синия водач и Зеленото крило се спуснаха към големия разрушител на Империята, който всъщност беше нейният главен комуникационен кораб. Той бе вече пострадал от пряката канонада на бунтовнически крайцер, който впоследствие бе унищожил; но пораженията върху него не бяха особено тежки, затова бунтовниците решиха да го нападнат, докато все още ближеше раните си.

Ескадрилата на Ландо прелетя ниско и това, разбира се, не даде възможност на разрушителя да използва големите си оръдия. Изтребителите също останаха скрити за известно време.

— Увеличете мощността върху предните дефлекторни щитове — нареди Ландо на своята група. — Вече влизаме в полето.

— До теб съм — отвърна му Уедж. — Ескадрила, затворете формацията! Готови!

И всички едновременно пикираха, без да изключват моторите, с максимална скорост, перпендикулярно на оста на имперския кораб — вертикалните пикирания трудно се проследяваха. На петдесет фута от повърхността се установиха под ъгъл от деветдесет градуса и продължиха по дължината на металния корпус, изложени на лазерен огън от всички страни.

— Атака срещу главния енергиен вал! — заповяда Ландо.

— Разбрано! — отвърна Зеленото крило. — Заемам позиция.

— Стой настрана от предните им батареи — предупреди го Синия водач.

— Там огънят е много плътен.

— Вече съм тук.

— Най-зле е засегнат вляво от оста — докладва Уедж. — Целете се там.

— С теб съм!

Уцелиха Зеленото крило.

— Губя височина.

— Спасявай се, всеки момент ще се взривиш!

Зеленото крило се заби като ракета в предната батарея на разрушителя. Силна експлозия отнесе носа на кораба.

— Благодаря ти! — тихо прошепна Синия водач към пожара.

— Това ни открива пътя! — изрева Уедж. — Нататък! Енергийните реактори са точно в този трюм.

— След мен! — извика Ландо и рязко изви. Персоналът на реактора го посрещна стъписано. Уедж и Синия водач го последваха.

— Директен обстрел! — извика Ландо.

— Ето го!

— Изтегляй се! Изтегляй се!

Всички започнаха да се изтеглят с максимална скорост, докато разрушителят бе обхванат от серия лавинообразно засилващи се експлозии и накрая заприлича на самотна звезда. Синия водач бе застигнат от ударната вълна, която го хвърли странично срещу един от по-малките имперски кораби. И двата кораба се възпламениха. Ландо и Уедж се спасиха на косъм.

Дим и викове изпълваха въздуха в командния кораб на бунтовниците.

Акбар обаче успя да се свърже с Калрисиян.

— Има деблокаж. Вече получаваме данни.

— Как е щитът? — попита Ландо с отчаяние и надежда в гласа.

— Мисля, че си е на мястото. По всичко личи, че генерал Соло и неговата група не са успели да направят нищо.

— Докато не унищожат и последния ни кораб, има надежда — заяви Ландо. — Хан ще успее.

 

 

На Звездата на смъртта Люк лежеше почти в безсъзнание под дъжда от мълнии, с които пръстите на Императора го пробождаха. Измъчен до крайност и обзет от слабост, която изсмукваше самата му същност, той само се молеше по-скоро да достигне нищото, към което вече пътуваше.

Императора стоеше и се усмихваше над отмалелия джедай. Застанал до повелителя си, Вейдър едва успя да се изправи на крака.

— Зелен и глупав си ти — се изрепчи Палпатин на Люк. — Сега вече ще разбереш, че момчешките ти умения са нищо в сравнение с могъществото на Мрака. Това е цената, която трябва да платиш заради липсата на прозрение. Сега, млади Скайуокър, сега ще платиш цялата цена. Ще умреш!

Изсмя се истерично и пороят от мълнии стана още по-силен. Смехът му прокънтя зловещо в празната зала, която лумна в ослепителните отражения на светкавиците.

Тялото на Люк се сгърчи, изпъна се и накрая се отпусна под нестихващия обстрел на мълниите. Притихна. Изглеждаше съвсем безжизнено. Императора изсъска злобно.

В същия миг Вейдър скочи и сграбчи Императора отзад, като здраво притисна ръцете към тялото му. Колкото и слаб да беше, в продължение на няколко минути Вейдър бе успял да се съсредоточи и да събере цялата си сила за това единствено действие — последното му, ако не успее. Пренебрегвайки болката, срама и слабостта си, пренебрегвайки непоносимото бучене в главата си, той изцяло мобилизира волята си — волята си да победи злото, въплътено в Императора.

Палпатин направи опит да се откъсне от желязната и безчувствена прегръдка на Вейдър, а ръцете му продължаваха да мятат мълнии от злотворна енергия във всички посоки. В това диво гърчене мълниите заподскачаха напосоки и уцелиха Вейдър. Господаря на мрака отново се строполи на земята, а електрическите стрели изпращяха по шлема му, по наметалото и се забиха право в сърцето му.

Залитайки, Вейдър стигна до средата на мостика, който минаваше над черната бездна и извеждаше към главния генератор. С последни сили вдигна изпадналия в ужас деспот над главата си и го хвърли в бездънния кладенец.

Тялото на Палпатин, което продължаваше да бълва мълнии, се завъртя във въздуха и падайки, заподскача неестествено, защото се удряше и рикошираше в стените на шахтата. Най-накрая изчезна, но след няколко секунди се чу далечна експлозия ниско долу в генератора. Силна въздушна струя изсвистя от шахтата и нахлу в тронната зала.

Вихърът изви срещу Господаря на мрака, който и без това с мъка се държеше на крака; той падна и се плъзна към ръба на ямата, сякаш искаше да последва повелителя си и в смъртта. В този миг Люк допълзя до баща си и го дръпна назад, далеч от ръба, на сигурно място.

Двамата се отпуснаха на пода, вкопчени един в друг, безсилни да се движат, безсилни да говорят.

 

 

В бункера на Ендор имперските диспечери наблюдаваха битката на еуоките върху главния екран. Въпреки че образът играеше, все пак си личеше, че сражението затихва. Боят на Ендор ги бе изненадал, тъй като първоначално им бяха съобщили, че местните жители на тази луна са безвредни и миролюбиви същества.

Но интерференцията се влоши — вероятно още някоя антена е била повредена в схватките, — когато съвсем ненадейно един от пилотите на канонерка се появи на екрана и възбудено размаха ръце.

— Свърши се, командире! Бунтовниците са разбити и заедно с мечите същества побягнаха да се скрият в гората. Трябват ни нови подкрепления, за да продължим преследването.

Персоналът на бункера извика „ура“. Значи щитът е в безопасност.

— Отворете главната врата! — заповяда им командирът. — Изпратете още три отряда на помощ.

Вратата на бункера се отвори и имперските войници се втурнаха навън, но на мига откриха, че от всички страни са обградени от бунтовниците и еуоките, които ги гледаха на кръв. Войниците се предадоха без съпротива.

Хан, Чуи и още петима изтичаха в бункера. Носеха бомби със закъснител, които поставиха на единайсет ключови места в самия генератор и около него, след което хукнаха навън с все сила.

Лея все още страдаше от силни болки и се бе свила недалеч в храсталака. Извика на еуоките да съберат пленниците си в единия край на площадката и да ги държат на разстояние от бункера, когато видя, че Хан и Чуи бягат навън и търсят къде да залегнат на по-прикрито място. В следващия миг бункерът гръмна.

Гледката беше невероятна — експлозия след експлозия, огнена стена на стотици фута във въздуха. Ударната вълна повали на земята всичко живо и овъгли всичко зелено.

Бункерът беше разрушен.

 

 

Един капитан изтича до адмирал Акбар и му съобщи с разтреперан глас:

— Сър, щитът около Звездата на смъртта е останал без енергия.

Акбар погледна към екрана — електронната мрежеста паяжина я нямаше. Луната и Звездата на смъртта се носеха в черното, празно и незащитено пространство.

— Успели са! — прошепна Акбар.

Веднага се свърза с бойните кораби.

— Всички изтребители да започнат атака срещу главния реактор на Звездата на смъртта. Дефлекторният щит е премахнат. Повтарям. Дефлекторният щит е премахнат!

Веднага след това се чу гласът на Ландо:

— Ясно! Тръгваме. Червена група! Златна група! Синя ескадрила! Всички изтребители след мен! Браво, Хан. Сега е мой ред.

„Сокола“ се спусна към повърхността на Звездата на смъртта, а след него и бунтовническите изтребители, все още преследвани, макар и вече не така масирано, от имперските изтребители. Трите звездни кръстосвача на бунтовниците взеха курс към огромния звезден суперразрушител на Империята, всъщност флагмана на Вейдър, който, както изглеждаше, имаше проблеми с управлението.

Ландо и първата вълна X-крили изтребители поеха към незавършената част на Звездата на смъртта, като кръжаха ниско над извитата повърхност на завършената част.

— Летете ниско, докато стигнем незавършената част — изкомандва Уедж своите хора, въпреки че те добре знаеха какво да правят.

— Приближава ескадрила от вражески изтребители…

— Сините! — извика Ландо. — Трябва да отклоните имперските изтребители…

— Ще направим каквото можем…

— Улавям някаква интерференция… Звездата на смъртта ни блокира… мисля, че…

— Идват нови изтребители…

— Ето го суперстроежа — извика Ландо. — Внимавайте за кладенеца на главния реактор!

Той изви рязко към незавършената страна и започна да лавира между опасно стърчащите подпори и трегери, недоизградени кули, криволичещи проходи, временни скелета и прожектори. Противовъздушната отбрана беше почти неразработена, за охрана явно са разчитали предимно на дефлекторния щит. Така че най-големите препятствия за бунтовниците бяха физическите пречки на самата структура и имперските изтребители, които ги следваха отблизо.

— Виждам системата на енергийния канал — обади се Уедж. — Навлизам в нея.

— Аз също — додаде Ландо, — то и без това тук нищо интересно не става.

— Няма да е лесна работа…

Прелетяха над кула, после под мост и изведнъж откриха, че се носят с максимална скорост вътре в дълбока шахта, която едва стигаше да се разминат най-много три самолета, и то крило до крило. Освен това цялото пространство на този тесен криволичещ тунел бе пронизано от стотици електропроводи и по-малки проходи, редуващи се разклонения и кръстовища, както и задънени пещери. Самата шахта бе осеяна с безброй препятствия: тежка машинария, строителни елементи, захранващи кабели, подвижни стълби, преградни стени и планини от отломки и развалини.

Десетина от изтребителите на бунтовниците хлътнаха в първото разклонение на енергийната шахта и подмамиха след себе си два пъти по-голям брой самолети на Империята. Два от X-крилите веднага завиха зад една сондажна кула, за да избегнат първия лазерен залп.

Преследването продължаваше с пълна сила.

— Накъде летим? — попита Уедж с весел глас. В същия миг лазерен откос уцели шахтата точно над него и пламтящи искри засипаха предното му стъкло.

— Право към най-мощния енергиен източник — подхвърли му Ландо. — Това трябва да е генераторът.

— Червено крило, бъди нащрек! Тук е страшна теснотия.

Бързо се прегрупираха в единични и двойни редици, защото в един миг стана пределно ясно, че шахтата, освен дето беше осеяна със странични входове и стърчащи прегради, се стеснява все повече и повече при всеки следващ завой.

Имперски огън улучи още един от бунтовниците и той избухна в пламъци. После имперски изтребител се удари в издадена напред част от строителна машина и сподели участта на колегата си бунтовник.

— Екранът ми отчита, че напред ни чака непреодолимо препятствие — предупреди ги Ландо по радиовръзката.

— Ето го и на моя екран. Ще успееш ли?

— Ще трябва да се промуша като през иглени уши.

И наистина беше като през иглени уши. Топлинна стена преграждаше три четвърти от тунела. Ландо трябваше да завърти „Сокола“ на триста и шейсет градуса, докато се издига, пада и увеличава скоростта. За щастие X-крилите и Y-крилите не бяха много обемисти. И все пак два от тях не успяха. По-малките имперски изтребители се приближиха на опасно разстояние.

Изведнъж всички екрани изключиха.

— Целта ми изчезна! — провикна се Уедж.

— Намалете скоростта! — предупреди ги Ландо. — Някакво изтичане на енергия причинява интерференция.

— Превключете на визуално сканиране.

— Няма смисъл при тази скорост… ще трябва да пилотираме слепешката.

Още два X-крили изтребителя, летейки слепешката, се блъснаха в стената на шахтата, която отново се стесни. Трети се възпламени от огъня на имперските самолети, които ги следваха по петите.

— Зелени! — извика Ландо. — Разделете се на две и тръгнете обратно към повърхността, дано повлечете и някои от имперските след себе си, защото огънят ни стана множко.

Зеления водач и неговите кораби излетяха нагоре по шахтата и се върнаха при крайцерите. Един от имперските ги последва с ожесточени залпове.

По радиовръзката се чу гласът на Акбар:

— Звездата на смъртта се отдалечава от флотилията… по всичко личи, че се готви да унищожи луната Ендор.

— Откога е заела позиция? — попита Ландо.

— От нула три.

— Значи нямаме никакво време! Абсолютно никакво време.

Уедж се намеси в разговора.

— Да, но и шахта вече нямаме.

В този миг „Сокола“ прелетя през тесен отвор, който засегна помощните му хидравлични преобразуватели.

— Това беше неразумно — промърмори си Ландо и помощник-пилотът му се съгласи.

 

 

Акбар бе вперил широко отворени очи в панорамното стъкло; наблюдаваше палубата на звездния суперразрушител, който се намираше само на няколко мили разстояние. Цялата му кърма гореше и имперският боен кораб се бе килнал надясно.

— Унищожихме предните им щитове — съобщи Акбар. — Стреляйте по мостика.

Групата на Зеления водач веднага пикира.

— Изстреляйте протонните торпеда!

Мостикът бе уцелен. Пръсна се като частиците в калейдоскоп. Започна бърза верижна реакция от енергийна станция към енергийна станция по средната третина на огромния разрушител. Ослепителна дъга от експлозии разцентрова кораба и загубил управление, той се завъртя бясно като пумпал и се понесе право към Звездата на смъртта.

Първата експлозия на мостика порази и Зеления водач; следващите обаче засегнаха още десет изтребителя, два крайцера и един артилерийски кораб. Когато този екзотермичен конгломерат най-накрая се блъсна странично в Звездата на смъртта, ударът бе толкова силен, че успя да разлюлее огромната бойна станция, причинявайки й вътрешни експлозии по цялата мрежа от реактори и складове с муниции.

 

 

За първи път Звездата на смъртта се разклати. Сблъсъкът с експлодиращия разрушител бе само началото, което повлече след себе си серия от аварии, паника сред персонала, разтопени реактори, напуснати постове, нови неизправности, повреди и общ хаос.

Наоколо всичко пушеше и се взривяваше с невъобразим трясък. Хората се щураха и пищяха. Възпламеняваха се електрически инсталации и парни котли. На всичко отгоре бомбардировката на бунтовниците не секваше. Навред цареше истерия.

Защото Императора беше мъртъв. Главната сила на злото, която поддържаше Империята, бе изчезнала, а когато тъмната страна на Силата е така объркана и разпръсната, точно това се получава.

Объркване.

Отчаяние.

Страх.

Сред тази суматоха Люк все пак успя да стигне до главния хангар. Носеше отпуснатото безсилно тяло на баща си и със сетни сили се мъчеше да се добере до една от имперските совалки. Преди да я стигне обаче, се строполи на земята от изтощение.

Изправи се бавно, като автомат, пак вдигна тялото на баща си, преметна го през рамо и със залитане тръгна към последната останала совалка.

Положи за миг баща си на земята, опита се да събере сили за още малко път, но навсякъде около него експлозиите ставаха все по-силни. Чуваше се съскането на подпалени инсталации, една от стените рухна и от отвора нахлу гъст дим. Подът под краката му се разлюля.

Вейдър направи знак на Люк да се приближи.

— Люк, помогни ми да сваля тази маска от лицето си.

Люк поклати глава.

— Не, ще умреш.

Гласът на Вейдър едва се чуваше.

— Вече нищо не може да спре смъртта ми. Нека поне веднъж да те погледна без нея. Искам да те видя със собствените си очи.

Люк обаче се страхуваше. Страхуваше се да види баща си такъв, какъвто е. Страхуваше се да види човека, който се бе предал на тъмната страна, човека, който бе баща на Лея и на него. Страхуваше се да види Анакин Скайуокър, който живееше в Дарт Вейдър.

Вейдър също се страхуваше, че синът му ще го види без маската, която толкова дълго бе стояла между тях двамата. Черната бронирана маска, която бе единственото му средство за съществуване в продължение на цели двайсет години. Тя бе неговият глас, неговият дъх, неговата невидимост, неговата защита срещу всякакъв човешки контакт. Но сега ще я махне, защото иска да види сина си, преди да умре.

Двамата заедно повдигнаха тежкия шлем от главата на Вейдър — вътре в маската имаше сложен апарат за дишане, модулатор за говора и визьор, които трябваше да се демонтират. Когато най-накрая маската бе свалена, Люк погледна лицето на баща си.

Тъжно, благо лице на един старец. Плешив, без брада, с голям белег, който прорязваше целия му череп; с разфокусирани дълбоки тъмни очи и кожа с нездрав, пепеляв цвят, защото цели двайсет години не бе виждала слънце. Старецът се усмихна едва забележимо и очите му плувнаха в сълзи. Приличаше на Бен.

Изразът на лицето му издаваше загадъчност, която Люк винаги щеше да си спомня. И неприкрито съжаление. И срам. Спомени изплуваха в очите му и лицето му се промени… спомени за хубави времена. И за времена на страхове и ужаси. И на любов.

Това лице не бе докосвало света през един цял живот. Животът на Люк. Видя как съсухрените ноздри потрепераха при първата боязливо вдишана миризма. Видя как главата лекичко се наклони на една страна и се заслуша — за пръв път без електронен усилвател. Болезнено угризение жегна Люк, защото единствените звуци, които можеше да чуе неговият баща, бяха звуците на експлозии, единствената миризма — парливият мирис на задушлив пушек. И все пак това бе докосване до действителността. Живо и осезателно, без филтри и прегради.

Видя как старческите очи се спряха върху неговите. Горещи сълзи опариха страните на Люк и закапаха върху устните на баща му. Баща му ги облиза и се усмихна.

Това бе лице, което в продължение на цели двайсет години не бе виждало собственото си отражение.

Вейдър видя, че синът му плаче и си помисли, че това е от ужасната гледка, която представлява лицето му. Това още повече усили неговата мъка. Към престъпленията си сега добави и вината за отблъскващия си вид, или поне така смяташе той. В същия миг се сети как е изглеждал навремето — красив, внушителен, безстрашен мъж, който приема трудностите с усмивка, изпитанията — с намигване. Да, така изглеждаше някога.

А този спомен отпуши цял прилив от нови спомени. Спомени за братството, за дома. За жената, която обичаше. За свободата на необятния Космос. За Оби-Уан.

Оби-Уан, неговият приятел… и приятелството, което се преобрази. Преобрази се, без той да разбере, в злоба, която загнои и… Не искаше да си спомня за тези неща. Не сега. Спомени за разтопена лава, която пълзи по гърба му… о, не!

Това момче го измъкна от пропастта — тук, сега, с това, което направи. В това момче живее Доброто.

Това момче беше добро и то идваше от него — значи и в него също би трябвало да има добро. Той отново се усмихна на сина си и за първи път усети, че го обича. И за първи път от много, много години усети, че обича и себе си.

Изведнъж подуши нещо, разтвори широко ноздри и вдиша дълбоко. Полски цветя, да, аромат на полски цветя. Току-що цъфнали; трябва да е пролет.

Чу се гръмотевица — той килна глава на една страна и наостри уши. Да, точно така, пролетна гръмотевица, предвещаваща пролетен дъжд. За да разцъфнат цветята.

Да, там… усети дъждовна капка върху устните си. Облиза нежната роса, но тя не бе сладка, а солена. Бе сълза.

Още веднъж погледна Люк в очите и видя, че синът му плаче. Да, вкусил е значи от мъката на момчето… мъка от това, че той изглежда така ужасно.

Прииска му се нещата да изглеждат по-различно в очите на Люк, прииска му се Люк да разбере, че всъщност той не е грозен дълбоко в душата си или поне не толкова грозен. Със самоунищожителна усмивка поклати глава и се опита да обясни на сина си защо се бе превърнал в противния звяр, който сега стоеше пред него.

— Сияйни същества сме ние, Люк, не сме направени от онази твърда и груба материя.

Люк поклати глава, искаше да каже на баща си, че всичко е наред, да освободи стареца от срама, да му каже, че вече нищо няма значение. И още много неща, но просто не можеше да говори.

Вейдър отново се обади, този път със съвсем тих глас, който почти не се чуваше:

— Върви, сине! Остави ме!

При тези думи Люк намери сили да проговори:

— Не! Ти ще дойдеш с мен! Няма да те оставя тук. Трябва да те спася.

— Ти вече ме спаси, Люк — прошепна Вейдър. Щеше му се, макар и за малко, да види Йода, да благодари на стария джедай за всичко, на което е научил Люк. Но може би скоро ще бъде при него в ефирната безплътност на Силата. Ще бъде с Йода и с Оби-Уан.

— Татко, няма да те оставя — настоя Люк. Експлозиите вече бяха стигнали до самия трюм, събаряха стени и тавани. Син пламък засвистя от една газова горелка наблизо. Под нея подът започна да се топи.

Вейдър придърпа Люк към себе си и зашепна в ухото му:

— Люк, ти беше прав… прав си за мен… Кажи на сестра си, че… ти си бил правият.

Едва изрекъл думите, и склопи очи. Дарт Вейдър-Анакин Скайуокър… издъхна.

Силна експлозия разтърси задната част на трюма и ударната вълна събори Люк на земята. Лумнаха пламъци. Люк се изправи бавно, като робот, и залитайки, се добра до последната останала совалка.

 

 

„Вечния сокол“ продължаваше надпреварата си през лабиринта от енергийни тунели, като все повече се приближаваше до корпуса на гигантската сфера — главния реактор. Кръстосвачите на бунтовниците непрекъснато бомбардираха открития недовършен суперстроеж на Звездата на смъртта, като всяко попадение разтърсваше огромната бойна станция, причинявайки верижна реакция от катаклизми вътре в нея.

Главнокомандващият Джерджерод седеше замислен в контролната зала на Звездата на смъртта и гледаше как всичко наоколо се руши. Половината от хората му бяха мъртви, ранени или избягали, въпреки че не му беше ясно къде са се надявали да намерят прикритие, дори бе налудничаво да си мислят, че ще успеят. Останалите се щураха безпомощно или стреляха по вражеските кораби, по-често напосоки, крещяха неизпълними заповеди или се вдълбочаваха в някакво занимание с надеждата да се избавят. Или пък, подобно на самия Джерджерод, просто стояха замислени.

Самият той не можеше да разбере къде е сбъркал. В задълженията си винаги се е проявявал като търпелив, лоялен, разумен и неотстъпчив. Беше главнокомандващ на най-голямата, макар и недовършена, бойна станция. Мразеше бунтовниците и техния съюз с детинска неподправена омраза. А едно време, когато съюзът бе съвсем момчешки, обичаше да дразни хлапетата, да ги вбесява, дори да ги измъчва. Но хлапетата пораснаха, станаха мъже и се научиха да се борят. Освободиха се от оковите си.

Затова сега Джерджерод ги мразеше.

И все пак в този миг не можеше да направи почти нищо. Освен, разбира се, да унищожи Ендор — това можеше да направи. Не би било кой знае какъв подвиг да изпепели нещо зелено и живо; ще го направи ей така, от злоба, без цел, в името единствено на произволната разруха. Нищо работа, но щеше да му достави огромно удоволствие.

Един от помощниците прекъсна мислите му.

— Флотилията на бунтовниците приближава, сър.

— Съсредоточете огъня в онзи сектор — разсеяно му отвърна той. Една конзола на отсрещната стена избухна в пламъци.

— Отбранителната ни система не лови изтребителите, сър. Дали не трябва…

— Действайте в сектори 304 и 138. Така ще спечелим време. — И той повдигна вежди.

Помощникът не разбра смисъла на това повдигане на вежди и продължи да се чуди защо главнокомандващият бездейства, вместо да направи опит да овладее положението.

— Но, сър…

— Какъв е ротационният фактор на огневия обсег срещу луната Ендор?

Помощникът направи справка с екрана на компютъра.

— Нула две, сър.

— Усилете въртенето, докато луната попадне в огневия обсег, и след това по сигнал от мене — стреляйте!

— Тъй вярно, сър. — И помощникът задейства серия от ключове.

— Остават шейсет секунди, сър. Довиждане. — Помощникът отдаде чест, сложи ръката на Джерджерод върху главния бутон и излезе от залата, която в същия миг се разтърси от нова експлозия.

Загледан в панорамния екран, Джерджерод спокойно се усмихваше. Ендор вече излизаше от сянката на Звездата на смъртта. Погали бутона за детонация, който бе в ръката му. От съседната зала се разнесоха писъци.

Оставаха още трийсет секунди.

 

 

Ландо приближаваше главния реактор. Бяха останали само той, Уедж, който летеше пред него, и Златното крило, който летеше отзад. Няколко изтребителя на Империята продължаваха да ги преследват.

Един от имперските самолети се блъсна в стената на шахтата и се възпламени, друг свали Златното крило.

Останаха двама.

Оръдията на Ландо успяваха да държат преследвачите на разстояние, докато най-накрая зърна и самия реактор. Никога не бе виждал подобна страхотия.

— Невероятно голям е! — извика Уедж. — Протонните ми торпеда няма дори да го нащърбят.

— Ти върви към енергийния регулатор на северната кула — нареди му Ландо. — Остави на мен главния реактор. Ние носим ударни ракети, те би трябвало да успеят. Но изстрелям ли ги веднъж, няма да имаме много време да се спасяваме.

— Аз вече се измъквам — възкликна Уедж.

Той изстреля торпедата, надавайки своя корелиански боен вик. Улучи северната кула и от двете страни и изчезна с максимална скорост.

„Сокола“ изчака още три секунди, после пусна своите ударни ракети. Експлозията бе толкова силна и заревото толкова ярко, че в първия миг не можеше да се види точно какво се е случило. После се разбра, че реакторът е улучен.

— Пряко попадение! — извика Ландо. — А сега идва трудната част.

Шахтата вече се огъваше над него, като създаваше тунелен ефект. „Сокола“ ловко маневрираше между тесни пролуки, огнени стени, движещи се тунели, винаги на косъм изпреварвайки нестихващите верижни експлозии.

Уедж се измъкна от суперструктурата с почти светлинна скорост, прелетя край Ендор и продължи в безкрайния Космос, после започна бавно да намалява скоростта, направи една дъга и се върна към луната.

След миг в една дестабилизирана имперска совалка Люк избегна главния хангар точно когато той хвръкна във въздуха. Насочи полуразбития си кораб към близкото убежище на зелената луна.

А най-накрая, като че ли изхвърлен от самите пламъци на огромния пожар, „Вечния сокол“ се стрелна към Ендор само миг преди Звездата на смъртта да потъне в забвение, подобно на догаряща супернова.

Хан точно превързваше ръката на Лея в една папратова долчинка, когато Звездата на смъртта избухна. Този последен отблясък на саморазрушението, озарил нощното небе, привлече вниманието на всички — еуоки, пленени щурмоваци и войници от армията на бунтовниците. Бунтовниците го приветстваха с радостни възгласи.

Лея докосна Хан по лицето. Той се наведе и я целуна, после се отпусна назад и се загледа в очите й, втренчени в звездното небе.

— Хей — подбутна я с лакът той, — готов съм да се обзаложа, че Люк е успял да се измъкне, преди това чудо да гръмне.

Тя кимна.

— Така е. Чувствам го. — Живото присъствие на брат й я докосна чрез Силата. Тя протегна ръка, сякаш се опитваше да отвърне на допира му, да успокои Люк, че е добре, че всичко е наред.

Хан я погледна разнежено, с нескривана любов. Защото за него тя беше нещо специално. Принцесата на неговото сърце. Силата на духа й го учудваше. Преди, каквото поискаше, искаше го за себе си, а сега вече не мислеше за себе си: каквото и да поискаше, искаше го за нея. Всичко за нея! А едно от нещата, които чувстваше, че тя силно желае, бе Люк.

— Ти наистина го обичаш, нали?

Тя кимна и погледът й продължи да блуждае по небето. Той беше жив, знаеше, че Люк е жив. И че другият — посветилият се на мрака — бе мъртъв.

— Чуй ме — обади се пак Хан. — Разбирам те. Щом той се върне, аз ще се махна, няма да ти преча…

Тя присви очи и премига, смътно долавяйки, че репликите им се разминават.

— За какво намекваш? — попита го тя и в същия миг проумя за какво говори той.

— О, не! Не — засмя се тя, — ти грешиш. Люк е мой брат.

Хан се изуми, почувства се неловко, а после възтържествува. Значи всичко се урежда, урежда се прекрасно.

Той я взе в обятията си, притисна я силно към себе си, повали я сред папратта… Но тъй като внимаваше да не нарани превързаната й ръка, легна до нея, вперил очи в избледняващия блясък на сияйната Звезда.

 

 

Люк се изправи по средата на горска поляна пред огромна клада от дънери и клони. Върху кладата лежеше безжизненото тяло на Дарт Вейдър. Люк запали кладата.

Щом пламъците обвиха трупа, от отворите на маската заизлиза дим, приличен на освободен зъл дух. Люк наблюдаваше кладата с изтерзано сърце. Мислено се сбогува с баща си. Единствен той бе повярвал в частицата човечност, стаена в този мъж. Огънят на изкуплението сега отлиташе в нощта заедно с пречистения му дух.

Люк проследи с поглед пътя на литналите към небето искри. Там горе те се смесваха с фойерверките на бунтовниците, които празнуваха победата си. А те на свой ред се смесваха с огньовете, напалени из цялата гора и в селището на еуоките — огньове на радостта, веселбата и триумфа. Люк долови глухия звук на барабаните, музиката и възгласите на храбрите воини. Неговата радост бе тиха и сподавена; стоеше и гледаше огньовете на собствената си победа и поражение.

 

 

Беше нощ, но в селището на еуоките цареше оживление. Всички — и бунтовници, и мечета — се бяха скупчили край лумналите огньове, топлеха ръцете си и празнуваха — пееха, танцуваха и щастливо се смееха, защото бяха отново свободни. Дори Тибо и Арту се бяха сдобрили и заедно подскачаха в странен танц, а другите им пляскаха в такт с музиката. Трипио, чиито царски дни в селището бяха вече отминали, се навърташе край палавия дребен дроид, който бе неговият най-добър приятел в цялата Вселена. Благодари на Създателя, че капитан Соло успя да поправи Арту. За човек простосмъртен Соло се проявяваше учудващо добре. Благодари на Създателя, че най-накрая тази кървава война свърши.

Военнопленниците бяха разпратени по совалките да търсят остатъците от имперската флотилия. А там горе Звездата на смъртта бе изгоряла докрай.

Хан, Лея и Чубака стояха малко встрани от празнуващите мечета. Застанали един до друг, те не разговаряха, само от време на време поглеждаха към пътеката, която водеше към селото. Очакваха Люк, въпреки че се преструваха, че не чакат, а всъщност не можеха да правят нищо друго.

Накрая търпението им бе възнаградено: Люк и Ландо, капнали от умора, но щастливи, изникнаха, залитайки, от мрака на пътеката. Приятелите им се втурнаха към тях да ги посрещнат. Всички се запрегръщаха, скачаха от радост, падаха, ставаха, пак се прегръщаха; думите им не стигаха, за да изразят щастието си, че отново са заедно.

След малко към тях се присъединиха и двата дроида, за да бъдат до най-близките си другари.

Пухкавите еуоки продължиха да празнуват до късно през нощта, а малката група на смелите авантюристи стоеше и гледаше отстрани.

Люк втренчи очи в огъня и за миг му се стори, че сред играещите пламъци видя лицата на Йода, на Бен и още едно — дали не беше на баща му? Отдалечи се малко от своите приятели, искаше да разбере какво се опитват да му кажат тези лица, но те бяха безплътни като сенките и много скоро съвсем изчезнаха.

Люк се натъжи, но Лея взе ръката му и го придърпа към останалите от групата, за да бъде по-близо до топлотата на тяхната обич и преданост.

Империята беше мъртва.

Да живее Съюзът на бунтовниците!