Джеймс Кан
Завръщането на джедаите (10)

8

Адмирал Акбар стоеше на мостика и не можеше да повярва на очите си. Преди миг звездният кръстосвач на бунтовниците „Либърти“ се намираше във вихъра на ожесточено сражение с далекобойни оръдия. Сега бе изчезнал. Никакъв не се виждаше. На мястото му имаше само празно пространство, поръсено с фин прашец, който проблясваше с отраженията на по-далечните експлозии. Акбар гледаше безмълвно и недоумяваше.

Около него цареше пълно объркване. Абсолютно смаяни, операторите упорито продължаваха да търсят връзка с „Либърти“, докато капитаните тичаха от екраните към хангара, викаха, упътваха — кога правилно, кога погрешно.

Един от помощниците подаде на Акбар радиовръзката. Чу се гласът на генерал Калрисиян.

— База, обади се! Тук е Златният водач. Последният удар дойде направо от Звездата на смъртта! Повтарям: Звездата на смъртта е включена в боя. Тя действа!

— Видяхме — унило му отвърна Акбар. — Всички кораби да се подготвят за отстъпление.

— Аз обаче няма да отстъпвам! — изкрещя му Ландо. — Толкова път съм бил, само и само да участвам в тази игра.

— Нямаме друг избор, генерал Калрисиян. Нашите крайцери не могат да отбият огън с такава сила!

— Адмирале, втори път такъв случай няма да ни падне. Хан ще се справи с оня щит, трябва да му дадем още малко време. Аз тръгвам към звездните разрушители.

Акбар се огледа. Масирана атака на противовъздушната артилерия разтърси кораба му и кратка бледа светлина озари стъклата. Калрисиян беше прав: втори такъв случай няма да им се удаде. Сега или никога.

Обърна се към първия си помощник-капитан.

— Всички кораби готови за атака!

— Тъй вярно, сър. — После спря на място. — Сър, нямаме почти никакви шансове за успех срещу тези звездни разрушители. Те имат повече оръдия на борда и са по-тежко бронирани.

— Знам — тихо отвърна Акбар.

Капитанът се оттегли. Дойде друг помощник.

— Щурмуващите кораби вече влязоха в бой с имперската флотилия, сър.

— Съсредоточете огъня върху енергийните им генератори. Ако пробием щитовете им, изтребителите ни може и да успеят.

Корабът му се люшна от втора експлозия — лазерен лъч уцели един от жиростабилизаторите отзад на кърмата.

— Подсилете помощната защита! — извика някой.

Температурата на битката се повиши с още един градус.

 

 

Зад панорамното стъкло на тронната зала корабите на бунтовническата флотилия изчезваха един след друг в беззвучния вакуум на космическото пространство, а вътре единственият звук, който се чуваше, бе тънкото хихикане на Императора. Люк продължи да следва спиралата на собственото си отчаяние, наблюдавайки как лазерният лъч от Звездата на смъртта изпепелява кораб след кораб.

Императора изсъска:

— Флотилията ви е загубена, а и приятелите ти на луната Ендор няма да оцелеят… — Натисна някакъв бутон за свръзка върху страничната облегалка на трона и заговори с облекчение: — Главнокомандващ Джерджерод, в случай че бунтовниците успеят да взривят генератора на щита, обърнете бойната станция срещу луната Ендор и я унищожете, ясно ли е?

— Да, Ваше Величество — чу се отсрещният глас, — но няколко от нашите батальони са разположени…

— Ще я унищожите! — шепотът на Императора прозвуча по-категорично от всяка заповед.

— Да, Ваше Величество.

Палпатин, целият треперещ от злорадство, отново се обърна към Люк, който пък трепереше от гняв.

— Няма измъкване, младежо. Съюзът на бунтовниците ще загине, а заедно с него и твоите приятели.

Лицето на Люк се сгърчи, отразявайки състоянието на духа му. И Вейдър, и Императора го наблюдаваха внимателно. Лазерният меч започна да трепери на мястото си, където бе оставен. Ръката на младия джедай също се разтрепери, устните му се опънаха и изтъняха, зъбите му лъснаха.

Императора се усмихна.

— Добре. Вече мога да почувствам твоя гняв. Ето, аз съм беззащитен, вземи си оръжието. Удари ме с цялата си омраза и твоето пътуване към тъмната страна на Силата ще свърши. — Той избухна в смях и дълго след това продължи да се смее.

Люк просто не издържаше повече. Оставеният върху трона лазерен меч вече не трепереше, а направо се тресеше. След миг, задвижен от Силата, отлетя и се озова право в ръката на Люк. Той веднага го запали, завъртя го с широк замах и го насочи към главата на Императора.

В същия миг острието на Вейдър блесна помежду им и спря атаката на Люк, чийто меч вече висеше на инч от императорския череп. Захвърчаха искри като при закаляване на стомана и обляха ухиленото лице на Палпатин в пъклени отблясъци.

Люк отскочи назад и с вдигнат меч се обърна с лице към баща си. Вейдър протегна напред собствения си меч и се приготви за бой.

Императора въздъхна с нескрито задоволство, отпусна се назад в трона си и обърна лице към двамата съперници — той, единствената публика на този мрачен и скръбен двубой.

 

 

Хан, Лея, Чубака и останалите от техния ударен отряд бяха изведени от бункера под стража. Гледката пред тях бе съвършено различна от тревистата местност, която бяха прекосили, за да влязат. Площадката отпред беше пълна с войниците на Императора.

Бяха стотици — в бели и в черни униформи; едни се мотаеха безцелно, други оглеждаха местността от върха на двукраките си канонерки, трети си почиваха върху своите спидери. Ако в бункера положението им изглеждаше безнадеждно, сега беше два пъти по-лошо.

Хан и Лея се спогледаха с изтръпнали сърца. Всичко, за което се бяха борили, всичко, за което бяха мечтали, пропадаше пред очите им. Но поне сега, за известно време, имаха себе си. Двамата идваха от два срещуположни края на пустошта, наречена емоционално уединение: Хан, влюбен в себе си, никога преди не бе обичал друг човек; Лея, погълната от социалните вълнения, готова да прегърне цялото човечество, никога не бе обичала един човек. Но някъде между неговото сляпо и студено увлечение по себе си и нейната пламтяща страст по всички и двамата откриха тих оазис, където да се приютят, дори да нахранят душите си с чувства.

Но сега и тази тиха страст изглеждаше невъзможна. Краят им беше близо. Толкова много неща искаха да си кажат, а не намираха думи. Хванаха ръцете си, преплетоха пръсти в тези последни мигове на близост и така с дланите си казаха повече, отколкото с думи.

В този миг Трипио и Арту, важно-важно пристъпяйки един до друг, се появиха отнякъде с шумно бибикане и ломотене. Изглеждаха превъзбудени и погълнати от разговора си, когато заковаха намясто, виждайки променения вид на площадката отпред. Стотици очи се обърнаха към тях.

— О, мили боже! — измънка Трипио. След секунда двамата с Арту вече се бяха обърнали и бягаха да се скрият в гората, от която току-що бяха изникнали. Шестима щурмоваци хукнаха подире им.

Имперските войници успяха да ги догонят тъкмо когато двата дроида се канеха да изчезнат зад огромно дърво на двайсетина ярда навътре в гората. Затичаха се към роботите и заобиколиха дървото. Арту и Трипио стояха невъзмутими. Войниците ги приближиха, но дроидите отказаха да се предадат.

Петнайсет еуоки наскачаха от надвисналите клони на дървото и бързо сломиха съпротивата на имперските войници с помощта на камъни и тояги. Тибо, кацнал на друго дърво, наду един рог и нададе три отривисти сигнала. Това беше знак за атака.

Стотици еуоки се заспускаха от всички страни към сечището и самоотвержено се нахвърлиха срещу модерната и мощна имперска армия. Гледката представляваше истински хаос.

Щурмоваците стреляха напосоки със своите лазерни пистолети и успяха да убият и ранят много от пухкавите мечета, но на тяхно място дойдоха нови попълнения. Войниците със спидери подгониха и успяха да премажат няколко пищящи еуоки, но не след дълго спидерите им бяха преобърнати от каменна лавина, която се изсипа от клоните на дърветата.

При объркването в началото на атаката Чуи се хвърли в шубраците, а Хан и Лея се скриха под арките от двете страни на бункерната врата. Отвсякъде гърмяха експлозии и не им даваха възможност да напуснат прикритието си. Самата врата на бункера беше затворена и заключена.

Хан отново се опита да използва откраднатия код на контролния панел, но този път вратата не се отвори. След залавянето им програмата веднага е била сменена.

— Терминалът не работи — измърмори той недоволно.

Лея понечи да вдигне от земята един лазерен пистолет, който лежеше до тялото на повален щурмовак, но престрелката беше в разгара си и отвсякъде свистяха изстрели.

— Арту може да свърши тази работа — извика тя.

Хан кимна, извади радиовръзката си, избра честотата на малкия дроид, пресегна се към оръжието, което Лея не можа да достигне, и го прибра.

Арту и Трипио се бяха сгушили зад един дънер, когато Арту получи съобщението. Скокна, избибика възбудено и се хвърли право към бойното поле.

— Арту! — извика Трипио. — Къде си хукнал? Изчакай ме! — И златният дроид се затича да настигне приятеля си.

Моторизираните щурмоваци закръжиха около дроидите, като в същото време не спираха да стрелят по малките еуоки, които ставаха все по-свирепи и по-свирепи след всяка опърлена козинка. Мечетата се накачулиха по крачещите канонерки, хвърляха се отгоре им с помощта на дългите лиани, мъчеха се да развалят механизмите им, като вкарваха клончета и камъчета в подвижните им шарнирни стави. Люлееха се като маймуни от дърво на дърво и здравата се засилваха, когато трябваше да изритат някой прелитащ щурмовак от машината му. Мятаха камъни и копия, скачаха по дърветата, строяха капани с мрежи. Щъкаха навсякъде.

Десетки мечета се хвърлиха в атака заедно с Чуи, който все повече и повече се привързваше към тях, а и те към него. Бяха го обявили за свой талисман, а той тях — за малките му братовчедчета. И затова сега така неустрашимо се сражаваха. Чуи просто не можеше да гледа как изтребват малките му приятели и съвсем обезумял взе да лови щурмоваците с голи ръце и да ги тръшка в земята наляво и надясно. Еуоките също представляваха самоотвержен отряд, който следваше Чубака по петите и щом наобиколилите го войници ставаха твърде много, притичваха му се на помощ.

Битката вилнееше навред.

Арту и Трипио успяха да се доберат до вратата на бункера. Докато се приближаваха, Хан и Лея, които бяха задигнали по едно оръжие, ги прикриваха със защитен огън. Щом стигна терминала, Арту пъхна компютърната си ръка и започна да сканира. Но едва пресметнал някои от възможните кодове, и мощна експлозия разтърси входа, разкъса кабелната ръка на Арту и го събори на земята.

Главата му взе да пуши и схемите му дадоха на късо. Всички малки люкчета по тялото му се отвориха, всички дюзи протекоха, всички колелца се завъртяха на свободен ход и после спряха. Трипио се хвърли към ранения си приятел, а Хан заоглежда бункерния терминал.

— Може би ще успея да направя късо — измърмори Соло.

В това време еуоките бяха построили примитивен катапулт от другата страна на площадката. Изстреляха огромен камък срещу една от канонерките — машината силно се килна настрана, но не падна, задържа се на дългите си крака, обърна се по посока на катапулта и задейства лазерните си оръдия. Еуоките се разбягаха панически. Когато канонерката беше обаче на десет фута от тях, пуснаха в действие и следващия си капан — вързани с лиани дървесни трупи, които, разпилявайки се, катурнаха и смачкаха зловещата бойна машина.

Така започна и следващата фаза на атаката. Еуоките с подобни на хвърчила безмоторни машини взеха да замерят щурмоваците с дъжд от камъни или пикираха ниско над тях с извадени копия. Тибо, който предвождаше нападението, бе улучен в крилото с лазерен изстрел още при първия щурм и се свлече в бодлив буренак. Една крачеща канонерка тъкмо се канеше да го стъпче, когато Уикет се спусна отгоре и в последния момент подвикна на Тибо да се пази. Отстъпвайки от пътя на канонерката обаче, Уикет се блъсна в префучаващ спидер и безжизнено се изтърколи в гъстия шубрак.

Битката продължаваше.

Броят на жертвите растеше.

 

 

Високо в небето нещата не бяха по-различни. Пространството кипеше от ожесточени въздушни схватки и оръдейни бомбардировки, докато лазерният лъч на Звездата на смъртта методично унищожаваше кораб след кораб на бунтовническата флотилия.

Ландо пилотираше „Вечния сокол“ с изключително умение, като на косъм се провираше между гигантските, плъзнали навред звездни разрушители на Империята.

Сред рева на несекващи експлозии той отчаяно се мъчеше да се свърже с флагманския кораб на адмирал Акбар. Накрая успя и викна на адмирала:

— По-близо! Казах по-близо! Звездните разрушители трябва да бъдат въвлечени в бой отблизо, така че Звездата на смъртта да не може да стреля, без да уцелва и собствените си кораби.

— Но кой ще влезе в бой отблизо с техните суперкораби? Какво са нашите крайцери в сравнение с техните разрушители! — Акбар направо се ядоса на това предложение, но всъщност друго не им оставаше.

— Точно така! — извика Ландо. — Значи въвеждаме нов вид въздушен бой!

— Що за тактика ще бъде това? — възмути се Акбар.

— Знаем толкова, колкото знаят и те — продължи Ландо, — а като рискуваме, те ще си помислят, че ние знаем повече от тях. — Да блъфираш, е опасно, разбира се, но понякога това е единственият начин да спечелиш, а Ландо никога не играеше, за да губи.

— При толкова близко разстояние ние нямаме почти никакви шансове срещу звездните разрушители — продължаваше да упорства Акбар.

— Да, но срещу Звездата на смъртта пък нямаме абсолютно никакви. А в суматохата поне няколко и от техните кораби ще пострадат. — Ландо изкрещя. Бяха уцелили едно от предните оръдия на борда му. „Сокола“ се завъртя и започна да пада свободно, но в следващия миг той го овладя и прелетя под корема на имперския левиатан.

И тъй като нямаше какво повече да губи, Акбар реши да пробва стратегията на Калрисиян. Още в следващия миг бунтовническите крайцери приближиха звездните разрушители на Империята — стотици миниатюрни изтребители закръжиха около масивните туловища на разрушителите, като пъргаво избягваха лазерните им изстрели.

 

 

Люк и Вейдър бавно обикаляха в кръг. С вдигнат високо над главата си лазерен меч Люк се приготви за нападение от класическата първа позиция; Господаря на мрака беше обърнат с рамо към него — точно според правилата. Без предупреждение Люк стовари меча си, Вейдър понечи да го парира, Люк го измами с престорено действие и атакува ниско. Вейдър пое удара с меча си и после го насочи към гърлото на Люк, но Люк посрещна контраудара и бързо отстъпи назад. Първата схватка мина без наранявания. Отново започнаха да се движат в кръг.

Вейдър бе впечатлен, дори доволен от бързината на Люк. Жалко, че не можеше да остави момчето да убие Императора. Беше още рано. Емоционално Люк все още не беше готов за това. Все още съществуваше опасност да се върне при приятелите си, ако успее да унищожи Императора. Имаше нужда от по-добра подготовка: първо — от Вейдър и Палпатин едновременно, а после вече — да заеме мястото си от дясната страна на Вейдър, за да властват заедно над галактиката.

Така че Вейдър трябваше да подготви момчето, да му помага в несигурни моменти.

Преди Вейдър да успее да събере мислите си, Люк отново го нападна и този път много по-яростно. Всяко негово хвърляне напред обаче срещаше фосфоресциращия меч на Вейдър. Господаря на мрака отстъпваше при всяко замахване, като само веднъж се опита да се извърти и атакува, но Люк ловко отвърна на удара му. Той отстъпи още по-назад, загуби равновесие по стълбите и падна на колене.

Люк се изправи над него на върха на стълбата — неудържим и опиянен от собствената си сила. Вече всичко бе в ръцете му и той го знаеше, чувстваше го: Вейдър е негов. Можеше да замахне с меча си и да му отнеме живота. Да заеме неговото място до Императора. Да, дори и това можеше да направи. Този път Люк не отхвърли толкова бързо мисълта за това; понаслади й се известно време. Почувства как живителните й сокове изпълват вените му, как силата й обагря страните му. От тази мисъл го обзе треска, обзе го жажда за власт — така непреодолима, че изцяло замъгли мозъка му.

Той владееше Силата; изборът зависеше изцяло от него.

Но в съзнанието му изплува и друга мисъл; облада го бавно и настойчиво като пламенен любовник: да унищожи и Императора. Да ги унищожи и двамата, сам да господства над галактиката. Да си отмъсти и да властва.

За Люк това беше изключителен момент. Зашеметяващ. Но той не се поддаде, не се разколеба.

Пристъпи напред.

За първи път на Вейдър му мина мисълта, че може да бъде победен от сина си. Беше учуден от силата, която Люк бе придобил, откак се бяха дуелирали за последен път в Облачния град — да не говорим за прецизния начин, по който подбираше моментите за нападение. Това бе нещо ново и неочаквано за Вейдър. Неочаквано и нежелано. След тази неприятна изненада последва чувство на унижение, после на страх. Но унижението се сви, за да даде воля на грозен и озъбен гняв. Поиска да си отмъсти.

Промяната у Вейдър усети и младият джедай, който сега се извисяваше над него. Императора ликуваше, защото за първи път видя Люк да се опиянява от силата на собствения си мрак.

— Използвай агресивността си, момче! Точно така! Остави омразата да раздвижи кръвта ти! Стани част от нея, остави я да те храни!

В един миг Люк се поколеба, в следващия вече разбра какво става. Отново се обърка. Какво всъщност иска той? Какво трябва да направи? Кратката възбуда, мигът на мрачно прояснение бяха изчезнали, пометени от прилив на нерешителност, на забулена тайнственост. Почувства се като човек, който след страшен сън се събужда, облян в студена пот.

Отстъпи назад, свали меча си, отпусна се и се опита да прогони омразата от себе си.

В същия този миг Вейдър атакува. Хвърли се нагоре по стълбите и принуди Люк да отстъпи в отбрана. Кръстоса меча си с този на момчето, но Люк се освободи от хватката и скочи върху висяща над главата му подвижна платформа. Вейдър застана под платформата.

— Няма да се бия с теб, татко — каза Люк.

— Глупаво е от твоя страна да сваляш гарда, момче — предупреди го Вейдър. Гневът му малко се разколеба — не искаше да спечели двубоя по милост. Но ако победата означаваше смъртта на момчето, кой би се отказал? Държеше Люк да е наясно какво го чака. Държеше Люк да знае, че това вече не е шега работа, не е игра. Това е Мракът.

Люк обаче долови и нещо друго.

— Мислите ти те издават, татко. Аз чувствам доброто у теб… усещам конфликта, който те измъчва. Ти не се реши да ме убиеш преди, няма да го направиш и сега. — Всъщност бяха два пъти, спомни си Люк, на два пъти Вейдър бе имал възможност да го убие, но не го стори. Във въздушния бой над първата Звезда на смъртта и по-късно в дуела на Беспин. За миг си спомни и за Лея — как беше в лапите на Вейдър, дори я бе измъчвал, но не я уби. Представи си как е страдала, но бързо прогони тези мисли от главата си. Изведнъж в съзнанието му изплува с пределна яснота онова, което често му се струваше така мъгляво: доброто все още живее у неговия баща.

Това обвинение вече истински разгневи Вейдър. Беше готов да понесе известни оскърбления от дръзкото хлапе, но това минаваше всякакви граници. На туй момче му трябваше урок, който никога да не забрави, или пък да умре, ако не може да го научи.

— Отново, момчето ми, отново подценяваш тъмната страна на Силата…

Вейдър метна меча си и искрящото острие преряза подпорите на площадката, върху която се намираше Люк. После мечът се завъртя във въздуха и отново се върна в дланта на Вейдър. Люк се строполи на земята, изтърколи се надолу под застрашително поклащащата се платформа. Скрит в сянката й, той не се виждаше. Вейдър взе да обикаля наоколо като котка; търсеше момчето, но не смееше да пристъпи в сянката на надвисналата платформа.

— Не можеш вечно да се криеш, Люк.

— Тогава ела и ме спипай тук — отвърна невидимият глас.

— Няма да ти се дам толкова лесно. — Вейдър усети неясен смут в душата си; злото у него като че ли бе склонно на отстъпки. Нямаше никакво съмнение, че момчето е умно, а това означава, че Вейдър трябва да действа много внимателно.

— Аз не искам да ми се даваш, татко. Аз няма да се бия с теб. Ето, вземи оръжието ми. — Люк знаеше много добре, че поема огромен риск, че това може да се окаже краят на собствения му живот, но и така да е… Той няма да използва Мрака, за да победи Мрака. Може би в крайна сметка Лея ще бъде тази, която трябва да продължи борбата без него. Може би тя ще намери начин, ще открие път да се пребори със злото. Засега обаче пред него стояха само два пътя: единият извеждаше в Мрака, другият — извън него.

Люк постави лазерния си меч на земята и го плъзна към Вейдър. Мечът се спря на половината път между двамата. Господаря на мрака протегна ръка и мечът на Люк се озова в нея. Той го закачи на пояса си и пристъпи в сянката на платформата, обзет от мрачни предчувствия.

Сега Люк му влияеше по-директно, засилваше съмненията в него. Във въздуха витаеха угризения, съжаления, предателства. Мъка и болка. Но те като че ли не се отнасяха пряко до Вейдър. А до други… до Ендор. А, точно така, Ендор — луната-убежище, където скоро ще загинат неговите приятели. Люк скоро ще научи, че в тъмната страна на Силата приятелството е нещо различно. Съвсем различно.

— Предай се на тъмната страна, Люк — помоли го той. — Това е единственият начин да спасиш приятелите си. Да, мислите ти те издават, сине. Чувствата ти към тях са силни, особено към…

Вейдър млъкна. Усети нещо.

Люк се отдръпна още по-навътре в сянката. Опита се да скрие онова, което таи в себе си. Но беше невъзможно да потисне мислите си, а те му подсказваха, че Лея е в опасност. Страданието й го зовеше, целият й дух бе един вик. Той се опита да го затвори плътно в себе си, да го приласкае, но викът беше силен, не можеше да го заглуши, нито да го изостави, трябваше да го приеме в себе си и да го утеши.

Умът на Вейдър проникна в тайното място.

— Не! — изкрещя Люк.

Вейдър не можеше да повярва.

— Сестра? Сестра! — глухо избоботи той. — Твоите чувства я издадоха… значи близнаци! — изрева той победоносно. — Оби-Уан е бил достатъчно прозорлив, за да я скрие, но ето че сега вече се провали напълно. — Люк ясно видя усмивката му през маската, през сянката, през всичките царства на Мрака. — Ако ти не се предадеш на Тъмната страна, то тя вероятно ще го направи.

Тук вече Люк не издържа, защото Лея оставаше единствената непомръкваща надежда за всички. Ако Вейдър насочеше злите си, измамни помисли към нея…

— Никога! — изкрещя той. Мечът му сам отлетя от пояса на Вейдър и прилепна в дланта му, запали се сам.

Спусна се към баща си с непозната за него самия ярост. Вейдър също се стъписа. Кръстосаха мечове, от ударите на лъчистите им оръжия полетяха искри, но много скоро се разбра, че преимуществото е на страната на младия Люк. И той безмилостно го използваше. Пак кръстосаха мечове, този път отблизо — тяло до тяло. Когато Люк блъсна Вейдър назад, за да се освободи от клинча, в който се бяха вкопчили и двамата, Господаря на мрака удари главата си в една ниска греда. Залитна назад и излезе от тясното пространство. Люк обаче се спусна по петите му с настървение.

Удар след удар Люк принуди Вейдър да отстъпи — назад, върху мостика, който се извисяваше над огромната бездънна шахта. Всеки удар от меча на Люк се стоварваше върху Вейдър като обвинение, като крясък, като камък на омразата и проклятието.

Господаря на мрака падна на колене. Вдигна меча си, за да пресече следващия удар, но Люк вече го стоварваше и отсече дясната китка на Вейдър.

Ръката заедно с парчетата метал, жици и електронни приспособления по нея тупна с глух шум на пода като ненужна вещ, а мечът на Вейдър се плъзна по мостика и изчезна в бездънната шахта.

Люк погледна все още потрепващата отсечена изкуствена ръка на баща си, а след това и собствената си, облечена в черна ръкавица механична длан. В този миг проумя, че е станал същия като баща си. Като човека, когото мразеше.

Целият разтреперан, той се изправи над Вейдър, върхът на блесналия му меч докосваше гърлото на баща му. Искаше да унищожи това творение на Мрака, това същество, което някога е било негов баща, това създание, което… беше като него.

Отнякъде изникна Императора. Кокореше се и се подсмихваше доволно.

— Чудесно! Убий го! Виж как омразата те прави силен! А сега следвай повелята на собствената си съдба и заеми мястото на баща си до мен!

Люк погледна надолу към баща си, после към Императора, после отново към Вейдър. Това бе Мракът, Мракът, който той мразеше. Не баща му, не дори и Императора. А Мракът в тях. В тях и в него.

Единственият начин да унищожиш Мрака бе като го отхвърлиш. Завинаги. Той изведнъж се изправи и взе решението, за което цял живот се бе подготвял.

Хвърли меча си.

— Никога! Никога няма да се предам на страната на Мрака! Ти се провали, Палпатин. Аз съм джедай, както и баща ми преди мен.

Злорадството на Императора се преобрази в черен гняв.

— Така да бъде, джедай. Тогава обаче ще загинеш.

Палпатин вдигна изкривените си от старост пръсти и като някакъв магьосник заклинателно ги насочи към Люк: ослепително бляскави мълнии запрескачаха от ръцете му към тялото на момчето. Младият джедай замръзна намясто, не можеше да помръдне, прониза го остра болка; не беше и чувал за подобна мощ, за такава поквара на Силата, а ето че сега я изпита на свой гръб.

Но след като такава сила може да се произвежда, значи може и да се парира. Люк вдигна ръце, за да отбие мълниите. Първоначално успя, мълниите безвредно рикошираха в стените. Но скоро започнаха да се сипят с такава сила и бързина, че той не можеше да се справи. Единственото, което му оставаше, бе да се свие на кълбо, сгърчен от болка, отмаляващ, с треперещи колене.

А Вейдър, подобно на ранено животно, допълзя в нозете на своя Император и кротко се сгуши там.

 

 

На Ендор битката за бункера продължаваше. Щурмоваците обстрелваха еуоките с модерните си оръжия — последна дума на техниката, докато малките топчести воини с пухкава козина се хвърляха срещу имперските войници с голи ръце и тояги. Все пак успяваха да съборят и да извадят от строя канонерките им с помощта на търкалящи се трупи и капани от мрежи, а бързите им спидери поваляха с изплетени от лиани примки.

Събаряха и цели дървета върху враговете си. Копаеха ровове, които покриваха с клонки, и примамваха канонерките да ги преследват, докато тромавите бронирани машини се катурнеха в издълбаните за тях дупки. Предизвикаха и няколко каменни лавини. Преградиха един приток и после отвориха шлюзи, така че в ливналия потоп се удавиха много войници и още две канонерки. Скупчваха се на едно място като примамка, а после се разбягваха във всички посоки. Изкатерваха се до най-високите клони на дърветата и оттам скачаха върху канонерките или пък изливаха горещо гущерово масло във визьорите на стрелците. Използваха ножове, копия и прашки, издаваха страховити бойни викове, за да сплашат и объркат враговете си. Бяха безстрашен противник.

Примерът им зарази дори и Чуи, чиято дързост порасна. Като че ли взе да му става приятно да се залюлява с лианите и да събаря войниците по земята с такава сила, че те повече не помръдваха. Съвсем забрави за лазерния си пистолет.

В един момент качи на конче върху гърба си Тибо и Уикет, засили се с помощта на лиана и скочи право върху покрива на една канонерка. Тримата шумно тупнаха отгоре й и опитвайки се да запазят равновесие, вдигнаха такава врява, че един от щурмоваците отвори люка, за да види какво става. Преди обаче да вземе оръжието си, Чуи го измъкна и го хвърли на земята. Тибо и Уикет веднага се вмъкнаха през люка и плениха другия войник.

Еуоките подкараха имперската канонерка точно както караха и спидерите — със смях и кикот и никакво чувство за управление. На няколко пъти Чуи за малко да се изтърси от покрива. Излая сърдито в кабината, но това въобще не ги стресна. Те продължиха да се кикотят, да пищят и между другото се блъснаха в един спидер.

Тогава Чуи слезе в кабината. За минута-две разучи управлението — имперската технология беше силно стандартизирана. После методично, една след друга взе да унищожава останалите канонерки, които приближаваха без бой, защото нищо не подозираха. Обстрелваше ги в упор. Повечето от тях така и не разбраха какво става.

Когато гигантските бойни машини започнаха да избухват една след друга в пламъци, еуоките взеха да ликуват. Самочувствието им се възвърна. Бързо се строиха след канонерката на Чуи. Именно Уокито обърна изхода на битката.

В това време Хан продължаваше да работи върху контролното табло. Пращяха искри, с разтреперани от нетърпение ръце той опитваше всякакви свръзки, но вратата не се отваряше. Лея приклекна зад него, за да го прикрива с лазерния си пистолет.

Най-накрая той й помаха.

— Ела да ми помогнеш! Мисля, че този път ще стане. Дръж това!

Подаде й една жица. Тя прибра пистолета в кобура си, пое жицата, а той измъкна други две от двата срещуположни края на таблото.

— Нищо не става — измърмори Хан.

Пламнаха искри; връзката стана и с ужасна експлозия втората врата, дублираща непревземаемата бариера, се стовари пред първата.

— Браво! Две врати са вече преодолени — поздрави го Лея.

В същия миг лазерен куршум я улучи в рамото и я събори на земята.

Хан се спусна към нея.

— Лея, какво ти е? — извика той и бързо се зае да спре кървенето.

— Принцесо, добре ли сте? — учтиво я запита Трипио.

— Горе-долу — поклати глава тя. — Само…

— Горе ръцете! — чу се глас. — Едно помръдване и двамата сте мъртви!

Всички замръзнаха по местата си и вдигнаха очи. Пред тях стояха двама щурмоваци и ги държаха на прицел.

— Изправете се! — заповяда единият. — Ръцете горе!

Хан и Лея се спогледаха. За един-единствен вечен миг впиха поглед дълбоко в душите си и с този един-единствен поглед почувстваха, разбраха, докоснаха и споделиха всичко.

Соло бавно сведе очи към кръста на Лея, където висеше пистолетът й. Тя крадешком разкопча кобура си — успя да го направи незабелязано, защото Хан стоеше изправен пред нея така, че частично я скриваше от погледа на щурмоваците.

Той отново впи очи в нейните с искрен копнеж и нежност. Усмихна й се и прошепна:

— Обичам те!

— Знам — отвърна му тя простичко.

И тогава дойде мигът на действието — като по безмълвен сигнал Хан се отдръпна и Лея започна да стреля по щурмоваците.

Въздухът прокънтя от лазерни изстрели и също като при електронна буря се обагри в оранжево-розова мъгла, разкъсана на места от ярко зарево.

Щом мъглата се разнесе, видяха пред себе си една от гигантските канонерки на Империята — приближи ги и спря. Хан вдигна очи към лазерните й оръдия, които се целеха точно в лицето му. Вдигна ръце и лекичко пристъпи напред. Не беше много сигурен какво точно иска да направи.

— Стой зад мен — прошепна той на Лея, като същевременно мислено измерваше разстоянието, което го дели от машината.

В този миг горният люк на канонерката се отвори и Чубака показа ухилената си глава. Изръмжа победоносно.

Соло беше готов да го разцелува.

— Чуи! Слизай тук веднага! Лея е ранена! — Тръгна напред да поздрави партньора си, после спря.

— Чакай! Имам една идея.