Дарън Шан
Циркът на кошмарите (8)

Глава седма

Билетите бяха за съботното представление, което беше хубаво, понеже можех да убедя родителите си да ме пуснат да спя у Стиви вечерта.

Не им казах за цирка, защото знаех, че ще ми забранят да отида. Беше ми неприятно, че им спестих цялата истина, но все пак и не бях излъгал, просто бях премълчал някои неща.

В събота имах чувството, че минутите се влачат едва-едва. Опитвах се да си намирам занимания, тъй като тогава времето минава незабелязано, ала не спирах да мисля за „Циркът на кошмарите“ и с нетърпение чаках да дойде моментът най-сетне да тръгнем за представлението. Бях кисел, което беше необичайно за мен за ден, в който не съм на училище, и мама с радост ме изпрати при Стиви.

Ани беше посветена в плановете ни за цирка и ме помоли да й донеса нещо, снимка например, но аз й обясних, че там не е разрешено да се снима (пишеше го на билета), а нямах достатъчно пари за фланелка. Обещах да й купя значка или плакат, но при условие че ще ги скрие и няма да казва на мама и татко откъде ги има, ако те ги намерят.

Татко ме закара до дома на Стиви в шест вечерта. Попита ме кога да мине да ме вземе на другата сутрин. Отговорих му, че е най-добре да дойде на обед.

— И не гледайте филми на ужасите, нали се разбрахме? — извика той. — Не искам после цяла седмица да сънуваш кошмари.

— Стига, тате! — въздъхнах аз. — Всичките ми съученици гледат филми на ужасите.

— Слушай внимателно — рече татко. — Нямам нищо против някой от по-старите филми с Винсент Прайс или не толкова страшните за Дракула, но без новите, ставали?

— Става — кимнах.

— Така те искам — обяви той и потегли.

Изтичах до входната врата и натиснах звънеца четири пъти — това беше тайният сигнал, който бяхме уговорили със Стиви. Той сигурно ме беше чакал в антрето, защото веднага отвори и влязохме.

— Крайно време беше — изръмжа той и посочи стълбището. — Виждаш ли този хълм? — попита Стиви строго като офицер от военен филм.

— Тъй вярно, сър! — ударих пети аз.

— Призори ще го атакуваме.

— С пушки или с картечници, сър?

— Ти добре ли си? — изкрещя той и кимна към килима. — Няма как да извлачим картечниците нагоре в калта!

— Значи само с пушки, сър.

— И ако ни обкръжат, запази последния куршум за себе си!

Промъкнахме се нагоре като войници, насочили въображаеми пушки към въображаеми противници. Беше детинско, но страшно се забавлявахме. По пътя шрапнел откъсна крака на Стиви и се наложи да му помогна да се изкачи. Горе на площадката той се спря и пламенно извика:

— Отнехте ми крака, може да вземете и живота ми, но никога няма да превземете родината ми!

Речта му беше въздействаща. Най-малкото въздейства на госпожа Леонард, която изскочи от всекидневната, за да провери какво става. Когато ме видя, се усмихна и попита дали искам сандвич или нещо за пиене. Отклоних поканата й. Стиви заяви, че с удоволствие би приел малко шампанско и черен хайвер, но тонът му не беше шеговит и аз не се засмях.

Стиви не се разбираше с майка си. Живееше сам с нея, баща му си беше тръгнал, когато той е бил още малък. Двамата постоянно се караха и си крещяха. Не знам защо беше така. Не го разпитвах. За разлика от момичетата, момчетата не разговарят за всичко с приятелите си, те обсъждат компютри, футбол, боеве и така нататък. Родителите не са подходяща тема.

— Как ще се измъкнем довечера? — прошепнах аз, след като майка му се върна във всекидневната.

— Няма проблем. Тя ще излезе. — Стиви често я наричаше „тя“ вместо „мама“. — И когато се прибере, ще реши, че вече сме си легнали.

— А ако реши да провери?

Той грубо се изсмя:

— Да влезе в стаята ми без разрешение? Няма да посмее!

Не ми допадаше, когато Стиви говореше така, но не казах нищо, за да не предизвикам някой от изблиците му. Не желаех да рискувам и да проваля плана ни за вечерта.

После Стиви извади комиксите си и ги четохме на глас. Той притежаваше страхотни комикси, правени за възрастни. Мама и татко щяха да изпаднат в истерия, ако разберяха за тях.

В колекцията му имаше и купчина стари списания и книги за чудовища, вампири, върколаци и призраци.

— Колът задължително ли трябва да е дървен? — попитах аз, след като свършихме комикса за Дракула.

— Не — отвърна Стиви. — Може да е от метал, слонова кост, дори пластмаса, стига да е дълъг и достатъчно здрав, за да прониже сърцето.

— И това е единственият начин да убиеш вампира?

— Безотказен е.

Намръщих се.

— Но ти си ми споменавал, че трябва да му се отсече главата, да се натъпче с чесън и да се хвърли в река?

— Чел съм го в някои книги — кимна той. — Така убиваш не само тялото, но и душата на вампира, за да не се върне като призрак.

— Че вампирът може ли да стане призрак? — ококорих очи.

— Малко вероятно е — отговори Стиви. — Но ако имаш време искаш да си сигурен, си струва да отсечеш главата и да я натъпчеш с чесън. С вампирите шега не бива, нали?

— Да — потреперих аз. — А върколаците? Тях само сребърен куршум ли ги лови?

— Не. Според мен и обикновен куршум ще свърши работа. Може би просто трябва да го улучиш на повече места.

Стиви беше истинска енциклопедия за чудовищата. Беше изчел всички книги на ужасите и твърдеше, че макар и в голямата си част да са измислица, в тях има поне малко истина.

— Мислиш ли, че човекът вълк от „Циркът на кошмарите“ е върколак? — попитах.

Той поклати глава.

— Доколкото съм чел, в тези циркове показват просто много космати хора. Някои от тях са по-скоро животни, ядат живи пилета и сурово месо, но не са върколаци. Циркът не би имал полза от истински върколак, тъй като той се превръща във вълк само по пълнолуние. Другите нощи си е съвсем обикновен човек.

— Аха — кимнах. — Ами момчето змия? То дали…

— Хей — разсмя се Стиви, — остави малко въпроси и за после! В миналото тези менажерии са били нещо ужасно. Собствениците държали хората полумъртви от глад, заключвали ги в клетки и ги биели. Не знам какво ще видим на днешното представление. Може дори да не са истински изроди, а актьори в костюми.

„Циркът на кошмарите“ изнасяше представленията си в сграда в другия край на града. Трябваше да тръгнем малко след девет, за да пристигнем навреме. Можехме да хванем такси, само че бяхме използвали по-голямата част от джобните си да върнем парите, които Стиви беше взел от майка си. Освен това беше по-забавно да вървим пеша. По-страшно!

По пътя си разказвахме истории за призраци. Говореше най-вече Стиви, тъй като знаеше много повече такива истории. Беше в страхотна форма. Понякога се случваше да забрави края или да обърка имената, но онази вечер му беше дошло вдъхновението. Беше по-забавно, отколкото ако бях със Стивън Кинг!

Сградата се оказа по-далеч, отколкото си мислехме и едва не закъсняхме. Последният половин километър го минахме на бегом. Когато пристигнахме, едва си поемахме дъх.

Представлението щеше да бъде в стар изоставен киносалон. Бях минавал покрай него един-два пъти. Стиви разказваше, че го били затворили, защото едно момче паднало от балкона и умряло. И сега бил обитаван от призраци. Веднъж разпитах татко и той заяви, че това са пълни глупости. Понякога е трудно да решиш дали да вярваш на думите на баща си, или на най-добрия си приятел.

На вратата не пишеше нищо, отпред нямаше опашка, наоколо не бяха паркирали коли. Спряхме и се облегнахме на стената, за да поуспокоим дишането си. След това се изправихме и огледахме сградата. Беше висока и мрачна, с облицовка от груби сиви камъни. Стъклата на прозорците бяха изпочупени, входът приличаше на зейналата уста на великан.

— Сигурен ли си, че е тук? — попитах аз, опитвайки се да прикрия страха си.

— Така пише на билетите — отвърна Стиви и отново извади своя, за да провери. — Да, тук е.

— Може полицията да ги е разкрила и да са избягали — предположих. — И тази вечер да няма представление.

— Възможно е — отговори той.

Погледнах го и притеснено облизах устни.

— Какво ще правим?

Стиви смело отвърна на погледа ми, но не отговори веднага.

— Ами ще влезем — рече накрая той. — Толкова път бихме. Глупаво е се отказваме точно сега.

— Съгласен съм — кимнах. Взрях се в мрачната сграда и преглътнах заседналата в гърлото ми буца. Все едно беше изскочила от филм на ужасите — зловеща къща, в която влезе ли човек, не се връща никога. — Страх ли те е?

— Не — отвърна Стиви, но чувах как зъбите му тракат. — А теб?

— Не, разбира се! — Спогледахме се, знаехме, че и двамата сме едва ли не вцепенени от ужас, но поне бяхме заедно. Не е толкова зле да те е страх, ако не си сам.

— Влизаме ли? — попита той с престорена бодрост.

— Влизаме.

Поехме си дълбоко дъх, кръстосахме пръсти за късмет, изкачихме стълбището (девет каменни стъпала водеха към ожулената и покрита с мъх врата) и прекрачихме прага.